А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (122)

121.

Дейвид се опитваше да схване нишката на това, което чуваше. Главата му все още се мотаеше от нанопастата, която, освен че лекуваше раните му, изпълваше ноздрите му с отвратителна смрад.

Мъжът твърдеше, че е Патрик Пиърс, или Том Уорнър — бащата на Кейт и автор на дневника. Американски войник, участвал в прокопаването на тунелите на „Имари“ в замяна на съгласието да се ожени за дъщерята на един от техните водачи. Но беше невъзможно да е той — не и след всички тези години. Освен… твърдеше, че е прекарал част от времето в хибернационна камера на атлантите. Дали казваше истината?

Дейвид се помъчи да подреди фактите, които му бяха известни.

От 1917 до 1918 Патрик Пиърс се възстановява от раните си от Първата световна война и узнава за съществуването на атлантски подземен град под Гибралтар, разкопава Камбаната и допринася за разпространяването на ужасяваща епидемия, известна на света като „испански грип“. Умират между петдесет и сто милиона души. Близо един милиард са заразените на всички континенти.

През 1918 Пиърс поставя жена си, Хелена, носеща нероденото им дете, в хибернационна камера.

От 1918 до 1938 Пиърс въпреки желанието си работи за „Имари“, за да опази жена си и нероденото си дете. Довършва разкопките под Гибралтар, но на свой ред бива поставен в хибернационна камера, когато Конрад Кейн заминава на своята експедиция: първо към Тибет, за да събере още находки от миналото и да се разправи веднъж завинаги с имару, след това към Антарктида, надявайки се да открие там столицата на Атлантида. Кейн не се връща.

През 1978, четирийсет години по-късно, Малори Крейг, Патрик Пиърс и Дитер Кейн се пробуждат в камерите си. Жената на Пиърс е мъртва, но детето се е родило. Пиърс го нарича Катрин Уорнър. Останалите също приемат нови имена: Пиърс става Том Уорнър, Мартин Крейг — Хауард Кийгън, а Дитер Кейн — Дориан Слоун.

През 1985 Том Уорнър (Патрик Пиърс) изчезва — предполага се, че е загинал по време на научен експеримент.

Възможно ли бе това да е истина? И Патрик Пиърс — Том Уорнър — да е прекарал тук времето от 1985-а?

Ако предположеше, че през Първата световна война Пиърс е бил малко над двайсет години, както пишеше в дневника, през 38-а, когато е влязъл в камерата, трябва да е бил над четирийсет… Това означаваше, че през 1985-а е бил на петдесет и две… а днес би трябвало да е на осемдесет. Но човекът пред него изглеждаше много по-млад, вероятно към петдесетте.

Дейвид вече се чувстваше по-добре. Изправи се и мъжът насочи към него пистолета.

— Седни. Не ми вярваш, нали?

Трудно е да спориш, когато си ранен, а човекът срещу теб е въоръжен. Дейвид вдигна рамене и се опита да си придаде изплашен вид.

— Вярвам ви.

— Не се прави на хитрец. И престани да ме лъжеш.

— Вижте, просто се опитвам да подредя фактите. Дневникът разказва за времето от 1918 до 1936…

— Зная какво пише в дневника — нали ти казах, че аз съм го писал. Сега ми кажи точно как се озова тук.

Дейвид седна на леглото.

— Примамиха ме в клопка. Беше Малори Крейг, директорът на Часовникова…

— Зная на какво е директор. Каква беше примамката? — Мъжът говореше бързо и се опитваше да притисне Дейвид с факти, да го изобличи като лъжец.

— Кейт Уорнър. Той ми каза, че тя е слязла в гробниците. Дойдох да я търся. Преди седмица отвлякоха две деца от лабораторията й в Джакарта. Тя се занимаваше с терапия за деца, болни от аутизъм…

— Какви ги бръщолевиш, по дяволите?

— Не съм сигурен, защото тя не поиска да ми обясни…

— Кейт Уорнър е шестгодишно момиче. Няма лаборатория нито в Джакарта, нито никъде.

Дейвид втренчи поглед в мъжа. Той явно вярваше в думите си.

— Кейт Уорнър е учен, занимаващ се с генетика. И определено не е на шест години.

Мъжът свали пистолета, въздъхна и промърмори:

— Невъзможно!

— Защо?

— Защото съм тук долу само от един месец.