Дейвид Брин
Брегът на вечността (101)

Каа

Любиха се в тайна пещера, скрита под крайморските скали. Прибоят ревеше край тях и вдигаше пръски достатъчно високо, за да съперничи на надвисналите зъбери.

„Най-после!“ Кънтящи екоти като че ли викаха всеки път, щом вълните се разбиваха в скалите, сякаш всичко, довело до този момент, беше прелюдия, само придвижване на инерция през огромния океан от един участък солена вода към следващия. Сякаш вълните можеха да са истински само когато се разбиваха в камък.

Ехото вибрираше в уединената пещера. „Това съм аз“ — помисли си Каа, заслушан във вика на вълните по време на краткото им материализиране. Също както брегът изпълва с наслада прибоя, сега той се чувстваше цялостен от контакта с друг.

Вода плискаше в отворената му уста, все още пулсираща от страстта им. И продължаваше да усеща нейния вкус.

Пипоу се превърташе край Каа, галеше го с гръдните си перки и гъделичкаше кожата му. Той й отвръщаше с допир с опашка, радостен от блаженото й потръпване. Тази посткоитална нежност винаги бе имала по-дълбок смисъл от краткия прелестен танц на съвкуплението. Беше като разликата между обикновената нужда и избора.

* Могат ли пламтящите звезди

        * да викат от радост по-щастливо

                * от този прост делфин? *

Тринарният му хайку се получи такъв, какъвто би трябвало, при това почти неволно, необмислено и без да го репетира в предните лобове, които човешките генетици толкова цялостно бяха палпирали и преоформили по време на ъплифтирането на неоделфините. Прещракванията и писуканията на стиховете се пречупваха в пещерата в мига, в който резонираха в черепа му.

Отговорът на Пипоу дойде по същия начин, искрено уморен, с естествена откритост, която не допускаше лъжа.

* Простотата не е

        * най-известната ти черта, скъпи Каа.

                * Не се ли чувстваш Късметлия? *

Посланието й едновременно вълнуваше и потвърждаваше по начин, който тя сигурно знаеше, че Каа цени. „Върнах си прякора“ — радостно си помисли той.

И всичко щеше да е съвършено, само че нещо друго наруши удоволствието му. Трепет, слаб и далечен, като звуковата сянка на змиорка, бързо преминала в нощта и оставила в следата си странни трептения.

„Да, ти си възвърна името — прошепна тих глас, сякаш от далечен морски трус. Или от айсберг, стенещ на хиляди километри разстояние. — Но за да го запазиш, трябва да го заслужиш.“

Когато Каа провери докъде е стигнал неговият шпионски робот, машината почти се бе изкачила до върха на въжения път на Маунт Гуен.

Отначало решението на Пипоу да остане с него беше по-скоро професионално, отколкото лично — за да му помогне да пилотира специалната сонда по дървената монорелса, изкачваща се нагоре по склона на угаснал вулкан. Въпреки че бамбуковият път бе чудо на местното инженерство, Каа откри, че управлението на малкия робот през пълни с останки участъци съвсем не е лесно. В крайна сметка двамата с Пипоу трябваше да се установят на лагер в пещерата, за да го наблюдават денонощно. Напълно автоматична машина би могла да извърши пътуването самостоятелно, но Джилиън Баскин беше забранила да пращат на брега каквото и да било устройство, достатъчно интелигентно, за да бъде засечено от джофурските детектори.

Настъпи миг на триумф, когато окото на камерата най-после излезе от релсата, мина през замаскираната станция, после продължи надолу през зали, издялани в скалите, оставяйки зад себе си тънкото си комуникационно влакно като забързан паяк. Каа го накара да пълзи по тавана — най-безопасният път, който предлагаше добра гледка към местните работилници.

В този момент се включиха други наблюдатели. От „Стрийкър“ Ханес Суеси и неговият инженерен екип правеха забележки за просторните зали, в които урски и кхюински ковачи използваха зловещата топлина на лавата и потапяха черпаци в близките ями за топене, смесване на метали и отливане. На повечето въпроси отговаряше Ур-ронн, един от четиримата млади гости, чието присъствие на кораба предизвикваше толкова затруднения. Ур-ронн разказваше за ковачницата на англически със силен акцент, който разкриваше напрегната сдържаност. Ролята й на водач бе част от рискована сделка, по чиито подробности все още се работеше.

— Не виждан Уриел до огнищата — кухо се разнесе гласът на Ур-ронн от приемника на Каа. — Навярно е горе в залата, където се отдава на ховито си.

Прочел дневника на Алвин Хф-уейюо, Каа си представи безполезната играчка от пръчки и въртящо се стъкло, нещо, което можеше да компенсира скуката от живота на този дивашки свят. Струваше му се странно, че един от водачите на това намиращо се в опасност общество отделя време за претенциозно сложното устройство, което Алвин беше описал.

Ур-ронн каза на Каа да насочи сондата през продълговатата зала, покрай няколко завоя, после през една отворена врата в мрачно помещение… където най-после видяха прословутия апарат.

Пипоу изпусна удивено изсвирване.

* Предварителното описание

        * оставя непредпазливия смаян от

                * случайното откритие! *

„Да“ — съгласи се Каа, зяпнал към сводестата зала, която би била внушителна дори на Земята. Беше пълна с лабиринт от греди и проблясващи светлини. Разказът на Алвин бе несправедлив към това място и изобщо не предаваше сложното единство на всички въртящи се части — защото дори само от пръв поглед можеше да се каже, че всичко се контролира от общ ритъм. Всяка вълна и завъртане бяха свързани в изящно, постоянно променящо се цяло.

Картината беше прекрасна и крайно объркваща. Можеха да се различат неясни форми, които се движеха по скелето и настройваха апаратурата — няколко дребни припкащи фигури и поне един двуног силует, който изглеждаше човешки. Но Каа дори не можеше да прецени мащаба, защото по-голямата част от машината тънеше в плътна сянка. Нещо повече, холовизията бе предназначена за същества с две гледащи напред очи. За делфините щеше да е по-подходящ панел със звукоизкривяващи излъчватели.

Дори обикновено ироничният Ханес Суеси беше поразен от този пъстър, блещукащ палат от движение.

Накрая Ур-ронн наруши мълчанието.

— Виждан Уриел! Тя е втората отдясно в онази груфа и е застанала влизо до шинфанзето.

Неколцина четирикраки урси нервно следяха въртенето на машината. До тях седеше шимпанзе със скицник в ръцете. По хълбоците им пробягваха неравномерни светлинни импулси и съществата напомняха фавни в гора, но Каа виждаше, че сивомуцунестата Уриел е по-стара от останалите. Докато наблюдаваха, шимпанзето показваше на ковачката абстрактни криви линии и коментираше резултатите със знаци, вместо с думи.

— Как ще го направим, „С-с-стрийкър“? — попита Каа. — Просто ще с-с-се намесим и ще започнем да говорим ли?

Доскоро бе изглеждало най-добре за всички „Стрийкър“ да запази своите проблеми за себе си. Но сега събитията очевидно правеха срещата неизбежна — дори наложителна.

— Първо да послушаме преди да съобщим за присъствието си — нареди Джилиън Баскин. — Предпочитам да нямаше толкова много присъстващи.

С други думи, тя предпочиташе да установи връзка само с Уриел. Каа прати робота напред. Но преди да могат да чуят думите на урсите, от „Стрийкър“ се намеси нов глас.

— Позволете ми да попитам — разнесе се изтънченият глас на Нис. — Каа, би ли фокусирал отново главната камера към устройството на Уриел? Иска ми се да проверя едно предположение.

След като Джилиън не възрази, Каа накара сондата повторно да погледне към скелето.

— Обърнете внимание на пясъчния участък отдолу — каза Нис. — Там, където светлината пада най-често, се натрупват симетрични купчини. Те съответстват на чертежите, които шимпанзето току-що показа на Уриел…

Вниманието на Каа се отклони, привлечено от плесналата опашка на Пипоу.

— Някой идва. Периферният скенер казва, че приближаващите се излъчвания са от джофури!

Въпреки възраженията на Нис Каа накара сондата да се завърти. На фона на входа видяха силует, който екипажът на „Стрийкър“ се беше научил да мрази — заострен конус от мазни гевреци.

— Успокойте се всички… — намеси се Джилиън Баскин. — Сигурна съм, че това е просто трек.

— Разбира се — потвърди Ур-ронн. — Тази купчина е Тюг.

Каа си спомни. Това бе „главният алхимик“ на ковачницата на Маунт Гуен. Майстор на химическия синтез. Делфинът успокоително се отърка в Пипоу и усети, че тя се отпуска. Според дневника на Алвин треките бяха кротки същества, напълно различни от своите пътуващи сред звездите братовчеди.

Затова бе напълно неподготвен, когато Тюк насочи редица от напомнящи на скъпоценни камъни сетивни участъци нагоре към малката шпионска сонда. От централния му отвор се заиздигаха замислени валма оранжев дим. После най-горният пръстен се изду навън…

… и внезапно изплю струя летящи предмети, които яростно връхлетяха окото на камерата! Каа и другите имаха време за кратко да зърнат насекоми — или някакъв техен местен еквивалент, — които създаваха объркващ хаос от светлина и звук със съставните си очи и светкавично трепкащи криле. Ятото неясни създания се сля и обгради обектива и сензорите на Каа.

Мигове по-късно единственото, което стигаше до пулта му, беше петно от зашеметяващо статично пропукване.