А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (12)

11.

Изследователски комплекс на корпорация „Имари“

Покрайнините на Буранг, Китай

Тибетски автономен район

— Събуди се, Джин, викат твоя номер.

Джин направи опит да отвори очи, но светлината бе ослепителна. Съквартирантът му се бе надвесил над него и му шепнеше нещо в ухото, но той не можеше да разбере нито дума. Някъде отзад тътнещ глас повтаряше през говорителите: „204394, явете се незабавно. 204394, явете се незабавно. 204394. 204394. Явете се незабавно“.

Джин скочи от малкото легло. От колко време го търсеха? Очите му се стрелнаха наляво и надясно и огледаха малката стаичка, която делеше с Уей. Къде бяха панталоните и ризата му? Трябваше да ги намери час по-скоро: ако закъснееше или се явеше без дрехи, щяха да го изгонят завинаги. Къде са? Къде…? Съквартирантът, седнал на своето легло, му подаде белия панталон и ризата. Джин ги дръпна и ги нахлузи, като едва не си скъса панталона.

Уей не вдигаше очи от пода.

— Извинявай, Джин, аз също бях заспал. Не ги чух.

Джин искаше да отвърне, но нямаше време. Изскочи от стаята и хукна по коридора. Няколко стаи бяха празни, в повечето имаше по един обитател. Когато стигна вратата в дъното, дежурният му нареди:

— Ръката.

Джин протегна ръка.

— 204394.

— Тихо — сгълча го мъжът и плъзна малък прибор с екранче над ръката му. Приборът изписука, мъжът обърна глава и извика: — Той е. — После отвори вратата пред Джин. — Върви.

Джин се присъедини към други петдесетина „обитатели“. Трима дежурни ги отведоха до голямо помещение с няколко реда столове. Столовете бяха наклонени назад, почти като плажни шезлонги. Зад всеки стол на висок метален статив бяха окачени три сака с прозрачна течност, с провиснали от тях тръбички на системи. От другата страна на столовете имаше машини с много повече датчици, отколкото на автомобилно табло. От дъното на всяка машина излизаха кабели, прикачени към дясната облегалка за ръка на стола.

Джин никога не бе виждал подобно нещо. Досега не беше така. Откакто бе пристигнал в комплекса преди шест месеца ежедневието почти не търпеше промяна: закуска, обяд, вечеря по абсолютно едно и също време и винаги една и съща храна, кръвни проби от канюлата, която му бяха поставили в дясната ръка, и понякога следобед физически натоварвания, проследявани от монитори със залепени на гърдите му електроди. През останалото време трябваше да стоят в миниатюрните си стаички с две легла и тоалетна. На всеки няколко дни го снимаха с голяма машина, която издаваше нисък бръмчащ звук. И винаги му нареждаха да лежи неподвижно.

Къпеха се веднъж седмично, в просторна обща баня. Това бе една от най-неприятните части — да се сдържа под душа. През първия месец заловиха мъж и жена да се опипват. Никой повече не ги видя.

Миналия месец Джин се опита да остане в стаята по време на къпането, но го разкриха. Един от надзирателите дойде и му кресна: „Ако още веднъж дръзнеш да не се подчиняваш, ще те изритаме!“. Джин се изплаши до смърт. Плащаха му цяло състояние. И нямаше никакви други възможности.

Семейството му бе изгубило фермата си миналата година. Не можеха да си позволят непосилната тежест на данъците — това бе по възможностите само на по-големите ферми. Цената на земята се покачваше непрестанно, населението на Китай растеше. Ето защо семейството му направи това, което правеха и много други фермери — пратиха най-големия си син да работи в града, а родителите и по-малките деца се опитваха да оцеляват. По-големият му брат си намери работа в завод за електроника. Джин и родителите му го навестиха около месец след като започна. Условията бяха много по-лоши от тези тук и работата вече оказваше пагубното си влияние — силният як младеж, напуснал селото преди месец, изглеждаше невероятно състарен за двайсетте си години. Беше блед, косата му бе оредяла и вървеше с леко накуцване. Непрестанно кашляше. Каза, че във фабриката имало някакъв вирус и всички в неговото спално го прихванали, но Джин не му повярва. Брат му даде на родителите му малко пари, които бе спестил от заплатата.

— Не се безпокойте, след пет-шест години ще имам достатъчно, за да ви купя нова ферма и да започнем отначало.

Всички изглеждаха много обнадеждени. Родителите му казаха, че се гордеят с него.

На обратния път бащата на Джин заяви, че утре ще иде да си потърси по-добра работа. Някоя, за която ще са нужни уменията му; можело да го вземат за бригадир и щял да изкарва добри пари. Джин и майка му мълчаливо кимнаха.

Същата нощ Джин чу как майка му плаче, а малко след това баща му се развика. Никога досега не се бяха карали.

Следващата нощ Джин се измъкна безшумно от стаята, написа им бележка и пое за Чонкин, най-близкия голям град. Градът бе пълен с хора, търсещи работа.

На първите няколко места му отказаха. Осмото беше различно. Тук не задаваха много въпроси. Бръкнаха с клечка с памук в устата му и го накараха да чака няколко часа в голяма стая. Повечето хора в стаята бяха освободени. След още час извикаха неговия номер — 204394 — и му казаха, че могат да го наемат в изследователска лаборатория. Подписа толкова много формуляри, че ръката го заболя.

Не можеше да повярва на късмета си. Предполагаше, че условията ще са ужасни, но не би могъл да греши повече — беше почти като на курорт. А сега бе оплескал нещата. Сигурно щяха да го изгонят. Затова бяха извикали номера му.

Може би беше събрал достатъчно за нова ферма. Беше чул, че големите заводи в Китай си разменяли списъци с недобросъвестни работници. Тези хора повече не можеха да си намират работа. Това бе равносилно на пълна обреченост.

— Хайде, какво чакаш! — кресна му един надзирател. — Намери си място!

Джин и останалите петдесетина босоноги „работници“, облечени с бели дрехи, се стрелнаха между столовете. Блъскаха се, удряха се с лакти, неколцина се спънаха и паднаха. Ами ако не си намереше стол? Може би това беше тест. Може би трябваше да…

— Ей! Успокойте се! Пазете инструментариума — провикна се един мъж. — Просто се настанете в най-близкото кресло.

Джин въздъхна облекчено и мина на следващия ред. Пълно. На последния намери свободен стол.

Появи се нова група асистенти. Носеха дълги бели престилки и таблети. Към него се приближи млада жена, закачи системата за канюлата и постави на тялото му кръгли електроди. Чукна няколко пъти на екрана и придърпа едно столче до него.

„Може би това е нов тест“, помисли той.

После изведнъж му се доспа. Главата му се отпусна назад…

Събуди се в същото кресло. Торбичките бяха откачени, но електродите все още бяха свързани. Чувстваше се замаян и схванат, сякаш е болен от грип. Опита се да си проясни главата. Беше натежала. Към него се приближи бяла престилка, светнаха с фенерче в очите му, после му отлепиха електродите и му казаха да застане с другите при вратата.

Надигна се. Краката едва го слушаха. Опря се на стола, после се помъкна към групата. Всички изглеждаха полузаспали. Бяха около двайсет и пет, половината от групата, която бе влязла. Къде ли бяха останалите? Сигурно бе спал доста време. Дали това беше наказание? Щяха ли да му кажат защо?

След няколко минути към тях се присъедини още един мъж — изглеждаше дори в по-лошо състояние от Джин. Надзирателите ги подкараха по друг дълъг коридор и ги отведоха в голямо помещение, което Джин не бе виждал досега. Беше съвсем пусто, с гладки стени. Имаше чувството, че са в подземие.

Изминаха няколко минути. Джин се бореше с желанието да седне на пода. Не им бяха казали, че е позволено. Стоеше прав, с увесена глава.

Вратата се отвори и въведоха две деца. Едва ли бяха на повече от седем-осем години. Надзирателите ги оставиха при групата и излязоха.

Децата не бяха упоени, или поне така смяташе Джин. Изглеждаха съвсем бодри. Движеха се бързо. Бяха мургави — и не бяха китайци. Обикаляха от човек на човек, сякаш търсеха познато лице. На Джин му се струваше, че всеки миг ще заплачат.

В дъното на помещението отекна механичен звук, като от въртяща се лебедка. След няколко секунди Джин осъзна, че нещо се спуска. Главата му отново натежа. Опита се да я повдигне. Едва успя да различи механизма. Приличаше на огромна шахматна пешка с плоска глава, или може би на камбана с гладки прави стени. Трябва да беше висока към четири метра и доста тежка, защото четирите въжета, които я спускаха, бяха метални и дебели поне педя. Когато стигна на около шест метра от земята, тя спря и две от въжетата се спуснаха покрай стената по улеи, които Джин не бе забелязал досега, застинаха на едно ниво с огромната машина и сякаш я застопориха от двете страни. Джин вдигна глава нагоре. От върха на машината излизаше кабел, по-дебел от въжетата. За разлика от тях, не изглеждаше да е метален, нито здрав. По-скоро бе оплетен от множество жици или компютърни кабели, като електронна пъпна връв.

Децата бяха спрели в средата на тълпата. Всички бяха вдигнали глави нагоре.

Едва сега Джин успя да различи обозначенията върху стената на машината. Приличаха на нацистки символи, на… не можеше да си спомни името. Толкова му се спеше.

Машината не излъчваше светлина, ала Джин дочуваше някакъв слаб ритмичен звук, сякаш някой блъскаше по тежка врата — бум, бум, бум. Или пък бе звукът от шевна машина? Дали наблизо имаше и такава? Бумтенето се усилваше с всяка секунда и изведнъж от горната част на гигантската пешка бликна светлина — в главата й, изглежда, имаше прозорци. Жълто-оранжевата светлина трептеше с всеки нов удар, сякаш насред помещението бе увиснал морски фар.

Джин бе като хипнотизиран от равномерните пулсации и дори не забеляза, че хората около него се свличат на пода. Нещо ставаше. Нещо се случваше и с него. Краката му бяха натежали. Чу звук като от изкривяване на метал — машината опъваше страничните въжета и се опитваше да се издигне.

Ставаше все по-трудно да се задържи на крака. Огледа се, но не видя децата. Някой го улови за рамото. Той се обърна и установи, че някакъв човек се подпира на него. Лицето му бе сгърчено, от носа му течеше кръв. Джин осъзна, че кожата по ръцете на мъжа се свлича при допира с дрехите му. Не само кожата. Ризата на Джин бе омазана с кръв. Мъжът падна напред върху него и двамата се свлякоха на земята. Бумтенето на машината се сля в един постоянен звук, светлината престана да пулсира и в този момент той усети, че от носа му руква кръв и се стича по брадичката.

Светлината и звукът внезапно изчезнаха.

В стаята за наблюдение доктор Чанг и сътрудниците му гледаха как тестовите образци рухват един след друг на пода сгърчени и окървавени.

Чанг се отпусна във фотьойла.

— Добре, достатъчно, спрете я. — Свали си очилата и ги хвърли на бюрото. Почеса се по носа и въздъхна. — Трябва да докладвам за това на директора. — Знаеше, че началството няма да е особено доволно. Чанг стана и се отправи към вратата. — Да почистят. И не си губете времето с аутопсии. — Знаеше, че резултатът ще е същият като при предишните двайсет и пет опита.

Двамата мъже от групата за почистване залюляха тялото и го хвърлиха в пластмасовия контейнер. В контейнера вече имаше десетина трупа. Днес вероятно им предстояха три курса до крематориума, може би два, ако препълваха контейнерите.

Беше се случвало да заварват много по-неприятни гледки, тези трупове поне бяха запазени. Да ги събираш на части отнемаше много повече време.

Работата се затрудняваше още повече и от защитните костюми, но по-добре с тях, отколкото без тях.

Вдигнаха поредното тяло, залюляха го и…

Нещо се раздвижи в купчината.

Двете деца си проправяха път изпод труповете. Бяха омазани с кръв.

Един от мъжете почна да им помага. Вторият размаха ръце пред камерите.

— Ехей! Имаме двама живи!