А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (135)

134.

— По-добре да заобиколим — каза Дейвид. — Не можем да минем през тях — не и без експлозиви.

— Коридорът трябва да се свързва с мястото, където влязохме в гробниците. Децата изтичаха натам. Да се опитаме да ги настигнем — предложи Патрик.

Дейвид се огледа, сякаш търсеше друг начин.

— Съгласен. Вие двамата вървете. Аз ще задържа Слоун и хората му.

— Дейвид, не! — възкликна Кейт.

— Няма друг начин, Кейт — отвърна той.

— Ами бомбите?

— Баща ти има план за това.

Кейт се обърна към Патрик.

— Имаш ли?

Той се поколеба за миг, после каза:

— Да, имам. Да вървим.

Кейт последва баща си през друг вход към гробниците и в този миг видяха децата да тичат пред тях.

— Ади! Суря! — извика Кейт.

Момчетата спряха толкова рязко, че едва не паднаха. Тя изтича при тях и погледна часовника на едната раница. 00:32:01. 00:32:00. 00:31:59.

— Как ще обезвредим…

— Довери ми се, Кейт. — Баща й я задърпа за ръката.

Кейт чу автоматична стрелба от посоката, от която бяха дошли. Дейвид. Биеше се сам с противниците. Искаше да се върне при него, но… децата и бомбите. Баща й отново я задърпа и тя го последва машинално.