А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (77)

76.

Манастир на имару

Тибетски автономен район

Кейт остави дневника и се поизправи, за да види какво става в далечината. Приличаше на експлозия. Или скално свличане? Земетресение? На най-далечния планински склон се издигаше стълб дим, в началото бял, после черен.

Дали това не бе знак, че имари ги търсят?

Какво можеше да направи, ако беше така? Нищо.

Даде на Дейвид следобедната доза антибиотици и продължи да чете.

5 август 1917

Двамата с Хелена крачим по павирания кей, наслаждаваме се на топлия морски бриз и слушаме свирките на навлизащите в пристанището кораби. Дървените кейове изглеждат дребни като клечки за зъби под надвисналата назъбена Гибралтарска скала. Пъхам ръце в джобовете си, тя ме улавя под ръка, доближава се до мен и изравнява крачките си с моите. Приемам го за добър знак. Постепенно проблясват уличните светлини — продавачите се надигат от следобедната си сиеста и се връщат, за да посрещнат вечерните купувачи.

Всяка стъпка забива нож в крака ми, това е усещането, което свързвам с разходката. По челото ми се стича пот и стига до веждите, но не вдигам ръка да я избърша от страх, че тя ще ми пусне ръката.

Хелена спира. Видяла е потта.

— Патрик, боли ли ви?

— Не, разбира се, че не. — Изтривам челото си с ръкав. — Просто не съм свикнал с горещината. Изглежда, съм се разглезил, докато лежах в стаята с вентилатор на тавана. А и съм израсъл в Западна Вирджиния.

Тя кима към скалата.

— В пещерите е прохладно. Там живеят маймуни. Виждали ли сте ги?

Питам я дали се шегува и тя отвръща отрицателно. Казвам, че имаме време преди вечеря, и тя ме отвежда там, но аз нямам нищо против, след като ме държи за ръката.

Един британски сержант ни развежда лично между клетките, в които държат маймуните, дълбоко в недрата на пещера Сейнт Майкъл. Наричат ги берберски макаци и са същите като обикновените макаци, само дето нямат опашки. Оказва се, че берберските макаци на Гибралтар са единствените маймуни естествени обитатели в цяла Европа. Е, като се изключат хората, ако може да се вярва на теорията за еволюцията, в което не съм напълно сигурен.

Докато се отдалечаваме, тъй като е време за вечеря, я питам откъде знае за маймуните.

— Лекуват ги в Британската флотска болница — отвръща тя.

— Шегувате се.

— Истина е.

— Безопасно ли е? Да се лекуват на едно и също място хора и маймуни.

— Предполагам, че е безопасно. Не мога да си представя каква болест би се прехвърлила от маймуни на хора.

— И защо въобще си правят труда?

— Според една легенда, докато макаците обитават Гибралтар, британците ще властват тук.

— Ама и вие сте един суеверен народ.

— Може би просто се грижим за нещата, на които държим.

Известно време крачим мълчаливо. Питам се дали не гледа на мен като на домашен любимец или повереник, някой, за когото трябва да се грижи, така както го прави в болницата.

Постепенно губя борбата с болката и без да каже нищо тя спира и се обръща към скалата над залива.

— Има още една легенда за Скалата. Гърците смятат, че тя е една от колоните, или стълбовете на Херкулес и че пещерите и тунелите под нея навлизат дълбоко в земята и водят към портите на Хадес.

— Портите към подземния свят.

Тя повдига игриво вежди.

— Вярвате ли, че са там долу?

— Не, по-скоро се съмнявам. Почти съм сигурен, че адът е на хиляда мили оттук, в окопите на Западния фронт.

Лицето й става сериозно и тя свежда глава.

Пошегува се, а аз се опитах да съм духовит, но всичко това ни напомня за войната. Настроението е развалено и ми се иска да можеше да се върнем към времето преди минути.

После лицето й просветва и тя ме дърпа за ръката.

— Е, аз поне съм щастлива, че вие сте далече оттам… и няма да се връщате. — Отварям уста, но тя побързва да продължи, опасявайки се да не добавя нещо нетактично: — Гладен ли сте?

 

 

Донасят виното и аз изпивам две чаши една след друга с надеждата да подействат като обезболяващо. Тя изпива половин чаша, вероятно от вежливост. Ще ми се да пиеше повече — може би защото искам да видя как рухва фасадата й и да разбера какво всъщност чувства и мисли.

Но идва храната и двамата се навеждаме да я подушим, а после казваме колко добре изглежда.

— Хелена, исках да разговарям с вас за нещо — подхващам, но излиза прекалено сериозно. Надявах се да бъда по-неофициален и да я предразположа.

Тя оставя вилицата и сдъвква с равномерни движения хапката, която току-що е лапнала.

Продължавам:

— Беше много мило от ваша страна да ме настаните в дома си. Не зная дали съм ви благодарил досега, но наистина съм трогнат.

— Не ме затруднихте никак.

— Всъщност сигурен съм, че доста ви затрудних.

— Не съм имала нищо против.

— Въпреки това, сега, когато съм на път да… да оздравея, мисля да си намеря някое друго място.

— Според мен ще е по-разумно да изчакате. Кракът ви може още да не е оздравял напълно. Доктор Карлайл каза, че може да го нараните отново, докато увеличавате ходенето. — Тя побутва храната в чинията си с върха на вилицата.

— Не се безпокоя за крака. Но хората може да започнат да говорят. Неженени мъж и жена, живеещи под един покрив.

— Хората винаги говорят за всякакви неща.

— Не бих искал да говорят за вас. Ще си намеря място и работа. Бих искал да се опитам да подредя наново живота си.

— Ще бъде… разумно… да изчакате докато разберете къде ще работите, преди да потърсите квартира.

— Вярно е.

Лицето й видимо се разведрява.

— Като стана дума за това, има едни хора, които биха искали да говорят с вас за работа. Приятели на баща ми.

За моя изненада не успявам да скрия гнева в гласа си.

— Помолили сте го да ми намери работа.

— Не, аз ви обещах. Зная как бихте се почувствали, ако го направя, макар че бих искала. Той ми позвъни преди седмица и каза, че те искали да се срещнат с вас. Отлагах го, защото не знаех какви са ви плановете.

— Нищо не пречи да се срещна с тях — промърморвам. И това е най-голямата грешка в живота ми.

Докато отваряше вратата на стаята, Дейвид чу някой да чете на глас. Алисън вдигна глава, отиде при уредбата и натисна паузата.

— Прибираш се рано. — Усмихна се и почна да си мие ръцете на умивалника.

— Не можех да уча. — Той кимна към уредбата. — Пак ли аудиокнига?

— Да, това ме разсейва от домашната работа. — Тя спря чешмата.

— Може да се занимаваме с нещо не тъй досадно като домашната работа. — Той я придърпа и я целуна.

Тя притисна мокрите си ръце към гърдите му и се опита да се измъкне от прегръдката му.

— Не мога, почакай, утре ще ми местят офиса и трябва да съм там рано.

— Охо, голямата инвестиционна банкерка ще получи нов кабинет с прозорец?

— Никакъв шанс. Аз съм на 104-тия етаж. Вероятно ще минат двайсет години, докато ми дадат кабинет с прозорец. По-скоро пак ще е някоя кутийка до тоалетната.

— Още една причина да се позабавляваме. — Той я вдигна и я хвърли на леглото. Целуна я и прокара ръце по тялото й.

Тя вече дишаше учестено.

— Кога имаш час? Утре какво е? Вторник, единайсети?

Той си свали пуловера.

— Не зная, не ме интересува.