Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (67) (Корабни дневници)

Почивка в залива Дъски

Аз влязох в залива Дъски (на Южния остров на Нова Зеландия), който видях при моето първо пътуване, но не бях посетил. При входа, където исках да хвърля котва, намерих дъно едва на четиридесет фадена дълбочина, а по-нататък водата бе даже по-дълбока, така че трябваше да навляза още по-навътре в залива. Леко подухващите ветрове, които ни стопляха, вечнозелените дървета и храсти на островите в залива, които бяха в ярък контраст с различно обагрената есенна зеленина на материка, песните на птиците в горите, всичко това след дългото пътешествие в антарктически води ни изпълваше с радост.

Отначало хвърлих котва под носа на един остров, който ни пазеше от високите вълни, но смених това място с малък залив и спряхме толкова близо до брега, че можахме да спуснем от кораба мост. Едва бе завършена тази работа и всички матроси се хванаха за въдичарските пръчки, които бяха получили още в Кап и които досега бяха ненужни в бедните откъм риба води. За няколко мига палубата се покри с богат улов. Нашите гастрономи приготвяха тези риби по най-различни начини, варяха ги, пържеха ги, задушаваха ги и ги печаха, правеха рибена чорба и рибен пастет. При тази храна, която се разнообразяваше от големи омари, обикновени морски раци, някои молюски, гълъби и папагали, хората ни бързо починаха. В южните морета животните бяха изстрадали много повече, отколкото хората. Овцете получиха един кожен изрив, станаха само кожа и кости и почти не искаха повече да ядат. Козите и свинете родиха, но малките или се появяваха на бял свят мъртви, или пък скоро след това измръзваха. От четирите обагнени овце и двата овена, които бях взел за Таити от нос Добра Надежда, в Нова Зеландия бяха живи само още две, едно женско и едно мъжко животно. В залива Дъски нямаше нито трева, нито друг фураж, само груба и твърда острица. Ние събрахме най-меките издънки, но за голямо наше учудване животните ни не се докоснаха до този фураж. Когато ги прегледахме, се оказа, че зъбите им съвсем са се разклатили от скорбут.

Освен рибите и птиците, особено полезни за нас бяха две растения, от които правехме чай и бира. Едно от тези растения е дърво, което спада към рода на миртите. Полени с вряла вода, листата имат приятен ароматичен вкус, но попарването не трябва да се повтаря, защото тогава листата изпускат едно стипчиво дъбилно вещество, което е необикновено горчиво. Второто растение прилича на нашия бор. Клоните му са увиснали и на тях има дълги светлозелени иглички. От тях се получава едно питие, което, като се смеси с малцова есенция и сироп, много прилича на най-добрата вестиндийска бира от кълнове (филизите на определени дъбове се използуват за получаване на една бира, за която смятали, че действува срещу скорбут).

Горите на залива бяха по-хубави, отколкото ми се сториха в началото. Растителната почва, продукт на повалени и гнили дървета, предлагаше богата храна за цели поколения млади дървета, паразитни растения, папрати и мъхове. Обикновено при полегналите дървета вътрешната дървесина изгнива по-бързо, отколкото кората. Доверявайки се на тази привидно здрава обвивка, ние стъпвахме върху нея, но потъвахме в гнилоч до над пояса. Тази почва бе недокосната и явно още никога не бе посещавана от хора. Имаше множество малки птици, които, изглежда, още не бяха виждали хора, защото съвсем безгрижно продължаваха да стоят на съседните клонки и даже подскачаха съвсем близо край нашите пушки. Една от нашите котки се възползува от това безгрижие и всяка сутрин се нахвърляше върху тях.