Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (2) (Корабни дневници)

„Индевър“ в открито море

На 26-ти август 1768 г. вдигнах платна и отплавах от Плимут. На 31-ви се показаха различни птици, които моряците смятат за сигурни предвестници на буря. На следващия ден наистина се появи силен вятър, който отнесе една от лодките ни и вдигна над палубата толкова високи вълни, че много от нашите птици се удавиха.

Господата Бенкс и Солъндър имаха възможност да наблюдават няколко морски животни, които дотогава, изглежда, не са били известни на никой естественик. За съжаление, между моряците има малко, които наблюдават или разбират привлекателните и забележителни животни, каквито морето съдържа безкрайно много.

На 12 септември видяхме островите Порто Санто и Мадейра. Когато хвърляхме котва в пристанището на Фунчал, имахме нещастието да загубим нашия главен боцман. Като се размотаваше, въжето го подхвана и го увлече в морето. Въпреки че издърпахме котвата толкова бързо, колкото беше възможно, оказа се, че е много късно. Когато над водата се появи нещастникът, омотан във въжето, той вече не беше жив.

Единственият търговски артикул, който доставя Мадейра, е вино. Обаче жителите са толкова небрежни лозари, че едва напоследък, и то не навсякъде, са започнали да ашладисват гроздето и по този начин да получават от лозята равномерни реколти. И днес още много собственици не искат да приложат тази новост и лошото грозде уврежда тяхната продукция, те не го отстраняват, защото държат повече на количеството, отколкото на доброто качество.

Във Фунчал се запасихме с говеждо месо, с един жив млад вол, с вода и вино. През нощта на 18 септември ние отново вдигнахме платна, на 23-ти съгледахме западно от нас върха на Тенерифе. След залез-слънце тази планина представляваше великолепна гледка.

Островът беше обвит в съвсем тъмна сянка, разгръщаше се една такава игра на багри, каквато нито един художник на света не би могъл да предаде.

На 25 октомври ние с обичайните церемонии преминахме Екватора, а на 29-ти вечерта наблюдавахме светенето на морето, за което мореплавателите говорят толкова много. Според едно схващане това явление се предизвиква от движението на риби, които преследват плячката си, според други мнения то е излъчване, което произлиза от гниещи морски животни, други го приписват на електричеството. На нас ни се стори, че причината за това са светещи животни. Това наше мнение бе подкрепено, когато хвърлихме мрежата и уловихме един вид медуза, която имаше цвета на силно нагорещен метал и излъчваше бяла светлина. Заедно с тези медузи получихме и три различни вида съвсем малки раци, които блестяха като светулки. Когато господин Бенкс прегледа тези животинчета, той се убеди, че те всички са непознати на естествениците.

Тъй като нашите хранителни запаси намаляха, аз реших да се отправя към Рио де Жанейро, където бях сигурен, че ще намеря запаси и се надявах на приятелски прием. На 8 ноември ние съгледахме брега на Бразилия и говорихме с рибари, на които закупихме улова. За наше голямо учудване тези хора отказаха да приемат испанските монети, които им предложихме, и поискаха английски шилинги. След като до 13 лавирахме край брега, стигнахме до пристанището. На входа изпратих напред с една пинаса^[1] г-н Хикс, моя първи лейтенант, за да съобщи на вицекраля, че искаме да натоварим вода и прясна храна и молим за лоцман. Още преди да хвърлим котва, пинасата се върна без лейтенант Хикс, а на борда имаше един португалски офицер, но никакъв лоцман. Сега чух, че има обичай да задържат първия офицер, който слезе на брега, дотогава, докато правителствена лодка не претърси чуждия кораб. Почти веднага се появи една пълна с войници лодка и заплава около нас, докато няколко офицери, които пристигнаха в друг плавателен съд, се качиха при нас на борда и се осведомиха буквално за всичко: какъв е нашият товар, каква е целта на нашето пътуване, колко оръдия, колко екипаж имаме и тъй нататък.

Беше ми съобщено, че аз мога да сляза на брега, придружен от един офицер, но че никой друг няма право да напуска кораба. Когато посетих вицекраля, аз получих само разрешение да натоваря под надзор вода и пресни провизии. Повторена бе заповедта, че освен мен никой друг няма право да слиза на брега; така гласяло строгото предписание на лисабонския двор, то не можело в никакъв случай да бъде заобиколено, такъв бе отговорът, който получих на моето ходатайство. Както забелязах, нас силно ни подозираха, че ще шпионираме страната и едновременно ще вършим контрабанда. Моите обяснения, че имам за задача да наблюдавам преминаването на Венера пред слънчевия диск, бяха неразбираеми за вицекраля. От неговите изказвания можеше да се заключи, че той не знаеше нищо друго, освен това, че Полярната звезда минава през Южния полюс. Това бяха неговите думи!

Останахме в пристанището от 14 ноември до 7 декември, значи по-дълго от три седмици, и през цялото това време бяхме пленници. Около нас непрекъснато кръжеше един стражеви кораб, когато нашите моряци носеха вода и припаси, те винаги бяха обградени от войници и аз не можех да направя на сушата нито крачка, без да има до мен един офицер. Не доведе до никакъв задоволителен резултат и една дълга кореспонденция с вицекраля, която аз започнах с надеждата, че ще мога по-лесно писмено, отколкото устно да изясня предполагаемото недоразумение. И даже в деня на нашето заминаване от форта „Санта Крус“ стреляха на два пъти по нас. Защото вицекралят бил забравил да съобщи на командуващия форта, че ни е разрешил да заминем.