Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (107) (Корабни дневници)

Екипажът боледува от отравяне с риба

Целият остров е горист и насажденията са на тези места, където дърветата са изкоренени. Видяхме кокосови палми, банани, хлебни плодове, даже портокали, каквито за пръв път срещнахме на южноморските острови, където досега бяхме намирали само грейпфрути. В горите тичаха свине и кокошки. Въпреки това не ни бяха продадени никакви припаси, не получихме даже вода за пиене. Тъй като прясната ни храна се бе свършила, започнахме да ловим риба и нашите мрежи ни донесоха добър улов. Между другото хванахме и две големи морски платики. При всички, които бяха опитали тези риби, се появиха признаци на отравяне. Заболяването започна с пристъп на огън в лицето, после следваха нетърпимо главоболие, познатите явления на дизентерия и спазми. Ръцете и краката бяха като отсечени, а нощем се появяваха болки в ставите, които не даваха на нито един от нашите болни да затвори очи дори за миг. Даже и след няколко дни тези признаци не бяха съвсем изчезнали, по цялото тяло кожата се лющеше, а по ръцете се образуваха множество малки пришки. Повечето се оплакваха от голяма отпадналост и се мъкнеха насам-натам бледи и отпаднали.

В своите пътни бележки Квирос разказва, че в тези води много от неговите хора, след като яли морски риби, се разболели. Той нарича Маниколо един остров, който спада към откритата от него през 1611 г. Тиера дел Еспириту Санто, а туземците казват Маниколо на острова, край който бяхме хвърлили котва сега. Сходството в имената е твърде голямо, за да мога да се съмнявам в идентичността на Маниколо и Маликоло. Впрочем самият Квирос не посетил острова и просто чул как други островитяни назовават неговото име.

След като напуснахме Маликоло, взех курс към Амбрим, острова, на който предполагах, че има огнедишаща планина. Нашите предвиждания се потвърдиха, но аз не посетих нито Амбрим, нито лежащите до него острови Паум и Апи. На 22 юли отново се появиха острови, по-малки от предишните, извънредно много и наредени един зад друг, а поради това, че бяха разположени в югоизточна посока, аз бях склонен да вярвам, че архипелагът се простира до Нова Зеландия. Повечето бяха населени и нощем до върховете на най-високите скали блестяха огньове. На Дружествените острови и на Островите на приятелството яденето се задушава под земята и затова никога не се вижда огън и дим, но тука се готви на открито.

Точно всред тези острови през една тъмна нощ настъпи безветрие. Многото скали, които тук-там стърчаха над морската повърхност, правеха извънредно опасно положението на нашия кораб, който бе влачен от теченията. През следващата нощ безветрието продължи, течението непрекъснато ни носеше към запад и нашето положение пак стана критично. Този път силната лунна светлина ни даде възможност да видим, че се носим към висок скалист бряг, който се издигаше почти отвесно нагоре. Откъм скалите се чуваше свирепият шум на прибоя и нашият кораб като пумпал се търкаляше във водовъртежа. Все повече и повече се доближавахме до сушата, но съвсем близо до скалите течението направи завой и ни изведе в открито море.

Най-големият от островите, между които се намирахме, аз нарекох Сандвич (сега той се нарича Ефейт). Нашите отровени, които все още страдаха, и затова нашият кораб приличаше на болница, най-силно проявяваха нетърпение поради нашата неподвижност. Но това, което предстоеше, бе още по-лошо. Сутринта на първи август се чуха викове, че корабът гори. В началото помислих, че гори едно помещение, което бе пълно с корабни въжета, а в такъв случай съдбата ни би била решена. За щастие, положението не бе опасно: ламбата в каютата на артелчика бе подпалила парче таитянски плат, който страшно пушеше.

Безветрието, при което корабът лежеше върху водата неподвижен като пън, ни спря за още един ден и една нощ. Най-сетне се доближихме до острова и сега се убедихме, че той е по-плодороден, отколкото ни се стори отдалече. На една планина, която приличаше на седло, се издигаха дървета и храсти, между които всяко свободно място бе заобиколено с ограда и използувано за засаждане с плодни дървета. Жителите на купчини стояха на брега и някои заплуваха към нас, без обаче да посмеят да се качат на кораба. Направи ни впечатление, че не се появи нито една лодка.

Отплувах с няколко лодки към брега, за да взема вода и дърва за горене. Туземците прецапаха водата и заобиколиха нашите плавателни съдове. Те взеха с удоволствие пироните, медалите и плата, които разпределих между тях. Тъй като на това място не намерих вода, отново се отделих от брега и заплувах край един нос, зад който предполагах, че има извор. Хората на сушата тичаха след нас. Голямо множество се стичаше от всички страни, така че там, където слязохме, се бяха събрали няколкостотин — всичките въоръжени с лъкове, стрели, боздугани и дълги копия. Като се изключи едно въже около корема, те ходеха съвсем голи и на цвят бяха ореховокафяви, не само малко по-едри, но и по-хубави от жителите на Маликоло.