Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (24) (Корабни дневници)

По-нататъшно изследване на Нова Зеландия

Преди на 15-ти ноември да напуснем залива Меркурий, (Днес Кук бей, залив на Кук), аз наредих да изрежат името на нашия кораб на много дървета и тържествено завладях страната в името на Джордж III. Пътувайки край брега, ние стигнахме в един залив до устието на река. Пътувахме край нея около четири мили и видяхме, че посоката на течението ѝ, както и характерът на ландшафта са еднообразни. На брега ѝ растяха големи дървета, каквито още не бяхме виждали. Едно от най-големите, което измерихме, на шест фута от земята, имаше обхват повече от деветнадесет фута и до своя първи клон бе осемдесет и девет фута високо. Беше право като стрела. Ние намерихме други по-големи и изследвахме качествата на дървото, като отсякохме едно от по-младите. Това дърво е здраво и тежко и макар да не е подходящо за мачти, от него можахме да избичим чудесни дъски. (При много случаи Кук прави подобни практически разсъждения със своя реалистичен ум, който се интересува от изгодата. При това той проявява яснота, комбинативна способност и способност от привидно незначителни констатации да прави важни изводи.)

Реката вероятно е много богата на риба, тъй като на различни места видяхме колове за закрепване на мрежи. Онези гигантски дървета, за които говорих, образуват неизмерими гори. Понякога те стигат до самия бряг, а там, където са на известно разстояние от брега, почвата е блатиста.

Западно от един нос, който нарекох Кейп Брет и който е в подножието на висока и кръгла планина, се простира залив, който нарекох Островен залив поради многото острови в него. Те лежат навсякъде край бреговете и образуват много както удобни, така и сигурни пристанища, в които цяла една флота би могла да намери закрила. Тъй като се страхувах да не загубя твърде много време, аз не изследвах основно всички части на залива, въпреки това мога да твърдя, че един кораб може да разчита на сигурно дъно и на богат риболов. През това време на годината нямаше корени, но риба получихме в изобилие. Купувахме я от туземците, защото ние самите ловехме много малко. Когато показахме нашия гъргър на тези, с които търгувахме, те ни се изсмяха и ни посочиха своя, който бе необикновено голям и направен от много здрави конци. Изглежда, в тая част на страната риболовът бе главното занятие. Край всички колиби видяхме много мрежи, които като купи сено лежаха една върху друга и за защита от дъжда бяха покрити с листа.

След това стигнахме до най-северната точка на Нова Зеландия. Тамошните туземци се държаха така разумно, че ги попитахме дали не познават и друга някоя страна, освен своята. Те ни отговориха, че на тях самите не им е известна никоя друга, от един от своите стари мъже знаели, че едно голямо кану е достигнало до една просторна страна. Тези, които се върнали, били разправили, че в онази страна ядели свине. Тупиа веднага отговори: „Вашата история не е вярна, защото не мога да повярвам, че хора са се завърнали без свине от едно пътуване, след като са посетили страна, където е имало такива животни.“

Въпреки това разумно възражение на нашия таитянин трябва да отбележа, че макар и туземците да не описаха как изглежда свинята, но казаха нейното таитянско название — баоак. Ако животното им бе непознато и ако те не бяха влизали в съприкосновение с народ, който отглежда свине, те не биха знаели и неговото название.

Пътувахме край отсрещния бряг на Нова Зеландия тридесет и четири дни без интересни срещи и с много затруднения. На 14-ти януари 1770 г. в пет часа сутринта открихме една земя на юг-югозапад, към която се отправихме. (Това е било северният край на южния остров на Нова Зеландия. Кук открил пролива между двата острова на Нова Зеландия, по-късно наречен на негово име. В началото той мислел, че е достигнал само някой голям залив.) Намирахме се в залив, чийто край не можехме да видим, въпреки че видимостта бе добра. Брегът образуваше много заливи и в един от тях закарах кораба, който трябваше да бъде калафатен и имаше нужда от текущ ремонт. (На моряшки език калафатене означава да се запълнят дупките по палубата и стените на кораба с накатранени кълчища.)

С туземците от околността се потвърди досегашния ни опит. В началото те обикновено искаха да ни нападнат, уплашваха се от нашите огнестрелни оръжия, които ние пълнехме в най-лошия случай със сачми, после често предизвикваха разриви със своите кражби и грабежи и в края на краищата ставаха наши добри приятели. Най-силно възбуждаше техния интерес хартията, докато от опит научаваха, че се разваля от влагата. Тогава предпочитаха зеблото за чували и червеното вълнено сукно. Те не одобриха платовете от Таити и чрез това доказаха, че умеят да ценят качеството на стоките. Тупиа ги разпита подробно за техните традиции. Отговорите им показаха, че те никога не са виждали кораб като нашия, нито са чували за такъв. Нямаше следователно никакво предание за тукашното пребиваване на „Тасман“. (Кук мислел, че не може да е далеч Заливът на убийците, където хвърлил котва „Тасман“. Абел Тасман е, както бе споменато в увода, един от най-забележителните холандски мореплаватели. Като търсел Южната страна през 1642 г., той открил наречената на негово име Тасмания и Нова Зеландия, през 1643 г. — островите Тонга и Фиджи, но той не намерил Куковия пролив, който дели Южния от Северния остров на Нова Зеландия). На другата сутрин след нашето пристигане бяхме събудени от пеене на птици. Птиците бяха невероятно много и като че ли се съревноваваха една с друга. Като че ли биеха малки, съвсем еднакво настроени камбанки; при това може би разстоянието, на което се намирахме с нашия кораб, увеличаваше въздействието на този концерт. След като разпитахме, научихме, че птиците започват да пеят винаги два часа след полунощ и продължават до изгрев-слънце. През деня те мълчат.