Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (17) (Корабни дневници)

Курс към Нова Зеландия

След като се бяхме разделили от нашите таитянски приятели с добър вятър и при хубаво време, заплувахме към съседните острови Хуахайне, Отаха (Тахеа) и Борабора (Болабола). Тупиа ни бе казал, че ще стигнем до тях за един или два дена и че ще намерим в изобилие свини, птици и пресни плодове и зеленчуци. На 14 юли 1769 г. съзряхме Хуахайне, но тъй като през този и през следващия ден беше мъгливо и безветрието се сменяше със слабо въздушно течение, ние малко напреднахме. Тупиа често молеше за вятър своя бог Тане и беше не малко горд от своя успех. Все пак ние забелязахме, че той започваше да се моли винаги когато морето в далечината се набръчкваше, така че вятърът да дойде до нас, преди той да е прекратил богоугодните си занимания.

На 16-ти стигнахме в Хуахайне. Много туземци, които загребаха срещу нас, страхливо стояха по-далече, докато видяха Тупиа. Кралската двойка се намираше в едно от канутата и дойде на борда. Всичко, което тези хора виждаха, възбуждаше любопитството им, но не ни отправяха никакви въпроси. Скоро те станаха много доверчиви към нас и крал Ори, за да покаже благоволението си към мен, си размени името с моето. Веднага след като акостирахме в едно малко, но чудесно пристанище, аз слязох на суша с господата Бенкс, Солъндър и Мънкхауз. Тупиа произнесе пред краля тържествена реч, която трая около четвърт час. От време на време Ори казваше някои изречения, които, изглежда, съответствуваха на определените формули, и накрая бяха разменени подаръците.

Изделията, които намерихме по равнините и хълмовете, бяха същите, както и в Таити. Господин Бенкс откри не повече от единадесет до дванадесет нови растения, в замяна на това един скорпион и различни насекоми, които той още не бе виждал. Изглежда, че на Хуахайне плодовете узряват един месец по-рано, отколкото на Таити, защото кокосовите орехи вече се бяха напълнили, а хлебните плодове можеха да се ядат. Мъжете са по-силни и по-едри, отколкото на Таити, жените — по-хубави и при двата пола се забелязва по-малко любопитство и боязливост.

Имаше един предмет, който особено силно възбуди нашето любопитство. Това бе един сандък, който лежи върху две пръчки и се крепи на две малки, много добре обработени подпори. Пръчките, изглежда, бяха дръжки, които служат за пренасяне на сандъка. На един от краищата му имаше четириъгълна дупка, в която бе пъхнат кух пръстен. Когато господин Бенкс видя сандъка за пръв път, отворът бе закрит с парче плат. По-късно тази завеса я нямаше и сандъкът, който в началото, разбира се, бе съдържал нещо, сега бе празен. Тупиа сподели с нас, че сандъкът бил жилището на бога. Скоро след това видяхме на Улиетеа пет такива божи жилища със съвсем същата форма. Когато господин Бенкс си пъхна ръката в отвора на един такъв сандък, той напипа един дебел предмет, дълъг около пет фута, дебел един фут и увит в рогозки. Той си провря пръстите през няколко такива опаковки и накрая стигна до много здрава рогозка от кокосови влакна, но се отказа от намеренията си, когато забеляза, че туземците започват да проявяват голямо недоволство.

До следващата си цел, Улиетеа, стигнахме за осем часа. И тук, както в Хуахайне, пред острова се простира коралов риф, чийто отвор води към едно добро пристанище. На половин миля от Улиетеа лежи Отаха и двата острова са заобиколени от един и същ коралов риф, така че между тях не може да се мине. Отворите понякога са широки, понякога тесни и скалите се издигат от двете страни, стръмни като стени. Когато влизахме в един от тези отвори, главният боцман, който сондираше, внезапно извика: „Два фадена!“ Аз се уплаших и в следващия миг сметнах, че това е невъзможно, тъй като нашият кораб газеше на дълбочина най-малко четиринадесет фута. Но наистина беше така; ние пътувахме съвсем близо до една от тези отвесни скални стени.

Когато слязох на Улиетеа, забих английския флаг и завладях този остров, както и Хуахайне, Отаха и Борабора (Болабола) в името на негово величество. Последният остров аз не можах да посетя. Неговият крал бе завладял Улиетеа и на всички острови много се страхуват от него. Тупиа го мразеше особено силно, защото заради него бе загубил своите владения на Улиетеа. Ние си представяхме този завоевател като млад и силен мъж, от лицето на когото лъха смелост и ум. Когато го срещнахме на Улиетеа, видяхме един слаб, изхабен старец, който бе почти сляп, нямаше равен на себе си по мързел и притежаваше малко разум.

На тези острови си набавихме плодове, игнами, банани, птици и свине. Бананите, които варяхме и давахме на екипажа вместо хляб, бяха за нас по-полезни от прясното месо. Те бяха за моряците ни добре дошли, още повече че нашият корабен сухар гъмжеше от червеи и с всяка хапка налапвахме в устата си повече от двадесет, а те бяха по-люти от горчица. Ние се надявахме, че за нашето по-нататъшно пътуване ще можем да се снабдим с живи животни. Продадоха ни достатъчно свине и птици, но свинете не искаха да ядат, а птиците измряха.

Тези острови приличаха на Таити толкова много, че ние намерихме малки различия. Някои от танците имаха комичен характер, а друг един бе силно драматичен. При него танцьорите се разделяха на две групи, които носеха дрехи с различни цветове. Облечената в кафяво група представляваше един господар и неговите слуги, облечените в бяло бяха крадци. Господарят възложи на слугите си да охраняват една кошница с продукти, слугите изпълняваха тази заповед, танцувайки, а крадците също чрез танцуване търсеха начин да завладеят кошницата. Накрая кафявите се умориха, легнаха и заспаха около кошницата, след което белите се промъкнаха и отвлякоха своята плячка.