Дейвид Брин
Брегът на вечността (150)

Джилиън

— Ето го! — извика тя радостно.

Още по-въодушевена беше Сара, която нададе почти урски вик, научила, че брат й е жив.

Сигналът също потвърждаваше предположението на Джилиън. Джофурите бяха реагирали бавно, но по начина, по който очакваше тя.

— Действията им са предвидими — отбеляза Нис, чиято вихреща се холограма спокойно се носеше сред мехурчетата в окси-водата. — Забавянето означава само, че имаме по-голяма преднина.

Джилиън се съгласи, но мислено прибави:

„За да успеем, ще ни трябва десет пъти повече преднина.“

После каза на пилота:

— Остани с рояк номер две, Каа. Влез след първия в групата.

— Слушам! — извика делфинът.

Скоро ниският шум на мотиваторите се извиси. Джилиън погледна монитора от машинното отделение. Очевидно духът на екипа на Суеси се бе повишил. Докато гледаше, Емерсън Данайт отметна глава назад и запя:

— Джиджо, Джиджо…

На бой потегляме отново!

Външните дисплеи показваха бързо отдалечаващата се планета, прелестен синьо-кафяв глобус, обвит в тънък пласт животодаряваща атмосфера. Многобройните назъбени зелени петна свидетелстваха за някогашни градове, впоследствие разрушени и залесени. Независимо дали сега бяха покрити с блата, гори или прерии, симетричните очертания на тези райони нямаше да изчезнат още цели еони.

„И Земята има такива белези — помисли си тя. — Даже много повече. Разликата е, че ние сме били невежи и не сме знаели какво да правим. Трябвало е от собствен опит да научим как да се отнасяме с нея.“

Джилиън погледна към Сара, чиито очи излъчваха болка и почуда, докато наблюдаваше как родният й свят се превръща в малка сфера.

„Убежище. И за земянити, и за други. Всички те са искали да се скрият от космоса и всяка раса да изкупи по свой собствен начин вината си.

После ние накарахме вселената да се стовари отгоре им.“

Лейтенант Тш’т плуваше сред другите и ги окуражаваше със сонарни сигнали. Едва ли имаше нужда от толкова педантичен контрол. Нито един от елитния екипаж на мостика не проявяваше признаци на стресов атавизъм. Когато се върнеха у дома, на всички им бяха гарантирани отлични ъплифтни свидетелства.

„Ако се върнем у дома.

Ако все още има дом, който да ни очаква.“

Всъщност всеки знаеше действителната причина, поради която половината от екипажа бяха оставени на Джиджо заедно с киквите и копия от дневника на „Стрийкър“.

„Нямаме голям шанс да избягаме… но може би ще успеем да отвлечем вниманието на вселената от Джиджо. Да я накараме отново да забрави за преждевремците.“

За да постигнат това, щяха да им трябват умения и късмет. Но какъв успех само щеше да е! Да предотвратят унищожаването на г’кеките, нежеланото преобразяване на треките и вината, която щеше да падне върху Земята, ако човешките преждевремци бъдеха разкрити на планетата.

„Ако се получи, на Джиджо ще има представители на всички земянитски видове — човеци, шими, а сега и делфини. Сигурен резерв в случай, че у дома се случи най-лошото.

Това си струва. Резултатът заслужава да платим тази цена.“

Разбира се, в космоса за всичко се плащаше.

Бяха минали покрай Лусен — на луната все още продължаваха да сияят изоставени градове — и ускоряваха един милион километра отвъд нея, когато радистът съобщи:

— Вражеският крайцер напуска атмосферата! Насочва се след рояк номер едно!

На дисплея се виждаше точица, която се издигаше от Джиджо, по-голяма и по-ярка от всички други.

„Веднъж вече успяхме да те изпреварим — помисли си Джилиън. — И пак можем… за известно време.“

Макар и осакатен от въглеродната обвивка, „Стрийкър“ щеше да увеличава разстоянието между себе си и преследвача. Нютоновата инерция трябваше да привлича надолу по-тежкия джофурски боен кораб — разбира се, докато не достигнеше скорост, адекватна за хипердвигател ниво нула.

Тогава ролите щяха да се разменят.

„Само ако точката на прехвърляне беше по-близо.“ — Джилиън поклати глава.

„Само ако Том и Крейдейки бяха тук. Щяха да ни измъкнат без сериозни проблеми, обзалагам се. Спокойно щях да мога да отида в лазарета, за да лекувам делфините и да прекарвам многото си свободно време в размисли за загадките на Херби.“

В миг на решителност тя бе избрала да вземе милиардгодишната мумия въпреки голямата вероятност „Стрийкър“ да бъде унищожен само за часове или дни. Не можеше да се раздели с реликвата, която Том беше положил толкова усилия да измъкне от флота призрачни кораби в Плиткия куп — в онези опияняващи дни преди цялата цивилизация на Петте галактики да се втурне след тях.

Когато наивният екипаж бе очаквал благодарност за епохалното си откритие.

„Никога не изненадвай досаден галактянин — гласеше тимбримската поговорка. — Освен ако не си приготвил в джоба си още дванайсет изненади.“

Добър съвет.

За съжаление нейните номера бяха на изчерпване.

Всъщност почти не й бяха останали.