Дейвид Брин
Брегът на вечността (81)

Дуер

Не беше достатъчно просто да убеди мулк-паяка. Дуер трябваше да се промъкне още по-близо и да наблюдава, защото създанието нямаше ясна представа за бързина.

Ловецът можеше да усети съсредоточеността му, докато местеше течностите си и събираше сили от периферия, обхващаща левга след левга по крайбрежието на Цепнатината. Умопомрачителни бяха дори самите размери на съществото, далеч по-голямо от лудия планински паяк, едва не погълнал Дуер и Рети. Този гигант се намираше в последните етапи на унищожаването на огромен град, кулминация на неговото предназначение, а следователно и на живота му. Преди хилядолетия той може би нямаше да обърне внимание на Дуер, както заетият работник не обръща внимание на мишката, дращеща в ъгъла. Сега обаче скуката го караше да реагира на всеки нов глас, предлагащ му облекчение от безграничната досада.

И все пак Дуер се чудеше.

„Защо можех да разговарям с Единствения по рода си? А сега и с този паяк? Ние сме толкова различни — създания, намиращи се от двете противоположни страни на планетния цикъл.“

Ако не друго, чувствителността му се беше усилила… навярно от силовите полета на даникския робот. Но вроденият му усет трябваше да се свърже с онова, което го правеше изключителен ловец.

„Съпреживяване.“ Интуитивно усещане за потребностите и желанията на живите същества.

Свещените свитъци споменаваха за такива сили. Пси-дарби. Те не се препоръчваха за народа на Шестте, който трябваше да стои настрани от огромната космическа сцена. Затова Дуер никога не го споменаваше нито на Сара, нито на Ларк, дори на Фалън, макар да смяташе, че старият главен разузнавач го подозира.

„Правил ли съм това и преди? — помисли си той за начина, по който бе накарал паяка да се размърда. — Винаги съм вярвал, че съпреживяването ми е пасивно. Че се вслушвам в животните и това ми помага в лова. Но дали през цялото време, без да го съзнавам, не съм им въздействал? Когато изстрелвам стрела, дали неосъзнатото ми желание я кара винаги да улучва? Или насочвам полета на пъдпъдъка, за да попадне на пътя на стрелата? Дали карам танигера да свие наляво, така че камъкът ми да го улучи?“

Това го накара да изпита чувство за вина.

„Е? Ами сега? Изгладнял си. Защо не повикаш да дойде някоя риба или птица, за да ги хванеш?“

Някак си разбираше, че няма да се получи.

Поклати глава и прочисти мислите си за непосредствените въпроси. Заоблените силуети точно пред него откъсваха неравни парчета от звездното небе. Два небесни кораба, неподвижни, но въпреки това тайнствени и смъртоносни. Дуер потопи пръст във водата, опита вкуса й и потръпна от някакво отвратително вещество, което изтичаше в блатото от едната или и от двете катастрофирали машини.

После долови шум, който се носеше от по-големия съд. Тракане и чукане. Несъмнено екипажът работеше, за да го ремонтира. Въпреки твърденията на Рети ловецът не вярваше, че новият ден ще посрещне ротенски звезден кораб, извисил се в небето, за да прибере и загубените си другари, и отдавна търсената плячка. По-вероятно му се струваше тъкмо обратното.

Така или иначе, имаше да върши работа.

„Докато мъдреците не ми наредят нещо друго, ще продължавам да изпълнявам заповедите на Данъл Одзава.

Той каза, че трябва да защищаваме Джиджо.

Мястото на звездните богове не е тук, също като на преждевремците. Даже още по-малко.“

Чу подсвирване, усети някакво движение и се приведе. С крайчеца на окото си зърна проблясваща фигура стражеви робот на катастрофиралите нетреки, завръщащ се от патрулния си обход.

Мулк-паякът долови безпокойството му и изрази любопитство.

 

 

Още отпадъци?

 

 

Без да нарушава сдържаността си, Дуер предложи на създанието да се съсредоточи върху настоящата си задача и да остави него да се тревожи за летящите неща.

 

 

Спомените потвърждават, че един от тези летящи механизми е убил моя брат от планината. Може и наистина да беше луд, но работата му остана недовършена. Сега кой ще го замести?

 

 

Основателен въпрос. Този път Дуер си помисли думи.

„Ако оцелеем в тези кризисни времена, мъдреците ще посеят мулкови пъпки в езерото на стареца. Така правим ние. Като помага за освобождаването от буюрските, останки, всяко поколение на Шестте оставя Джиджо малко по-чист и компенсира незначителните щети, които нанасяме. Свитъците казват, че това може да облекчи наказанието ни, когато съдиите дойдат.

Но сега не се безпокой за този робот. Имаш работа, върху която да се съсредоточиш. Ето там, в корпуса на по-големия кораб, има цепнатина, отвор…“

Усети, че космите на тила му настръхват, и позна характерното гъделичкане на гравитационни полета.

Спотаи се като животно и дори се опита да мисли като такова, докато бръмчащото смущение преминеше. Затвори очи, но прииждащите образи бяха непреодолими. Искри летяха от урска ковачница. Парещи пръски обливаха потопено село. Звездна светлина се отразяваше от странна риба, чиято напомняща на нурска муцуна уста се разтваряше в кисела усмивка…

Ужасната сила се отдалечи. Той отвори очи, за да проследи робота, който се носеше на изток по линията на фосфоресциращия прибой, после изчезна сред дюните.

Сега в основата на по-големия небесен кораб се събираха и гърчеха повече лиани, чиито издънки се промъкваха все по-нависоко. Тази безумна идея разчиташе на едно предположение — че вече достатъчно повредени, защитните системи на кораба ще следят за „неестествени“ неща като метали или енергийни източници. При нормални обстоятелства повечето растения и животни не биха представлявали заплаха за якия корпус на съда.

 

 

Тук вътре ли?

 

 

Въпросът на паяка се придружаваше от мислени образи на отвор с назъбени ръбове, пробит в стената на нетрекския кораб… резултат от контраатаката на Кун, докато собственият му съд беше падал в пламъци. Зрителното внушение бе далечно и мъгляво. Но усещаше силен мирис на материя. Паякът не знаеше или пък не се интересуваше как работят галактянските машини, а само от какво са изградени — и какви синтезирани сокове най-бързо ще унищожат това смущение на угарния покой на Джиджо. „Да, там вътре — помисли си Дуер. — А и навсякъде отвън.“

„Освен прозрачния илюминатор“ — прибави той. Нямаше смисъл да предупреждават създанията като покрива прозорците им с пълзящи лиани. Нека ги откриеха на сутринта. Дотогава, с късмета на Ифни, вече щеше да е твърде късно.

„Не забравяй…“ — започна ловецът. Но паякът го прекъсна.

Зная. Ще използвам най-яките си кабели.

 

 

Мулковото моновлакно беше най-здравият материал, известен на Шестте. Дуер лично бе виждал как само едно такова въже тегли мотриси чак до върха на Маунт Гуен. И все пак звездните богове сигурно имаха оръдия, с които можеха да срежат дори толкова здраво нещо. Освен ако вниманието им не бъдеше отвлечено.

Времето течеше. На лунна светлина блатото изглеждаше като оживяло. Дуер виждаше вълни и резки проплъзвания — около кораба се събираха все нови лиани. Змиевидни кабели пълзяха покрай него, но сега ловецът не изпитваше ужаса от близостта на Единствения по рода си. „Всичко зависи от целта.“ Някак си знаеше, че това огромно същество не му мисли злото.

На неравни интервали от време Рети го предупреждаваше с птичи крясъци за завръщането на стражевия робот. Дуер се боеше, че той може да открие страхливата даникска машина, която се бе заровила в пясъка. Тогава джофурите навярно щяха да излязат и да осветят блатото с ослепителни изкуствени лъчи.

Той бавно обикаляше около кораба и преценяваше размерите му. Но докато броеше крачките си, мислите му се отнесоха към Сивите хълмове, където в момента Лена Стронг и Дженин Уорли трябваше да обединяват в едно племе старата банда на Рети с оцелелите урски преждевремци.

„Тежка задача, но ако изобщо някой е в състояние да я изпълни, това са тъкмо те.“

Но му бе мъчно за тях. Сигурно бяха самотни сега, след като Данъл Одзава вече го нямаше. „А и мен, отнесен в лапите на ротенска машина. Сигурно си мислят, че и аз съм умрял.“

Дженин и Лена все пак разполагаха с наследството на Одзава — книги и оръдия. А и с урски мъдрец, който да им помага. Може би щяха да успеят. Това беше работа на Дуер — да се грижи никой да не им пречи.

Знаеше, че този негов план е невероятен. Ако бе тук, Ларк със сигурност би измислил нещо по-добро.

„Но аз съм такъв, какъвто съм. Дуер Дивака. Истински късмет за Джиджо.“

До него достигна гласът на паяка:

И тук вътре ли?

 

 

Умът му отново се изпълни с образа на пробития отвор в стената на кораба. Лунна светлина се процеждаше през назъбената дупка в корпуса. Лиана след лиана пропълзяваха през нея и вече отделяха разяждащи сокове. Но Дуер усети, че паякът привлича вниманието му още по-навътре, към отсрещната стена.

Оттам струяха силни сини, явно изкуствени лъчи, идващи от някакво помещение от другата страна.

„Корабът навярно вече не е херметично затворен.“

Жалко, че не се беше случило високо в планината. Треките мразеха студената зима. Леденият вятър чудесно би свирил през този отвор!

„Не — отговори на паяка той. — Не влизай в осветеното пространство. Не още.“

Гласът се върна, замислено сериозен.

 

 

Тази светлина… може ли да попречи на работата ми?

 

 

„Да — потвърди Дуер. — Може.“

В същия момент вниманието му бе привлечено от някакво движение на югоизток. Покрай мулковите лиани се промъкваше тъмна фигура.

„Рети! Но тя трябваше да стои на пост…“

Моментът не бе подходящ за импулсивните й постъпки. След по-малко от мидура щеше да изгрее следващата луна и двамата трябваше да се измъкнат преди нетреките да разберат какво става.

Мулковите кабели с неприсъща любезност се отдръпваха от пътя му, докато бързаше след момичето, като се опитваше да не вдига много шум. Очевидната й цел беше другият катастрофирал кораб, някога могъщият небесен кон, с който Кун бомбардираше Цепнатината в преследване на загадъчната си плячка. От дюните Дуер и Рети бяха видели поражението му и падането му в блатото, а после и пленяването на двамата човеци на борда.

„Това можеше да се случи и с нас.“ Дуер повече от всякога съжаляваше, че са оставили урския „съпруг“ на Рети, нейната съвест и здрав разум.

 

 

По отношение на смущаващата светлина.

Помислих си, че би искал да знаеш.

Вече се погрижих за това.

 

 

Докато пресичаше открито пространство, Дуер отблъскваше мисленото докосване на паяка. Чувстваше се оголен. Положението малко се подобри, когато заобиколи две покрити с тръстика хълмчета. Но стражевият робот все още патрулираше някъде из района. След като Рети вече не стоеше на пост, той можеше да разчита единствено на собствените си сетива, за да го предупредят, ако машината мине наблизо.

Усети предупредително потръпване.

„Наблюдават ме!“

Бавно се завъртя — очакваше да види блестящите оръжия на безлик убиец. Но над тръстиката не кръжеше чуждоземска машина. Вместо това от върха на възвишението, което можеше да е стена на буюрска къща, го гледаха очи. И му се хилеха остри зъби.

Калнокракия!

Пак го бе направил.

„Някой ден тъпкано ще ти го върна за моментите, когато си ме плашил до смърт.“

Този път Калнокракия имаше спътник — по-дребно създание, което държеше в лапите си. Последната му плячка? То не се съпротивляваше. Мъничките му зеленикави очи като че ли блестяха с хладно любопитство. Усмивката на нура канеше Дуер да предположи кой може да е този нов приятел.

Ловецът нямаше време за игри.

— Забавлявайте се — измърмори той и продължи към тинестия бряг. Тъкмо завиваше могилката и търсеше Рети в сенките на ротенския кораб, когато зад него отекна силен екот и тропот. Дуер се приведе и погледна назад.

От тази страна машината изглеждаше невредима — лъскава колесница на звездни богове, готова всеки момент да се извиси в небето.

Но после над рампата се появи правоъгълна пукнатина и от нея се заиздигаха валма дим — като зловещи призраци, носещи се в нощта.

 

 

Смущението е преодоляно.

 

 

Мисловното докосване на паяка изглеждаше доволно, дори гордо.

Тъмни фигури се лутаха из стелещите се сажди, после се спуснаха по рампата, като издаваха болезнено хриптене. Дуер преброи трима нетреки… после два двуноги силуета, които бягаха от отровните облаци.

От онова, което последва, му се пригади — самотни гевреци, плъзгащи се трекски пръстени, откъснати от восъчните си сърцевини, които ги бяха обединявали в разумни същества. От мрака изскочи голям пръстен — тичаше безцелно на пулсиращите си крака и точеше след себе си слуз и сребристи нишки. Последва го друг нещастен кръг, чиито очни ивици панически гледаха във всички посоки, докато прииждащите черни облаци не го погълнаха.

 

 

Не съм се държал така — с такава енергия и решителност — още от първите дни, когато все още живите буюрски машини понякога се опитваха да се крият и възпроизвеждат сред развалините. По онова време ние, мулковите унищожители, бяхме бързи. Едва после започнаха дългите векове на търпеливо разяждане.

 

 

Виждаш ли сега колко ефикасен може да е моят вид, когато почувства, че се налага? И когато имаме достойна публика? Сега ще ме признаеш ли, о, уникална млада еднодневке?

 

 

Дуер се обърна и се затича сред облак от пръски.

Ротенският разузнавателен кораб беше фатално повреден, разцепен по средата и с отрязани криле. Ловецът откри отворен люк и се покатери вътре. Металната палуба под босите му крака бе студена и чужда.

В кораба не проникваше дори бледата лунна светлина, така че му трябваше време да намери Рети в един от ъглите. Момичето вадеше съкровища от един от шкафовете и ги пъхаше в чанта. „Какво търси? Храна ли? След всички отрови на звездните богове, излели се тук след катастрофата?“

— Няма време за това — извика той. — Трябва да се махаме оттук!

— Дай ми една дура — отвърна Рети. — Зная, че е тук. Кун я държеше на една от тези лавици.

Дуер погледна през илюминатора. Стражевият робот отново се беше появил, кръжеше над нетрекския кораб и осветяваше с мощен лъч окаляните оцелели в блатото.

Нещо ново внезапно порази сетивата му — звук. Поредица от вибриращи тонове разтърси въздуха. Във водата се протегнаха стотици кабели, които обкръжиха звездния кораб и заплющяха около него. Едно от въжетата разкъса оцеляла купчина пръстени и запрати горните в тинята. Други оцелели припряно започнаха да отстъпват все по-надълбоко в блатото.

Роботът се спусна надолу и смъртоносният му лъч затанцува по напрягащите се мулкови кабели. Но вече бе твърде късно. Нещо или някой вече сигурно беше подкопал калта под кораба, защото машината започна да потъва. През люка й с клокочене нахлуваше тиня.

— Намерих я! — радостно извика Рети и прегърнала плячката си, отиде при Дуер до вратата. Нейната метална птица. В нея беше човъркал кой ли не и вече никой не би могъл да я помисли за живо същество. „Поредният гаден робот“ — помисли си той. Проклетото от Ифни нещо му беше донесло толкова много неприятности. И все пак за преждевремското момиче то бе символ на надежда. Първият предвестник на свободата.

— Хайде — прошепна Дуер. — Тази развалина е единственото убежище в района. Оцелелите със сигурност ще заприиждат насам. Трябва да се махаме.

Докато вървяха през блатото, на лицето Рети грееше усмивка. Тя следваше всеки негов ход с радостното покорство на човек, който вече няма нужда да се бунтува.

Той знаеше, че също трябва да е доволен. Планът му бе надхвърлил всички очаквания. Но единственото чувство, което изпитваше, беше празнота.

„Навярно след като бях ранен, пребит, изтощен и гладувах вече съм прекалено претръпнал, за да чувствам нещо.

Или всъщност никога не съм обичал последната част от лова.

Убиването.“

Скриха се в най-близкия гъсталак. И докато Дуер се опитваше да избере път до дюните, изведнъж го заговори глас.

— Привет. Струва ми се, че трябва да поговорим.

Беше благодарен на мулк-паяка. Дължеше му разговора, който създанието желаеше, а също и признание за силата му. Но се чувстваше прекалено изчерпан за това мисловно усилие. „Не сега — помисли си той. — По-късно, обещавам ти. Ако оцелея през тази нощ.“

Но гласът упорстваше. И Дуер скоро разбра — думите не отекваха в главата му, а във въздуха, изречени с нисък, познат тембър. Идваха точно отгоре.

— Хей? Човеците в блатото? Чувате ли ме?

После гласът се приглуши, сякаш високоговорителят се бе завъртял настрани, за да се обърне към някой друг.

— Сигурни ли сте, че това нещо работи? — попита той.

Объркан и въпреки нежеланието си, Дуер се чу да отговаря:

— Откъде да знам какво работи и какво не? Кой си ти, за Джиджо?

Думите отново прозвучаха ясно и с очевидна готовност.

— А! Добре. Значи сме във връзка. Това е страхотно!

Ловецът най-после видя откъде идва гласът. Точно над него клечеше Калнокракия, последвал го, за да му досажда от новото си място. И при нура беше новият му спътник — онзи със зелените очи.

Рети ахна и Дуер внезапно разбра — второто създание бе също като птицата на момичето!

— Добре — изръмжа Дуер. Търпението му към безкрайните игри на Калнокракия се изчерпваше. — Какво става?

Създанието със зелените очи издаде нисък тътнещ звук, изненадващ за толкова малко същество. Дуер премигна, сепнат от познатото вибриране на хуунска умбла.

— Хр-р-рм… Е, като начало, нека се представя.

Официалното име, което са ми дали моите старци, е Хф-уейюо… Но можете да ме наричате Алвин.