Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Дуер

Материята беше странна на пипане. Сякаш леко отблъскваше ръката му, докато не стигнеше на сантиметри от нея. После я притегляше. Нито един от ефектите не бе много силен. С лекота можеше да освободи дланта си.

Но не можеше да се сети защо това му се струва зловещо познато.

Дуер обиколи цялата си клетка, като спираше само за да се навежда и да разглежда звездите навън. Позна повечето съзвездия освен един участък от небето, който никога не се виждаше от Склона. „Ето как изглеждало южното небе.“ Незасенчван от прах или атмосфера, пред него лежеше целият Куп на глухарчето, огромен звезден спектакъл. И щеше да е още по-фантастичен без тънката златна преграда.

„Слава на Ифни за тази преграда — напомни си той. — Навън няма въздух.“

После забеляза невероятно ярка звезда, която отначало не разпозна.

Но след това се сети… това бе слънцето, което с всяка минута ставаше все по-малко.

В противоположната посока беше яростното око на Измунути. Червеният блясък ставаше все по-силен, докато Дуер започна да различава дисковидната форма на звездата. И все пак разбираше, че трябва да е по-далеч от слънцето. Говореше се, че Измунути е гигант сред звездите.

След време забеляза и други неща. Не звезди или мъглявини, а сияещи точки. Отначало му се струваха безкрайно далечни. Но след мидура се приближиха — заоблени форми, разкривани повече от блестящите си, засенчващи съзвездията ръбове, отколкото от светлината, която излъчваха самите те.

Една от тях — неравна сфера откъм страната на Измунути — трябваше да е звезден кораб. С всяка изтекла дура той ставаше все по-голям. Скоро Дуер позна в него чудовището, на два пъти пресякло небето над Отровната долина и разтърсило нещастния му балон.

Когато погледна през обвивката от другата страна на затвора си, видя върволица от жълтеникави сфери, още по-близо от крайцера. Цветът им го накара да разбере: „Това са други пленници, също като мен“.

Когато се притискаше към златистата материя, по главата и гърба го полазваше гъделичкане. Точно като въздействието на даникския робот, променило нервната му система по траен и все още неясен начин.

„Е, аз и преди това бях необикновен. Например не познавам никой друг, който е разговарял с мулк-паяк…“

Дуер отметна глава. Най-после си спомни на какво му приличаше тази материя. На течността, използвана от лудия стар паяк от планината — Единствения по рода си, — за да запечатва жертвите си и да съхранява скъпоценната си колекция. Преди месеци същото това вещество едва не го беше задушило, докато бягаше от клопката на паяка.

Изпълни го странно усещане. И му хрумна странна идея.

„Мога да разговарям с паяци — не само в планината, но и с онзи от блатото.

Дали това означава…“

Той отново приближи ръка до златистия материал, преодоля първоначалната му съпротива и го натисна с пръсти. Обвивката беше еластична. И не поддаваше.

Но Дуер остави ума си да се плъзне в същия начин на мислене, който му бе позволявал да общува с мулковите същества. Преди винаги беше смятал, че паякът върши основната част от работата, но сега разбираше: „Това е моят талант. Моята дарба. И за Светото яйце, струва ми се, че мога…“

Нещо поддаде. Материалът престана да се съпротивлява и пръстите му внезапно се плъзнаха през него, сякаш през мазна течност.

Неочакван студ прониза голата му длан, придружен от бодеж, сякаш хиляди мравки вампири се опитваха да пият кръв от вените му със сламки.

Дуер рязко дръпна ръката си и я освободи. Пръстите му бяха червени и вцепенени, но иначе невредими. Мембраната незабавно затвори пролуката към открития космос.

„Имам късмет“ — помисли си той.

Когато отново погледна, звездният кораб беше придобил гигантски размери. Огромен звяр, бързо носещ се към него със самодоволната увереност на ловец.

„Аз съм риба, хваната на въдица. И той ме навива!“

От другата страна пленените сфери почти се докосваха като детски балони, навързани на невидим конец. Разстоянието помежду им бързо се скъсяваше.

Дуер седна и се замисли.

После започна да събира провизии.