А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (21)

20.

Екранирано комуникационно помещение

Централа на Часовникова кула

Джакарта, Индонезия

Джош нетърпеливо чакаше да провери дали теорията му за шифрованото съобщение на Дейвид ще се окаже правилна. Това бе най-добрата му идея досега. Всъщност бе единствената му идея.

Опитваше се да не гледа екрана на главния компютър на отсрещната стена на стъклената стая. През последните трийсет минути на екрана бе изписано само:

… търсене…

Джош погледна двата монитора под него — видеонаблюдението на вратата отвън и картата на града с червените точки, представляващи оперативните агенти на Часовникова кула в Джакарта. Не знаеше кой от двата монитора го изнервя повече. Биха могли да са часовници с обратно броене, отброяващи секундите до неговата смърт и някаква ужасна, неизвестна катастрофа… А на големия екран неизменното… търсене…

Трябваше ли търсенето да продължава толкова дълго? Ами ако само си губеше времето?

Имаше и нещо друго, което не му даваше мира. Той стана и взе металната кутия, която Дейвид бе оставил на масата. Докато я вдигаше, капакът се отвори и пистолетът изтропа на масата. Звукът продължи да отеква сякаш часове.

Откъм стенния екран се чу писукане, после се появи надпис:

5 резултата

Пет резултата!

Джош седна на масата и размърда мишката. Три резултата от „Ню Йорк Таймс“, по един от „Дейли Мейл“ в Лондон и „Бостън Глоуб“.

Може би беше прав. От мига, в който видя имената и датите, първата му мисъл бе — това са некролози. Още от Втората световна война некролозите бяха често използвано средство от шпионите за размяна на информация. Така можеха да се пращат послания по целия свят. Да се пращат от далечни дни, както тези — от 1947, и да са актуални и до днес. Ако беше вярно, значи терористичната мрежа съществуваше от шейсет и пет години. Реши засега да остави тези въпроси встрани от главното разследване.

Погледна кодираното съобщение, което му беше оставил Дейвид.

Протоколът Тоба съществува.

4+12+47=4/5; Джонс

7+22+47=3/8; Андерсън

10+4+47=5/4; Еймс

След това се обърна към резултатите. Най-вероятно терористите бяха използвали един вестник — вестник, достъпен по целия свят. „Ню Йорк Таймс“ бе най-подходящият кандидат. Дори през 47-а е можело да отидеш на будка за вестници в Париж, Лондон, Шанхай, Барселона или Бостън и да си купиш брой на „Ню Йорк Таймс“ заедно с некролозите.

Ако некролозите бяха шифровани съобщения, щяха да са маркирани по някакъв начин. Джош го забеляза веднага — всички некролози в „Таймс“ съдържаха думите „часовник“ и „кула“. Замисли се. Възможно ли бе Часовникова кула да е толкова стара? ЦРУ не бе съществувало преди Закона за националната сигурност от 1947, макар че предшестващата го организация, Бюрото за стратегически действия, бе създадена през юни 1942.

Защо терористите ще споменават Часовникова кула? Може би дори тогава са водили война с нея? Преди шейсет и пет, почти шейсет и шест години?

Съсредоточи се върху некролозите. Трябваше да има някакъв начин да ги разшифрова. Всяка криптографска система разполага с ключ, с чиято помощ да се разкодира съобщението. И всяко съобщение би трябвало да включва свой собствен ключ — нещо съвсем простичко.

Отвори първия некролог, с дата 4/12/1947:

Адам Джонс, пионер в изработването на часовници, починал на 77, докато работел над своя шедьовър Кулата

„Ню Йорк Таймс“, некролози, брой 4/12/1947

Адам Джонс, прочут гибралтарски часовникар, почина събота в Британски Хондурас. Неговият слуга го намерил. По стара традиция неговите кости ще бъдат положени в близост до тези на неговата съпруга — на място, което са избрали заедно. Уведомяваме ви да пратите картичка или сведение до семейството, ако възнамерявате да присъствате.

Съобщението трябваше да е някъде тук. Какъв ли бе ключът? Джош отвори другите некролози и ги огледа, надяваше се да открие нещо, за което да се залови. Всеки некролог съобщаваше за конкретно място и това ставаше в началото на текста. Джош провери няколко възможности, промени част от думите, после се облегна в стола и се замисли. Некролозите бяха написани нескопосано и част от думите бяха поставени не където трябва. Или принудително, сякаш е било необходимо да ги използват. Изведнъж му светна. Ключът бе в имената — в тяхната дължина. Това беше втората част от кода:

4+12+47=4/5; Джонс

Некрологът от 4/12/1947 бе за Адам Джонс. Първото име имаше четири букви, второто пет. Ако вземеше четвъртата дума от некролога, а след това отброеше пет… Прегледа отново некролога:

Адам Джонс, пионер в изработването на часовници, починал на 77, докато работел над своя шедьовър Кулата

Адам Джонс, прочут гибралтарски часовникар почина събота в Британски Хондурас. Неговият слуга го намерил. По стара традиция неговите кости ще бъдат положени в близост до тези на неговата съпруга — на място, което са избрали заедно._ Уведомяваме_ ви да пратете картичка или сведение до семейството, ако възнамерявате да присъствате.

Гибралтар, британци, намиране кости, близост, място, уведомяваме…

Гледа съобщението дълго. Не очакваше да е точно това. И нямаше никаква представа какво означава. Прерови интернет, но и там не откри кой знае какво. Оказа се, че през 1940 в една подземна кухина на Гибралтар, наречена Горхамската пещера, британци открили кости. Но костите не били човешки, а неандерталски — и променили драстично това, което светът знаел за неандерталците. Нашите праисторически братовчеди били нещо повече от архаични пещерни човеци. Те строели домове. Разпалвали големи огньове в каменни огнища, печели зеленчуци и кореноплодни, имали свой език, творели пещерно изкуство, погребвали мъртвите си с цветя и изработвали доста съвършени за времето си каменни сечива и глинени съдове. Костите, открити в Гибралтар, променили и представата за неандерталския период. До тяхното откриване се смятало, че неандерталците са изчезнали преди четирийсет хиляди години. Но неандерталците в Гибралтар били живели приблизително преди двайсет и две хиляди години — много до по-късно, отколкото се смятало преди. Гибралтар бил нещо като последната им отбранителна линия.

Какво ли общо можеше да има между една неандерталска крепост и глобална терористична атака? Може би другите съобщения щяха да хвърлят повече светлина. Джош отвори втория некролог и го разшифрова.

Антарктика, подводницата не е намерена, съобщете дали е необходимо продължаване на издирването

Интересно. Джош отново се зарови в интернет. 1947 година се оказа доста оживена що се отнасяше до Антарктика. На 12 декември 1946 американският флот праща към Антарктика огромна армада, включваща тринайсет кораба и пет хиляди души. Мисията, под кодово название Операция „Висок скок“, целяла основаването на американска изследователска база, наречена „Малката Америка IV“. От доста време съществуваха конспиративни теории и спекулации, че Щатите са издирвали нацистки бази и изоставена техника в Антарктика. Дали това съобщение не показваше, че са били открити?

Джош прелисти страницата със съобщението и огледа приложената снимка. Огромен леден къс се носи из синьо море, а в центъра му от ледената стена стърчи черното тяло на нацистка подводница. Ако се съдеше по предполагаемия размер на подводницата, леденият къс трябваше да е поне десет квадратни мили. Достатъчно голям, за да се е отделил от Антарктида. Значеше ли това, че подводницата е била открита наскоро? Дали това откритие не бе дало началото на сегашните събития?

Прехвърли се на последното съобщение с надеждата, че в него ще открие повече сведения. Разшифровано то изглеждаше така:

Розуел, метеорологичен балон, съвпада с Гибралтарската технология, трябва да се срещнем

Събрани, трите съобщения изглеждаха така:

Гибралтар, британци, намиране кости, близост, мястото, уведомяваме.

Антарктика, подводницата не е намерена, съобщете дали е необходимо продължаване на издирването.

Розуел, метеорологичен балон, съвпада с Гибралтарската технология, трябва да се срещнем.

Какво означаваше това? Място в Гибралтар, подводница в Антарктика, метеорологичен балон от Розуел, чиято технология е сходна с тази от Гибралтар?

Имаше един голям въпрос: защо? Защо е трябвало да се връщат към тези съобщения? Та те бяха на шейсет и пет години! Как можеше да се свържат с това, което ставаше сега — с битката за Часовникова кула и назряващата терористична атака?

Стана и закрачи из тясната стая. „Ако съм къртица, внедрена в терористична организация, и се опитвам да повикам помощ, какво ще направя?“ Да повика помощ… информаторът би трябвало да остави начин за връзка с него. Друг шифър? Не, може би тъкмо некролозите бяха този начин. Само дето този способ му се струваше ужасно неефикасен. Некролозите се бавеха поне един ден, преди да бъдат отпечатани във вестника, дори когато е онлайн. Онлайн. Какъв би бил модерният еквивалент? Къде би публикувал човек?

Обмисли няколко възможности. Вестникарските некролози не създаваха особено затруднение — достатъчно бе да се прегледат няколко вестника. Събирането на всички стари некролози бе отнело известно време, но той разполагаше с важно предимство — знаеше къде да търси. Виж, съобщенията можеха да са навсякъде из интернет. Трябваше да има още един ключ.

Какво бе общото между трите съобщения? Имаше посочено място. Какво бе различното? В Антарктика нямаше хора, нито вестници, нито… какво? Какво бе различното между Розуел и Гибралтар? И на двете места имаше вестници. Какво можеше да направи човек на едното място, но не и на другото? Да публикува нещо… Информаторът го насочваше към информационна система, уникална в днешно време, както е бил „Ню Йорк Таймс“ през 1947.

Крейгслист^[1]. Ето какво. Джош провери. В Гибралтар нямаше крейгслист и да — имаше крейгслист-форум за Розуел, Карлсбад, Ню Мексико. Джош влезе в него и почна да чете съобщенията. Бяха хиляди, в десетки категории — продажби, къщи под наем, общество, работа, резюмета. Сигурно всеки ден имаше стотици нови съобщения.

Как да открие съобщението на техния информатор — ако въобще беше тук? Би могъл, разбира се, да прибегне до програмите в сървъра на Часовникова кула — те щяха да индексират съдържащата се информация по начин, сходен на този, по който действаха Гугъл и Бинг, да извлекат съдържанието и да го предоставят в достъпна за претърсване форма. Но това щеше да отнеме поне няколко часа.

Джош не разполагаше с толкова време.

Трябваше му място, откъдето да започне. Некролозите бяха логичен избор, но в крейгслиста нямаше некролози. Коя беше най-близката категория? Може би… лични? Той прегледа заглавията на темите:

строго платонично

жени търсят жени

жени търсят мъже

мъже търсят жени

мъже търсят мъже

различни романтични

случайни срещи

пропуснати връзки

дай воля на гнева си

Откъде да започне? Или гонеше вятъра? Нямаше време за губене. Може би още само няколко минути, още една група съобщения.

„Пропуснати връзки“ му се видя интересна категория. Идеята беше, че ако си видял човек, който те интересува, но не си имал възможност да „установиш връзка“, а искаш да се срещнете, оставяш съобщение. Това бе популярно сред момчета, които не са могли да съберат куража да поканят на среща някоя сервитьорка. Джош също бе оставял подобни съобщения. Ако човекът отсреща го види и отговори, ти излиза късметът. Ако ли не — животът не свършва.

Отвори директорията и прочете няколко съобщения.

Съобщение: Божичко, ти си изумителна! Неотразима си! Изгубих ума и дума! Какво ли не бих дал да си побъбрим. Прати ми имейл.

 

Относно: Хотел Хамптън

Съобщение: бяхме заедно, когато си вземахме вода от бара, а после се качихме заедно в асансьора. Не знаех дали ще искаш да продължим заедно и нататък. Помниш ли на кой етаж слязох? Видях, че носиш годежен пръстен. Можем да сме дискретни.

Той прегледа още няколко съобщения. Това, което търсеше, щеше да е по-дълго, ако следваше досегашния модел — послание в посланието. Крейгслистът бе анонимен сайт. Името щеше да е имейл адрес.

Първото съобщение на следващата страница гласеше:

Относно: Видях те в старата сграда с кулата, разговаряхме за Новата Часовникова постановка.

Обещаващо. „Часовникова“ и „кула“ в едно съобщение. Джош кликна върху съобщението и го прочете бързо. Беше по-дълго от останалите. Имейл адресът бе [email protected]. Разшифрованото послание гласеше:

Ситуацията се промени. Часовникова кула ще падне. Отговори, ако още си жив. Не вярвай на никого.

Джош застина. „Отговори, ако още си жив.“ Трябваше да отговори. Дейвид трябваше да отговори.

Вдигна сателитния телефон и набра номера на Дейвид, но нямаше връзка. По-рано бе успял да се свърже. Значи причината не бе в екранираната стая, нито в телефона. Какво би могло…

И тогава го видя. Картината от външната врата. Беше се променила. Той втренчи поглед в монитора. Светлинните на сървърите продължаваха да светят. Но не както преди, когато проблясваха и угасваха в синхрон с работата на твърдите дискове и мрежовите карти. Сега бяха неподвижни. Това не бе картина на живо, а снимка, изведена на монитора от някой, който се опитваше да проникне в помещението.