Джеймс Кук
Пътуванията на Джеймс Кук около света (25) (Корабни дневници)

„Ние ядем само враговете, убити в бой“

Когато пътувахме към по-малкия залив, видяхме, че водата влачи един предмет, в който накрая разпознахме трупа на жена. На сушата чухме, че съществува обичай да се връзват труповете за камък и да се потопяват във водата. Но при тази жена камъкът се бе развързал и тя отново бе изплувала на повърхността.

Малко след това попаднахме на няколко туземци, които готвеха. Когато погледнахме в една от кошниците, които бяха там, видяхме няколко съвсем оглозгани кокала, които положително не бяха от куче. За да се убедим, казахме на Тупиа да пита що за кокали са това и без да се колебаят, хората отговориха, че са човешки кокали.

— Но защо не сте изяли жената, която видяхме да плува в морето?

— Тази жена умря от болест, а ние ядем само нашите врагове, които сме убили през време на боя.

Според техните твърдения кокалите, които видяхме, били на девет врага, които малко преди това ги нападнали. Но ние продължихме да се съмняваме в съществуванието на един обичай, който според нашите разбирания бе наистина ужасен.

— Но къде са главите на вашите врагове? — попита Тупиа отново. — Да не би да сте ги изяли?

— Утре ще ви донеса няколко глави, за да видите, че сме казали истината — отговори един стар главатар.

Старецът изпълни своето обещание и ни донесе няколко глави. Туземците познават едно средство, с помощта на което предпазват месото от гниене и събират главите на своите врагове. Тези глави имат голяма стойност като доказателство за победата и именно по тая причина не ни продадоха повече от една, и то с голямо нежелание. Когато господин Бенкс изследва главата, която му предоставихме, на едно от слепоочията той откри голяма фрактура. Следователно смъртта е била причинена от удар.

Потвърдиха се моите предположения, че големият залив е във връзка с проток. Когато изкачих една от планините, оказа се, че погледът към залива се закрива от още по-високи планини с непроходими гори. Накрая бях богато възнаграден за моите усилия, защото отгоре видях проток от източното към западното море, малко по на запад от залива, в който сега бяхме с нашия кораб. Следващата ми грижа бе да установя къде точно е протокът. Един излет с господин Бенкс и Солъндър ме изведе на много висока планина, от която имахме пълен обзор върху целия проток и отсрещния бряг, който по моя преценка бе на около четири мили. Ние издигнахме на тази планина един вид пирамида и сложихме вътре куршуми от пушка, сачми, мъниста и други дреболии, които туземците не притежават и които трябваше да докажат на по-сетнешните пътешественици, че и преди тях тук са идвали европейци. Подобна пирамида построихме на една друга планина, а на един остров издигнахме мачта с английския флаг. Дадох на залива името Проток на кралица Шарлота и тържествено завладях съседната суша в името на Джордж III. След като изпразних едно шише вино за здравето на Негово величество, дадох шишето на стареца, който ми бе служил за водач, и той остана във възторг от моя подарък.

Най-сетне на 5-ти февруари 1770 г. можахме да вдигнем котва, но поради слабия вятър скоро трябваше да дрейфуваме. На 6-ти отново вдигнахме платна и се отправихме в протока (става дума за Куковия проток). Тук видяхме една учудващо висока покрита със сняг планина. Когато вече бяхме близо до източното устие на протока, някои от моите офицери изказаха мнение, че между Носа на връщането и земята на юг брегът е непрекъснат и че следователно няма никакъв проток. От това, което бях видял, и от други признаци, бях уверен в себе си и затуй използувах промяната на вятъра, за да измина другата част от разстоянието.

На 9-ти февруари времето се проясни и ние разпознахме Носа на връщането, който остана на разстояние около седем левги на североизток. Тогава аз извиках офицерите на палубата и ги попитах дали сега са се убедили в това, че сме минали през морски пролив. Всички казаха, че са напълно убедени и тъй като по този пункт не остана никакво съмнение, аз заповядах да се обърнем на изток. Към четири часа следобед задрейфувахме и се понесохме към югозапад.

Мястото, което най-много се хвърляше в очи, докато пътувахме надолу по брега, бе един остров (в действителност полуостров), когото нарекох на името на господин Бенкс.

Времето бе така мъгливо, че брегът най-често се скриваше от нашите погледи. В първите дни на март достигнахме най-южния край на Нова Зеландия. На север не видяхме да има някаква връзка с острова, но тук може би имаше някой дълбоко врязан залив или една втора ниска суша. Пред най-южната част на брега има много скални прагове, които лесно могат да представляват опасност за невнимателния мореплавател, поради което ги нарекох Капаните.