Дейвид Брин
Брегът на вечността (29)

Ларк

Тази нощ сънува последния път, когато беше видял Линг да се усмихва — преди нейният и неговият свят завинаги да се променят.

Струваше му се толкова отдавна… Огряната от луната поклонническа процесия гордо крачеше покрай вулканични отвори и високи скали, за да изрази общата надежда и уважение към Светото яйце. Дванайсет дузини облечени в бяло поклонници — кхюини и г’кеки, треки и урси, човеци и хууни — изкачващи се по тайна пътека към святото място. За първи път ги придружаваха гости от космоса — ротенски господар, двама даники и техните роботи — за да присъстват на обредите на единството на странно дивашко племе.

Сънува поклонението в неговия последен мирен миг преди братството да бъде погубено от думите на чуждоземците и делата на фанатиците. Особено усмивката на лицето й, когато му съобщи радостната новина.

 

— Идват кораби, Ларк. Много кораби!

Време е да върнат всички ви у дома.

 

Две думи все още пулсираха като искри в нощта. Ритмично горещи, когато протегна ръце към тях насън.

… кораби…

… дом…

… кораби…

… дом…

Една от думите изчезна, но не знаеше коя. Другата стискаше здраво и блясъкът й се усилваше. Странна светлина, която не познаваше прегради и проникваше през плът и кости. Сияние, което предлагаше да му покаже всичко.

Всичко друго освен…

Освен че сега нея я нямаше. Бе отнесена от изчезналата дума.

Пронизван от болка от самотното нощно видение, Ларк се мяташе в подгизналите от пот завивки. Треперещата му дясна ръка силно се притискаше към гърдите му, пръскащи се от вълните на агония.

Той тежко въздъхна и с лявата си ръка един по един разтвори пръстите на дясната. Нещо се изтърколи от дланта му…

Беше каменното парче от Светото яйце, което бе отчупил като немирно дете и оттогава носеше за наказание. Докато сънят избледняваше, Ларк си представи каменния талисман, пулсиращ от топлина в синхрон със сърцето му.

Погледна към покритието от мъглоплат, през което се процеждаха лунните лъчи.

„Оставам в мрак на Джиджо“ — помисли си Ларк. Копнееше още веднъж да види сиянието, изпълвало съня му. Светлината, която като че ли щеше да му разкрие далечни гледки.

По-късно същия ден, когато един нервен боец от опълчението им донесе таблите с обеда в палатката, Линг му каза:

— Виж, това е тъпо. Всеки от нас се държи така, сякаш другият е някакво дяволско изчадие. Нямаме време да се караме — твоят и моят народ са пред трагичен сблъсък.

Ларк си бе мислил същото, но нацупената й затвореност му се струваше непреодолима. Сега Линг искрено срещаше погледа му, сякаш искаше да навакса загубеното време.

— Бих казал, че сблъсъкът вече е факт — отбеляза той.

Тя стисна устни и кимна.

— Прав си. Но няма да е честно да обвинявам целите ви Общности за деянията на неколцина, неупълномощени от…

Ларк горчиво се засмя.

— Дори когато се опитваш да си искрена, пак се държиш снизходително, Линг.

Тя го изгледа за миг, после кимна.

— Добре. Вашите мъдреци наистина post facto одобриха атаката на ревнителите като ни задържаха в плен и ни заплашиха с изнудване. С основание можем да кажем, че вече сме…

— Във война. Така е, скъпа ми бивша работодателко. Но пропускаш нашия casus belli. — Искаше му се да покаже, че дори дивакът може да пусне някой латински израз. — Ние се борим за живота си. А сега знаем, че целта на ротените още отначало е била геноцид.

Линг погледна покрай него към г’кекския лекар, който изкарваше все по-големи количества отвратителна течност от дихателните отвори на някакъв кхюин, отпуснат в безсъзнание в дъното на заслона. Двамата с Утен месеци наред бяха преценявали качествата на местните видове за вероятно ъплифтиране. Болестта на сивия не бе абстракция.

— Повярвай ми, Ларк. Не зная нищо за тази болест. Нито пък за номера, който твърдите, че направил Ро-кенн, като се опитал да излъчи пси-въздействия чрез вашето Яйце.

— Твърдя ли? Допускаш, че ние може да сме разполагали с техниката, за да извършим такава измама, така ли?

Линг въздъхна.

— Не отхвърлям изцяло тази идея. Вие, джиджойците, още от самото начало използвахте предразсъдъците ни. Нашата склонност да ви приемаме за невежи варвари. Трябваха ни седмици, за да разберем, че все още сте грамотни! Едва в последно време осъзнахме, че сигурно имате стотици книги, може би дори хиляди!

На лицето му се изписа иронична усмивка.

— Повече ли? Много повече? — възкликна Линг. — Но къде са? Кълна се в брадата на фон Деникен — как?

Ларк остави настрана почти недокоснатия си обяд, пресегна се към раницата си и извади дебел том с кожена подвързия.

— Адски много пъти ми се е искало да ти покажа това. Сега, предполагам, вече няма значение.

С жест, който Ларк оцени, Линг избърса ръце преди да вземе книгата и внимателно да разлисти страниците. Той скоро разбра, че онова, което отначало е приел за уважение, всъщност говори за неопитност. Линг не беше държала много хартиени книги.

„Навярно ги е виждала само в музей.“

Ситно отпечатаният текст бе придружен с литографски илюстрации. Линг възкликна, когато видя плоските неподвижни изображения. Много от показаните видове бяха минали през изследователския павилион на даниките през месеците, в които двамата с Ларк бяха работили рамо до рамо в търсене на животни, притежаващи специфичните особености, необходими на ротенските й господари.

— На каква възраст е този текст? Тук ли го откри, сред всички тези руини? — Линг посочи купчината предмети, останали от отдавна заминалите си буюри и запазени в кехлибарени пашкули от мулк-паяка.

Ларк изпъшка.

— В името на Ифни, Линг! Книгата е написана на англически.

Тя енергично кимна.

— Разбира се. Прав си. Но тогава кой…

Ларк се пресегна и отвори тома на титулната страница.

„ФИЛОГЕННА ВЗАИМОЗАВИСИМОСТ НА ЕКОЛОГИЧНИТЕ СИСТЕМИ НА ДЖИДЖОСКИЯ СКЛОН“

— Това е първата част. Втората все още е в суров вид. Съмнявах се, че ще живеем достатъчно, за да завършим третия том, затова оставихме пустините, моретата и тундрите за някой друг.

Линг зяпна заглавието и поглади двата реда с по-ситни букви под него. Погледна Ларк, после обърна очи към умиращия кхюин.

— Точно така — каза Ларк. — Живееш в една палатка и с двамата автори. И тъй като ти подарявам този том, имаш рядка възможност. Искаш ли автографи и от двама ни? Май ще си последната, която има този шанс.

Горчивият му сарказъм отиде напразно. Тя очевидно не разбираше думата „автограф“. Във всеки случай мястото на биоложката Линг отново бе заето от покровителствената чуждоземна нашественичка. Младата жена прелистваше страниците и тихо си мърмореше.

— Тази книга щеше да ни е невероятно полезна по време на проучването ни!

— Тъкмо затова не ти я показах.

Линг му отвърна с кратко кимване. Като се имаха предвид различните им мнения за генното пиратство, неговата позиция беше разбираема.

Накрая тя затвори тома и поглади корицата.

— Този подарък е чест за мен. Такова постижение! Не мога и да предполагам какво ви е струвало да го напишете при тези условия, при това само двамата…

— С помощта на други и стъпили на раменете на онези преди нас. Така е в науката. Всяко поколение трябва да постига повече и да натрупва нови познания…

Гласът му секна, когато осъзна какво говори.

„Прогрес? Та това е отстъпничеството на Сара!… Във всеки случай за какво се горещя толкова? Какво от това, ако чуждоземски болести унищожат всички разумни същества на Джиджо? Нима преди време самият аз не смятах същото за благодат? Не ми ли се струваше идеалният край за нашата незаконна колония? За нашето престъпно нашествие, което никога не е трябвало да бъде допускано?“

По време на болестта на Утен Ларк постепенно бе осъзнал, че понякога смъртта може да изглежда абстрактно желана, но че когато нещата станат лични, положението коренно се променя.

Ако Харуллен Еретика бе оцелял, би могъл да му помогне да остане верен на галактическия закон, който основателно забраняваше заселването на угарни светове. „Нашата цел беше да изкупим егоистичния грях на предците ни. Да избавим Джиджо от заразата.“

Но Харуллен го нямаше, бе разкъсан на парчета от ротенски робот, и сега Ларк се измъчваше от съмнения.

„Всъщност би било по-добре Сара да е права. Само да можех да видя тук някакво благородство. Нещо, за което да си струва да останем. И за което да се борим… Всъщност не искам да умра.“

Линг отново се зарови в наръчника. Тя по-добре от другите можеше да оцени труда, на който двамата с Утен бяха посветили живота си. Професионалното й мнение можеше да хвърли мост над разделящата ги бездна.

— Иска ми се да имах нещо също толкова ценно, което да ти подаря — каза тя.

Ларк се замисли.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Добре тогава, почакай малко. Веднага се връщам.

В дъното на заслона г’кекският лекар показа със сплетените си очни стълбчета, че състоянието на Утен не се е променило. Добра новина, тъй като всяка промяна щеше да е за лошо. Ларк поглади хитиновата коруба на приятеля си. Искаше му се да е в състояние да го утеши.

— Аз ли съм виновен, че се зарази, стари приятелю? Накарах те да дойдеш с мен сред останките от станцията, за да търсим тайните на чуждоземците. — Той въздъхна. — Не мога да поправя стореното. Но онова, което е в чантата ти, може да помогне на други.

Ларк взе торбата на Утен, отнесе я при Линг, бръкна вътре и опипа няколко хладни плоски предмета.

— Намерихме нещо, което можеш да ми помогнеш да се науча да чета. Ако обещанието ти е сериозно.

Ларк постави една от плочките в ръката й — светлокафява и гладка като стъкло, с гравирана от двете й страни спирала.

Няколко дури Линг я разглежда, после вдигна очи. Лицето й изразяваше нещо ново.

За първи път, откакто се познаваха, очите на Линг като че ли издаваха, че си има работа с равен.