А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (52)

51.

Влак на корпорация „Имари“

Покрайнините на Буранг, Китай

Тибетски автономен район

Кейт седеше смълчана, загледана в сивия пейзаж, който прелиташе отвън със 160 километра в час. Заспалият срещу нея Дейвид се намести на седалката. „Как може да спи в такъв момент? Ще му се схване вратът от тази поза.“ Кейт се наведе напред и го сръчка.

Не само тревогата не й даваше да заспи, но и болката в краката. Преходът от езерото до гарата я беше скапал. Както и финалният спринт до помещението с гардеробчетата, и до номер четирийсет и четири, в което се оказа тяхното спасение.

В гардеробчето откриха два комплекта дрехи — униформа на службата за безопасност за Дейвид и бяла униформа за Кейт. Имаше и табелки с имена — Кейт беше доктор Ема Уест, научен сътрудник в „Камбана, Главен отдел: генетично подразделение“, каквото и да беше това. Дейвид пък се оказа Конър Андерсън. Снимките на табелките не отговаряха, но трябваше само да ги прокарат през машината, която бе като четец на карти, за да се качат на влака в 10:45 — изглежда, последният влак за тази сутрин.

Докато се качваха, Кейт се обърна към Дейвид и попита:

— Сега какво?

— Не говори, може да ни подслушват — тросна се той. — Следвай плана.

Не че имаше кой знае какъв „план“. Нейната цел бе да открие децата и пак да се качи във влака, Дейвид трябваше да спре електроподаването и да я последва. Това не беше никакъв план. Вероятно щяха да ги заловят още преди да слязат от влака. А сега на всичко отгоре той спеше.

Но пък… сигурно не беше спал предната нощ. Сигурно беше стоял буден, за да се увери, че онези няма да открият входа към бомбоубежището в бунгалото. Колко ли време беше лежал на бетонния под? А след това и напрегнатите часове в тресящия се хидроплан.

След трийсетина минути влакът почна да забавя. В коридора излязоха хора, готвеха се да слизат.

Дейвид стисна Кейт за ръката. Кога се беше събудил? Кейт го погледна. Стомахът й се сви от назряваща паника.

— Запази спокойствие — каза той. — Не забравяй, ти работиш тук. Ще вземеш децата за изследвания. Заповед на директора.

— Какъв директор? — просъска Кейт.

— Ако те попитат точно това, кажи, че е над тяхното ниво, и продължавай да вървиш.

Кейт понечи да зададе нов въпрос, но Дейвид отвори вратата на купето и я бутна след оформилата се в коридора опашка. Когато погледна назад, той вече бе през няколко човека и се движеше в другата посока, отдалечаваше се от нея.

Беше сама. Преглътна няколко пъти. Щеше да се справи.

Закрачи с останалите, като се опитваше да се държи естествено. Повечето работници бяха азиатци, но имаше и неколцина бели, вероятно американци. Тя бе единствената жена, но се надяваше, че не прави впечатление.

Огромният комплекс имаше няколко входа. Тя избра онзи, където бяха повечето бели униформи, и тръгна нататък. Подреди се на опашката и зачака да й дойде редът до машината. През това време оглеждаше табелките на хората наоколо: „Камбана, Спомагателен отдел — приматен корпус“, „Камбана, Контролен отдел: поддръжка и хигиена“. Каква беше нейната? Камбана… нещо си. Нещо свързано с генетиката. Завладя я страхът, че ако погледна табелката си, някой ще я посочи с пръст и ще се развика: „Измамничка! Дръжте я!“. Като някое хлапе, което те е видяло да си пишкаш в гащите на детската площадка.

Отпред белите униформи протягаха табелки с механичните движения на автомати. Опашката се движеше бързо, също както на гарата. Сега видя и още нещо — шестима въоръжени пазачи. Трима се бяха разпръснали при пропуските и оглеждаха лицата на минаващите. Другите трима се бяха скупчили отзад, пиеха кафе и се смееха на нещо. Всичките бяха въоръжени с автомати.

Трябваше да се съсредоточи. Пропускът. Свали си табелката и погледна крадешком надписа: „Камбана, Главен отдел: генетично подразделение“. Беше видяла, че зад нея се е наредил висок рус мъж, някъде на четирийсет, с карта от същия отдел. Беше малко по-назад. Най-добре бе да го изчака да мине и да го последва.

— Госпожо…

На нея говореха!

— Госпожо. — Пазачът посочи колоната с четеца отгоре. Хората зад нея плъзгаха карти и я подминаваха.

Кейт си наложи да успокои треперенето в ръката си и прекара картата през отвора. Последва тревожен звук. И червена светлина.

Още двама души я подминаха. Зелена светлина без пиукане.

Пазачът наклони глава и пристъпи към нея.

Ръцете й трепереха. „Дръж се естествено.“ Тя пъхна картата в четеца и я прокара по-бавно. Червена светлина. Звуков сигнал.

Пазачите зад оградата се умълчаха. Гледаха я. Пазачът до колоната се обърна към тях.

Тя се опита да пъхне пропуска за трети път, но някой я улови за ръката.

— Слагаш я на обратно, миличка.

Кейт вдигна глава. Русият. Не можеше да мисли. Какво бе казал?

— Аз работя тук. — Кейт се огледа. Всички ги гледаха. Бавеха опашката.

— Естествено, щом сте тук. — Мъжът взе пропуска й. — Сигурно си нова — добави и погледна картата. — Не съм те виждал преди… ей, тази не прилича на теб!

Кейт дръпна пропуска от ръката му.

— Да… Нова съм. — Тя прокара ръка през косата си. Щяха да я заловят, сигурна беше. Мъжът не сваляше очи от нея. Кейт отчаяно търсеше изход. — Сложиха стара снимка. Аз… доста отслабнах.

— И явно си си боядисала косата — подхвърли насмешливо мъжът.

— Ами… да… — Кейт си пое дъх. — Блондинките се котират повече. — Направи опит да се усмихне, но изглеждаше по-скоро уплашена, отколкото уверена.

Мъжът кимна и също се усмихна.

— Е, което е вярно, вярно си е.

Някой отзад се провикна:

— Ей, Казанова! Защо не потренираш сваляческите си способности във времето за почивка?

Откъм опашката се чу смях.

Кейт също се засмя.

— Как се прави? — Пъхна пропуска отново. Писукане, червена светлина.

Мъжът я улови за ръката, завъртя картата и я прекара. Зелено. След това пъхна и своята. Зелено. Той подмина с нехайна походка шестимата пазачи и Кейт го последва.

— Благодаря ви, доктор…

— Прендъргаст. Барнаби Прендъргаст.

Завиха заедно зад ъгъла.

— Ема Уест. Но вие вече видяхте пропуска ми.

— Да, видях го. Как така обаче не можеш да се оправиш с една карта?

Кейт се опита да си придаде засрамен вид.

— Просто оръжията ме стряскат.

— Тогава тук всичко ще те стряска. Май всеки, който не е с бяла престилка, е затъкнал желязо. — Той отново използва пропуска си и отвори една двойна врата. — Все едно ги е страх и от сенките им. — Изкиска се и добави: — Глупаци!

В коридора зад вратата неколцина охранени мъже бутаха метални клетки на колела. Бяха пълни с шимпанзета. Когато отминаха, Кейт осъзна, че е изостанала от Барнаби, ускори крачка и го настигна.

Той спря при следващия пропуск с четец и попита, вече официално:

— Та къде казахте, че отивате, доктор Уест?

— Аз… не съм казвала. — Чувстваше се като глупачка. — Вие… къде отивате?

— Хъм, в моята лаборатория по вирусология. С кого работите тук? — Той я погледна. Изпитваше ли я?

Кейт се паникьоса. Всичко бе много по-сложно, отколкото си го бе представяла във влака. Какво си мислеше — че просто ще влезе тук, сякаш е детска градина, и ще каже: „Дойдох да взема онези две индонезийчета“. Съветът на Дейвид — просто им кажи, че си над тяхното ниво — сега й се струваше твърде недалновиден, лишен от основание. Вярно, сигурно го бе казал, за да я успокои, да я накара да слезе от влака и да тръгне. Но сега умът й бе като парализиран.

— Това е над вашето ниво — изломоти тя.

Барнаби бе протегнал ръка с пропуска, но ръката му трепна и картата увисна във въздуха.

— Моля? — Той я погледна, после се озърна, сякаш се чудеше откъде може да е дошъл отговорът.

Кейт едва се сдържа да не побегне накъдето й видят очите. Но не знаеше накъде да тръгне, а и трябваше да разбере къде държат децата.

— Аз работя върху изследване на аутизма.

— Наистина? Не знаех, че се правят подобни изследвания.

— С доктор Грей.

— Доктор Грей? — Барнаби повдигна замислено вежди. — Не съм чувал за него… — Насмешливото изражение изчезна от лицето му и той пристъпи към белия телефон на стената. — Може би трябва да повикам някой да ви помогне.

— Не!

Неочакваният й изблик го накара да застине.

— Недейте. Не съм се изгубила. Аз работя… с две деца.

Той се почеса по главата.

— А, да, вярно. Чухме слухове, но само слухове. Съвсем като в шпионски роман.

Той явно не знаеше къде са децата. Трябваше й още малко време да помисли.

— Значи се е разчуло? Съжалявам, но не мога да се бавя повече тук.

— Какво пък, както сама казахте, това е над моето ниво. — И добави полугласно още нещо, което прозвуча като „сякаш знаете какво ми е нивото“. — Но ако трябва да сме честни, какво бихте правили с деца на място като това? Говорим за нулев процент на оцеляване. Нулев процент. Дано вашето „ниво“ оправдава подобни неща. Така ли е?

Кейт го гледаше, втрещена от това, което бе чула. Нула процента оцеляване?! Децата можеше вече да са мъртви!

— Чухте ли ме?

Но Кейт не отговори. Стоеше застинала неподвижно.

Барнаби — виждаше ясно страха в очите й — завъртя озадачено глава.

— Знаете ли, има нещо странно във вас. Сякаш мястото ви не е тук. — И отново посегна към телефона.

Кейт скочи към него и го улови за ръката. Той я погледна ококорено.

Кейт се огледа. Думите на Дейвид — „може да ни подслушват“ — отекваха в главата й. Може вече да беше късно. Тя окачи слушалката, прегърна Барнаби и му зашепна в ухото:

— Чуйте ме. Тук някъде държат две деца. Те са в опасност. Дойдох да ги спася.

Той я бутна назад.

— Какво? Да не сте се побъркали?

Изглеждаше точно като Кейт в камиона преди два дни, когато Дейвид я бе разпитвал.

Тя отново се наведе към него.

— Моля ви! Трябва да ми се доверите! Трябва да ми помогнете. Трябва да намеря тези деца!

Той втренчи поглед в нея. Устата му се бе разкривила, сякаш дъвчеше нещо ужасно гадно.

— Вижте, нямам представа какви игри играете и дали това не е някакво учение на службата за сигурност, но ви казвам, че не зная нищо за тези деца — ако въобще има такива. Защото само съм чувал слухове.

— Къде биха ги държали?

— Нямам представа. Никога не съм ги виждал. Достъпът ми е само до лабораториите.

— Помислете! Моля ви!

— Не зная… може би в жилищния отсек.

— Заведете ме там.

Той размаха пропуска си пред очите й.

— Нямам достъп. Току-що ви казах — разрешено ми е да влизам само в лабораториите.

Кейт погледна своята карта.

— Е, предполагам, че с моята ще вляза там.

 

 

Охранителят наблюдаваше как жената се хвърля върху мъжа, взема слушалката от ръката му, после го прегръща и му зашепва в ухото — вероятно заплаха. Мъжът изглеждаше уплашен. По време на подготовката имаха кратък семинар за сексуалния тормоз на работното място, но там се говореше предимно за тормоз от страна на мъжете. Значи това бе нещо друго. Охранителят вдигна телефона.

— Тук седми пост. Мисля, че имаме проблем в Камбана, Главен отдел.