А. Дж. Ридъл
Атлантският ген (125)

124.

Кейт най-сетне успя да накара момчетата да спрат.

— Кажете ми какво става!

— Кейт, трябва да се скрием — отвърна Ади.

— От кого?

— Няма време — добави Суря.

Време. Думата отекна в съзнанието на Кейт и изведнъж я завладя нов страх. Тя завъртя момчетата и потърси панела с часовника отзад.

02:51:37. Оставаха почти три часа. Мартин бе казал, че до взрива има по-малко от трийсет минути. Как? Нямаше значение — часовникът все още отброяваше. Тя се замисли.

Момчетата я задърпаха отново и зад тях се разтвори двойна врата.

Дориан смъкна скафандъра и огледа помещението — вероятно беше дезинфекционна камера. Тръгна към по-малката врата. Стъпките му отекваха в металните стени. С приближаването му вратата се отвори и той се озова в коридор. Също като в Гибралтар. Значи беше вярно. Това беше друг атлантски град.

На тавана и пода на коридора блеснаха светлини. Мястото изглеждаше така, сякаш тук за пръв път стъпва човешки крак. И със сигурност не бе пострадало от ядрен взрив. Защо? Нима децата бяха успели да навлязат по-надълбоко в подземията? Или атлантите ги бяха заловили? И бяха обезвредили бомбите?

Отпред се чуха стъпки — трополене на крака, удрящи едновременно металния под. Дориан извади пистолета и се дръпна встрани, под сянката на една подпора.