Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (5) (Корабни дневници)

Таити

Едва бяхме влезли в залива и ни обградиха многобройни канута, които ни предложиха за продан кокосови орехи, хлебни плодове и малки риби. Аз отказах да взема една свиня, която ни донесоха, защото туземците поискаха за нея една брадва, и ако се бях съгласил, тази цена щеше да се задържи. Хлебният плод, голям горе-долу като детска глава, расте на дърво, високо приблизително колкото средно голям дъб. Ако човек иска да го яде, трябва да го разреже на три-четири парчета и да ги опече. На вкус той е подобен на средата на пресен пшеничен хляб.

Между островните жители, които дойдоха срещу нас, беше и един старец на име Оухау, познат на господин Гоър и на някои други от пътуването на капитан Уолис. Бях чул, че той тогава е оказал много услуги на екипажа на „Делфин“, и го поканих да дойде на борда на кораба, където по всички възможни начини се постарах да му бъда приятен, та да е и той любезен към нас.

За да създам известен ред в търговията с туземците и за да не обезценя стоките, които имахме на борда за търговски цели, аз наредих всички да се помъчат да завържат приятелство с туземците и да се отнасят с тях колкото е възможно по-приветливо и че никой друг от кораба не може да търгува, освен специално натоварените за това лица. Освен това бяха предвидени наказания за онези, които срещу храна обменяха предмети, зачислени към кораба, особено желязо и части от облеклото.

Щом корабът бе подсигурен както се следва, под защитата на едно поделение морски войници аз слязох с господин Бенкс и останалите господа (Кук постоянно назовава цивилните на борда „джентълмени“) заедно с нашия приятел Оухау на сушата. Там ни посрещнаха няколкостотин души, в погледите на които видяхме, че за тях сме добре дошли, въпреки че външно бяха извънредно плахи. Учуди ме това, че тези хора ни поднесоха същия знак за мир, който се е употребявал от най-старите и най-могъщи народи на древния свят, зелени клонки. Тъй като видяхме, че всеки от тях държи в ръката едно такова клонче, и ние си набавихме същия символ.

След като вървяхме пет минути, приближихме едно място, където „Делфин“ бе взел вода. Когато пристигнахме там, таитяните започнаха да почистват земята, като изскубваха всички растения. След това най-знатните от тях хвърлиха своите клонки на земята и със знаци ни подканиха да сторим и ние същото. За да увелича тържествеността на церемонията, аз наредих на морските пехотинци, докато слагаме нашите клонки, да застанат в една редица. След като разпределих между тях стъклени предмети и други малки подаръци, плахостта на таитяните се превърна в доверчивост. Върнахме се през един околен път през гори, дърветата на които бяха обсипани с кокосови орехи и хлебни плодове. Под дърветата имаше жилища, които се състояха от един покрив с подпори и нито имаха стени, нито бяха оградени по някакъв друг начин. Само едно не ни хареса, че из целия път срещнахме само една свиня и нито една домашна птица.

Нашите хора, които са били на Таити с „Делфин“, ни казаха, че още не сме видели нито един главатар. Двама от тях се появиха на следния ден в канута и единият избра за приятел господин Бенкс, другият — мене. Те ни показаха своя избор с това, че свалиха голяма част от своите дрехи и ни наметнаха с тях. Когато този ден слязохме на сушата, събраните на брега туземци бяха още по-многобройни. Те ни поведоха към една къща, която се отличаваше с това, че беше по-дълга и принадлежеше на един главатар — Тутаха. Този мъж накара да постелят рогозки и ни дари с две кокошки. В отговор на това господин Бенкс му даде носна кърпа и копринена, украсена с дантела, вратовръзка, които Тутаха веднага прибави към облеклото си и така украсен, тръгна със самодоволно и щастливо изражение на лицето.

След като се сбогувахме с този главатар, ние обърнахме внимание на жените. Те ни показваха своя интерес по всевъзможни начини и само от нас зависеше да приемем тяхната любезност. Те, изглежда, много не му мислеха. Въпреки че колибите бяха открити от всички страни, те често сочеха рогозките, от време на време сядаха върху тях и искаха да дръпнат и нас. Явно им беше безразлично дали ги гледат. В къщата на един друг главатар, на име Тубараи Тамаиде, една от неговите съпруги, която се казваше Томио, направи на господин Бенкс честта да го удостои с особено внимание. Вместо да отговори на нежностите на поувехналата дама, той се занима с едно младо хубаво момиче, но Томио продължи да му носи кокосово мляко и други лакомства и беше така внимателна към своя гост, както и преди.

Нашето пребиваване беше смутено от един инцидент. Господата Солъндър и Мънкхаус бяха окрадени. На единия изчезна зрителната му тръба, на другия — табакерата. Тогава господин Бенкс живо скочи и започна да удря с приклада на пушката по земята. При това движение и този шум туземците се изплашиха така, че всички побягнаха, с изключение на главатаря, на няколко жени и на двама или трима от по-високопоставените. По лицето на Тубараи се изписа смущение и срам. Той взема господин Бенкс за ръката и го заведе при една голяма купчина платове и със знаци му посочи, че може да си избере каквото пожелае, а може и всичко да вземе. Ние отхвърлихме тази сделка и поискахме да ни върнат откраднатите вещи. Тогава Тубараи бързо напусна колибата и след известно време върна откраднатите предмети. При това той беше много радостен и не прие подаръците, с които искахме да го възнаградим за труда му.