Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (66) (Корабни дневници)

Губим „Адвенчър“

На 8 февруари „Адвенчър“ попадна в гъста мъгла и се загуби от погледите ни. Нашите топовни изстрели останаха без отговор, никой не обърна внимание и на сигналните ни огньове. След два дни трябваше да прекратя всички опити за намиране на нашите спътници. Тази раздяла бе възприета много болезнено от моряците ни.

През три последователни нощи (17, 18 и 19 февруари) ние наблюдавахме едно хубаво небесно явление, една ярка бяла светлина, която избликваше на източния хоризонт във вид на високи стълбове и постепенно се разпространяваше по цялото южно небе. Доколкото ми е известно, никой пътник досега не е споменавал за това южно сияние (аурора аустралис). Блясъкът му бе толкова силен, че стоящите зад него звезди престанаха да се виждат или бледо блещукаха. Южното сияние във всяко едно отношение е подобно на северното и единствената разлика се състои в това, че то непрекъснато запазва същия бял блясък, докато северното сияние се прелива в различни цветове, а именно в жълто-червено и в пурпурно.

Едно голямо ледено поле, на което се натъкнахме на 24 февруари при 62 градуса южна ширина, подсили моето намерение да не напредвам по-нататък на юг. Благоприятното годишно време за пътуване при тези ширини бе почти преминало, ставаше по-студено, нощите ставаха по-дълги, поради което опасностите немалко се увеличиха. Моите хора проявяваха признаци на изтощение. Междувременно продължих моето пътуване към изток до 17 март и се държах винаги между 61 и 58 градуса южна ширина. През цялото време имахме много мъгла и дъжд и затова още повече трябваше да се пазим от айсбергите. Ние видяхме образувания в най-чудновати форми и в различна степен на разпадане. Едно от тях, без съмнение най-голямото, имаше в средата си пещерообразен отвор. Веднъж отново видяхме морско светене, което наистина бе слабо в сравнение с това на Кап, но бе много по-любопитно поради голямата ширина и ниската температура, която се колебаеше около точката на замръзването. През следващата нощ преживяхме второ южно сияние, което бе по-светло и по-обширно от първото.

Разбираема бе радостта на моя екипаж, когато заповядах да се плава на север. Всички мечтаеха за някаква определена цел, каквато те никъде не можеха да намерят толкова далече на юг. Сега насочих курса към южния бряг на Нова Зеландия. По време на цялото пътуване имахме силен вятър и виждахме много морска трева и голям брой морски птици. Белият албатрос срещнахме случайно при пътуването си на юг, северно от 50 градуса той отново се появи на ята. Нерядко биваше нападан от големи сиви чайки и тогава се отпускаше върху водата, където неговата страшна човка го закриваше, докато по време на полет той не можеше да защищава долната част на тялото си; а лукавите му врагове знаеха, че това е слабото му място. Тези чайки са грабливи животни и на островите Ферое разкъсват даже млади агнета, за да хранят с тях своите малки.

Колкото по на север отивахме, толкова повече тюлени плуваха срещу нас откъм Нова Зеландия. Дънерът на едно дърво и много купове трева бяха поздравени от моряците с истинска радост. На 25 март на североизток видяхме земя, която в началото, подведен от няколкото острова пред нея, сметнах за брега на залива Дъски. В действителност това бе брегът южно от Уесткейп, който бях видял само отдалече при моето първо посещение, а и сега не го разгледах достатъчно добре, за да мога да го опиша. На другия ден следобед хвърлихме котва в залива Дъски.

По време на едно пътуване от три хиляди шестстотин и шестдесет лиги, което трая сто и осемнадесет дни, ние нито един път не видяхме земя. Въжетата бяха повредени, платната бяха пострадали, а моряците както и офицерите непрекъснато дежуряха при дъжд, сняг и град, без да имат необходимата нощна почивка, тъй като често възникваха опасности и те трябваше да отиват в помощ на палубната вахта.