Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Рети

Корабът отказваше да реагира!

— Хайде де! — извика тя и удари с длан по холосимулационната кутия, после продължи да превключва копчетата.

Не че имаше представа какво ще прави, ако си възвърне властта над кораба примамка. Отначало зашеметяващата гледка на Джиджо и космоса хвърли мислите й в смут. Всичко беше много по-голямо, отколкото си го представяше. Така че тя изключи видеоекрана и почна да си играе с други панели и дисплеи.

Мъдростта я съветваше да остави машината на мира… и накрая Рети я послуша. Наложи си да отстъпи назад и да застане до „аз“ при малката си купчина с провизии, отмъкнати от шейната, докато Чучки имаше друга работа. Замислена за положението, тя галеше малкия си съпруг и дъвчеше концентрирана хранителна таблетка.

Всеки от корабите примамки бе програмиран да се насочи по различен маршрут към най-близката „точка на прехвърляне“. Оттам щяха да избягат от угарната Галактика четвърта и да поемат по далечни, оживени пътища, пълни с дишащи кислород форми на живот.

Това устройваше Рети, ако, разбира се, успееше да сигнализира на някой минаващ наблизо съд.

„Този стар кораб може да не струва много, но трябва да ми покрие билета поне до следващата им спирка.“

Не й беше ясно какво ще се случи после. Най-вероятно щеше да си намери някаква работа. Все още разполагаше с малката учебна машина, някога принадлежала на Дени Съдман, така че не би трябвало да й е толкова трудно да научи странните чуждоземски езици.

„Ще открия начин да бъда полезна. Винаги съм го правила.“

Разбира се, всичко зависеше от това да стигне до точката на прехвърляне.

„Джилиън сигурно е подредила нещата така, че примамките да примамват джофурите. Може да отделят някаква светлина или звук, за да ги карат да си мислят, че на борда има делфини.

Това може да подейства за известно време. Смрадливите пръстени ще се хвърлят да ги преследват и ще загубят време да ги проверяват.“

Но Рети знаеше какво ще се случи след това. Накрая джофурските богове щяха да схванат номера. Щяха да разберат какво да търсят и кой кораб е истинската им цел.

„Да речем, че унищожат половината от примамките. Това все пак ми оставя шанс от петдесет процента. А това е Ифни знае колко пъти повече, отколкото ако бях на борда на «Стрийкър». Щом разберат кой от корабите е, те ще ни оставят на мира и ще идат да си гледат работата.“

Поне това беше принципната идея. Още откакто откри Кун и Джаз мъртви в килията им, Рети знаеше, че трябва да се махне от земянитския кораб колкото се може по-бързо.

„Щом се прехвърлим в цивилизована галактика, ще трябва да пратя някакъв сигнал — помисли си тя. — Предполагам, че няма да е достатъчно просто да святкам с лампа през прозореца. Най-добре да понауча нещо повече за радиото и за разните хипервълнови глупости.“

Колкото и прекрасно и търпеливо да бе учебното устройство, Рети не очакваше с нетърпение досадното учене… нито пък безвкусната паста, отделяна от древната машина за храна, след като свършеха провизиите от „Стрийкър“. Апаратът беше взел пробата от ноктен епидермис, която Рети му даде, и след няколко секунди произведе вещество с абсолютно същия вкус.

Цвъртящи звуци прекъснаха мислите й. Върху кутията на холосимулатора проблесна лампичка. Рети хукна към него.

— Работен режим!

Точно над плоскостите на пода изригна триизмерен образ. Известно време не можеше да разбере нищо — виждаха се пет малки групи кехлибарени точици, отдалечаващи се по спирала от малък син диск. Трябваха й няколко минути, за да се досети, че дискът е Джиджо и че рояците на примамките вече отдавна са напуснали планетата. Разстоянието между групите също растеше с всяка изтичаща дура.

Зад тях изпъкваше отделна точка, по-ярка от другите и червена вместо жълта. Тя пълзеше към един от бягащите рояци.

„Това трябва да е джофурският кораб“ — разбра Рети, примижа, приближи се още повече и видя, че голямата светлинна е следвана от някакви по-мънички тъмночервени точици.

Джофурският кораб ускоряваше и бавно скъсяваше разстоянието до очевидната си цел.

„Божичко, тежко им на всички от рояка, когато смрадливите пръстени ги настигнат.“

Трябваше й известно време, за да осъзнае неприятната истина.

Сред този рояк бе и нейният кораб.

Джофурите първо идваха за нея.

„Обичайният ми късмет“ — възнегодува тя. Но знаеше, че вселената изобщо не се интересува от съдбата й.