Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (72) (Корабни дневници)

Отново търсим Южната страна

Престоят ни в пролива Шарлота завърши на 7 юни. Моето първо пътуване бе опровергало господствуващият възглед, че Нова Зеландия е западният бряг на някаква обширна страна. Бе установено, че Нова Зеландия се състои само от два острова. При ширина от 40 градуса и повече обаче, имаше едно голямо непознато пространство, което сега исках да изследвам. Някои мои спътници очакваха, че положително ще срещнем непознати брегове и че за нашите трудности ще бъдем възнаградени със скъпоценни изделия. Аз не се надявах, че ще направим нови открития, защото изобщо се съмнявах в съществуване на такъв Южен континент и бях убеден, че на юг, освен в много високи ширини, няма никакъв континент. Но този въпрос може да бъде разрешен само от фактите.

Южният остров ни показа високите си планини съвсем покрити със сняг. Независимо от този зимен вид, въздухът бе не само ясен, но и мек. Край нас се плъзгаха големи ята черни китове с бяло петно пред най-задната гръбна перка, а щом сушата се скри от погледа ни, пак бяхме заобиколени от много албатроси. Старите бяха бели, по-младите на кафяви капки, а най-малките чисто кафяви.

До 16 юли пътувах в югоизточна посока и след това се обърнах по към изток, при което винаги се държах в ширините, където трябваше да се намира Южната страна. Пътуването бе за всички нас много скучно, защото нищо не откривахме, а времето бе неприятно студено. Очаквах, че в тези средни ширини между 40 и 50 градуса ще намеря постоянни западни ветрове, а се оказа обратното. За два, най-много за три дни вятърът обикаляше около целия компас и никъде не бе що-годе постоянен, освен в източните зони. Името на Тихия океан никак не подхожда за тази южна част, която едва ли би могла да бъде по-неспокойна.

На 17 юли се намирах почти на 40 градуса южна ширина и бях стигнал до 227 градуса източна дължина (133 градуса западна дължина), така че можех да се отправя на север, след като бе доказано, че в тези води Южен континент няма. За пет дни достигнахме 31 градуса южна ширина. Албатросите и буревестниците изчезнаха, а имаше един ден, когато изобщо не видяхме птица. Стана толкова топло, че за пръв път след заминаването ни от нос Добра Надежда можахме да свалим зимното облекло. Колкото повече се приближавахме до Тропика, толкова по се ободрявахме и моряците отново започнаха да играят вечер на палубата. На 25-и следобед видяхме първата тропическа птица, а вечерта залязващото слънце освети облаците с блестящи златни бои. Никъде другаде въздухът не е така приятен, никъде другаде небето не е така великолепно както между тропиците.

Няколко дни по-късно „Адвенчър“ се приближи до нас толкова, че можеше да се разбираме с тях. Чухме лоши вести: готвачът им бил умрял, а двадесет души лежали болни от скорбут. Аз не се учудих, че страшната болест избухна сега, след като ни бе пощадила в по-студените места. Знаех, че в по-топлите страни скорбутът е най-злокачествен и опасен. Самите ние нямахме нито един болен, но това се дължеше отчасти на по-правилното хранене, отчасти на начина, по който бе построен нашият кораб, който се издигаше по-високо над нивото над водата и следователно можеше да бъде проветряван по-често. Обстоятелствата на „Адвенчър“ ми попречиха по-обстойно да обследвам местата, където според капитан Кертърет се намира остров Питкеирн.

На 6 август при 19 градуса и 36 минути южна ширина се появи източният пасат, който всъщност трябваше да дойде по-рано. Ние видяхме един нисък остров, който леко се издигаше над морето и в него едва се забелязваха очертанията на отделни групи дървета. В тях различихме високите върхове на кокосовата палма. След такова дълго и еднообразно пътуване всеки поглед към земя бе добре дошла промяна. Температурата се качваше, но пасатният вятър ни носеше прохлада, а нашата палатка на палубата — сянка.