Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Длетото

Ветровете не духаха в правилната посока.

Това не го изненадваше. Климатът на Склона вече повече от година постоянно се менеше. Така или иначе, метафорично казано, Шестте раси бяха брулени от вихъра на промените. И все пак в края на този дълъг, паметен ден, Длетото имаше повече от достатъчно основание да проклина упоритите своенравни ветрове.

В късния следобед косите слънчеви лъчи обагряха горите и бамбука в чудна картина от сенки и светлина. Ръбатата планина бе фаланга от гигантски войници, чиито брони блестяха на залязващото слънце. Долу огромно блато отстъпваше място на прерия, която на свой ред преминаваше в гористи хълмове. От тази огромна височина почти не се виждаха признаци на градски живот, макар че Длетото по принцип не можеше да гледа право надолу. Хитиновата грамада на тялото му напълно скриваше директния изглед към земята.

В момента петте му крака бездействаха. Щипките му висяха над откритото пространство и от време на време рефлекторно изщракваха в напразен опит да хванат чистия въздух. Още по-неприятно беше, че сетивните мустачки около устата му нямаха пръст или кал, които да докосват, за да проучват многобройните тъкани на земята. Те също висяха безполезно. Длетото се чувстваше вцепенен и гол по начин, който най-малко се харесваше на кхюините.

С тази част от изкачването му бе най-трудно да свикне. За кхюина тъканта на живота се определя от неговата среда. Пясък и солена вода за червените. Сладка вода и тиня за сините. Свят от каменни пещери за царствените сиви. Въпреки че предците им бяха имали звездни кораби, джиджойските кхюини изглеждаха неподходящи кандидати за полети.

Когато откритите пространства величествено се плъзнаха назад, Длетото се замисли над факта, че е първият от рода си, полетял от стотици години.

„Какво приключение! Струва си да разкажа на Дървоядката и другите матрони за него, когато се върна в уютното гнездо зад долоския бент. В мрачната си бърлога личинките ще искат да чуят историята поне четирийсет-петдесет пъти.“

Само пътуването му да не бе чак такова приключение и да имаше по-предвидими последствия.

„Надявах се, че досега вече ще разговарям със Сара, а не да се нося право към зъбатата паст на врага.“

Над купола и зрителната си лента Длетото чу предупредителното изсъскване от отварянето на клапите — последвано от взрив на топлина. Неспособен да помръдне или завърти висящото си тяло, той можеше само да си представя урските устройства — как използват огнени струи, за да пълнят торбата с горещ въздух и да поддържат височината на балона му.

„Но не могат да поддържат посоката.“

Всичко беше толкова автоматично, колкото позволяваше технологията на ковачките, но нямаше как да избегне капризите на вятъра. Можеше да използва едно-единствено средство за управление — въже, завързано за далечен нож, който щеше да разпори балона, когато го дръпнеше, за да освободи газовете и да го спусне от небето с постоянна скорост — поне така уверяваха ковачките — бързо, но не прекалено. Като пилот той имаше само едно задължение да направи така, че спускането му да завърши в достатъчно голям воден басейн.

Дори малко по-силен сблъсък нямаше да навреди на бронираното му дисковидно тяло. Ако въжето или платът оплетяха краката му, Длетото щеше да задържи дъха си достатъчно дълго, за да се освободи и да изпълзи на брега.

Въпреки това бе трудно да убеди съвета на оцелелите, управляващ останките от Овум, да му позволи да опита тази безумна идея. Те естествено се усъмниха в твърдението му, че следващият им куриер трябва да е син кхюин.

„Но през последните дни загинаха прекалено много човешки момчета и момичета, полетели с тромави планери. Урсите, които използваха балони, чупеха шиите и краката си. Единственото, което трябва да направя, е да падна във вода и със сигурност ще успея да изпълзя навън. Сегашните жестоки обстоятелства ме правят идеален авиатор!“

Имаше само един проблем. Докато го закачаха в това превозно средство, ковачките го увериха, че следобедният вятър по това време на годината е сигурен — право напред по долината на Гент. Той трябваше да го отнесе чак до Езерото на благополучието само за няколко мидури, така че да има повече от достатъчно време да поеме с бърза кхюинска походка и до здрачаване да стигне до най-близкия хелиографски пост. Тогава докладите за условията в опустошения Овум щяха да се влеят в светлинния информационен поток. И Длетото най-после щеше да начеше сърбежа си за дълг и да възстанови връзката със Сара, както бе обещал. Ако се приемеше, че тя е на Маунт Гуен, разбира се.

Само че по-малко от мидура след отлитането ветровете бяха променили посоката си. Обещаният кратък полет на изток се превърна в продължително заобикаляне на север.

„Към къщи“ — забеляза той. За съжаление, по средата беше врагът. С тази скорост щяха да го свалят още преди да види Доло.

И за да стане съвсем лошо, Длетото започна да ожаднява.

— Това положение — то е толкова смешно — измърмори той, когато звездите започнаха да изгряват. Вятърът духаше на ритмични пристъпи и го отвяваше в най-различни посоки. На няколко пъти тези пристъпи събуждаха надеждите му, като понасяха балона към върховете, където беше зърнал други постове, предаващи сигнални проблясъци по планинската верига. Очевидно тази вечер информационният поток бе извънредно активен, при това предимно в северна посока.

Но винаги когато някое голямо езеро като че ли скоро щеше да мине под газовата торба, задухваше друг вятър и го изтласкваше обратно над назъбените скали и горите. Ядът само усилваше жаждата му.

„Ако продължава така, толкова ще се обезводня, че с радост ще цопна в първата локва.“

Скоро разбра колко много се е отклонил. Когато от най-високите върхове изчезна и последната светлина на деня, той видя в планината цепнатина, позната на всеки от Шестте — проходът, водещ към Поляната на Събора, където Общностите на Шестте раси отбелязваха изтичането на поредната година от изгнанието. Известно време след залез-слънце яркият полумесец на Лусен огря склоновете. Длетото очакваше земята да се приближи, докато напредваше на североизток, но глупавият урски високомер някак си усети промяната и реагира с нова струя пламък, за да попречи на балона да се спусне към долината.

После изчезна и Лусен, изоставяйки го в свят на сенки. Планината се превърна в черни дупки, откъснати от звездното небе. Това остави Длетото съвсем сам с въображението му, замислен за това какво ще направят с него джофурите.

Дали щеше да има проблясък на студен пламък, какъвто беше видял да излиза от търбуха на жестоката корвета, опустошила Овум? Дали щяха да го насекат на парчета със скалпели от звук? Или той и балонът щяха да бъдат изпарени при контакта с някакво отбранително силово поле? Една от онези бариери, които често се описваха в земянитските романи?

Но най-ужасното, което си представяше, бе „теглещ лъч“, който го хващаше и смъкваше на земята, за да бъде подложен на мъчения в някакъв създаден от джофури ад.

„Въжето — не трябва ли да го дръпна сега? — зачуди се той. — За да не научат нашите врагове тайната на балоните с горещ въздух?“

Преди да пристигнат на Джиджо кхюините никога не се бяха смели. Но сините някак бяха усвоили навика, вбесявал техните сиви царици още преди хууните и човеците да могат да бъдат обвинени за отрицателното си влияние. Краката на Длетото се свиха и затрепериха, когато от дихателните му отвори се разнесоха високи изсвирвания.

„Точно така! Не трябва да позволим тази «технология» да попадне в чужди ръце… или пръстени. Ами че и самите джофури могат да започнат да правят балони и да ги използват срещу нас!“

Планинските каньони отговориха на смеха му със слабо ехо — ехо, което малко го ободри, сякаш за предстоящата му раздяла с тази вселена се беше събрала публика. „Никой кхюин не иска да умре сам — помисли си той и още по-силно стисна въжето, което щеше да го прати в мрачните прегръдки на Джиджо. — Надявам се само, че някой ще открие достатъчно парчета от корубата ми, за да бъдат изхвърлени…“

В този момент слаб проблясък привлече вниманието му. Идваше от мрака пред него, далеч в стесняващата се долина под планинския проход. Длетото се опита да фокусира зрителната си лента, но отново трябваше да изругае лошото зрение на расата си, наследено от древни времена. Той се втренчи към бледото сияние.

Можеше ли да е?…

Слабите лъчи му напомняха за звездна светлина, отразяваща се от водна повърхност, и го накараха да отложи дръпването на въжето с още няколко дури. Ако наистина беше планинско езеро, може би имаше съвсем малко време да прецени разстоянието и инерцията и да определи подходящия момент за спукване на балона. „С моя късмет накрая ще се окаже, че е киселинна яма на мулк-паяк. Поне това ще реши проблема с останките ми.“

Блясъкът се приближи, но очертанията му изглеждаха странно гладки, а не като на естествен воден басейн. Профилът му бе овален и отражението говореше за конвексна форма, която…

„По Ифни и предците! — стъписано изруга Длетото. — Та това е джофурският кораб!“

И зяпна в смаяно страхопочитание огромния сферичен съд.

„Толкова е огромен, че го помислих за част от пейзажа.“

И още повече се ужаси, когато прецени посоката си.

„Скоро ще съм точно отгоре му.“

Ако не друго, вятърът поне силно духаше отзад и ускоряваше приближаването му.

Внезапно му хрумна идея. Мисъл, която промени мнението му за жестокостта на съдбата.

„Така е по-добре — реши той. — Ще е като в онзи роман, който четох миналата зима, от някакъв човек отпреди контакта, Вонегът. Книгата завършваше с това как героят прави дързък жест към Господ.“

Тогава му се беше сторило подходящо, сега още повече. Когато си изправен пред гибел от ръцете на могъща сила, понякога единствената възможност е да се държиш предизвикателно.

Това изглеждаше напълно осъществимо. Частите на кхюинската уста изпълняват много функции, включително сексуална. Така че Длетото се възползва от положението си и се приготви да се представи на врага по възможно най-обидния начин.

„Потърсете ТОВА във вашата Галактическа библиотека!“ — помисли си той и решително размърда сетивните си мустачки. Навярно преди да го изпарят, джофурите щяха да проверят данните за пътуващите сред звездите кхюини и да разберат колко ужасна е обидата му. Длетото поне се надяваше на това. Да бъде убит от ярост, а не между другото.

По мустачките му преминаха вълни на гъделичкащо усещане и той се зачуди дали опасността не предизвиква някакъв извратен вариант на сексуално желание. „Е, в края на краищата, ето ме тук, носещ се към огромен брониран царствен съд с разголени интимни части. Дървоядката не би одобрила сравнението, предполагам.“

Докато вятърът го тласкаше към бойния кораб — нещо толкова голямо, че конкурираше планината — джофурската машина напълно се скри под предния край на хитиновата му коруба. И нямаше да се вижда през тази последна част от приближаването му — ирония, която Длетото не намираше за забавна.

После за огромна негова изненада пред погледа му се появи тъкмо онова, за което копнееше — езеро. Огромно, заприщено от бойния крайцер, потопило Поляната на Събора.

„Ако не ме свалят — не можеше да не си помисли той, — ако не ме забележат, все още мога да стигна…“

Но как да не забележат тази приближаваща се торба с газ? Със сигурност вече го бяха засекли със своите божествени уреди.

Гъделичкането на разголените му мустачки се усилваше на бързи вълни. Това обаче не бе сексуална възбуда. Усещането събуждаше инстинкт за хранене и караше диамантените му щипки рефлекторно да щракат, сякаш се провират в тинята, за да хванат бронирана плячка.

„Мустачките регистрират магнитни и електрически вибрации от блатни змии“ — спомни си той.

„Електромагнитни… Сканират ме!“

Всеки път, щом поемеше дъх през някоя от кракоустите си, изтичаше поредната дура. Езерото се приближаваше и той знаеше, че корабът вече трябва да е почти точно под него. Какво ли чакаха?

После му дойде нова мисъл.

„Сканират ме… но могат ли да ме видят?“

Защо не бе изучавал повече наука в Тарекската академия? Макар че сивите бяха по-добри в абстракциите — причината, поради която имаха истински имена — Длетото разбираше, че е трябвало да прояви упорство и да изкара курса по основи на физиката.

„Дай да видим. В човешките романи се говори за «радар»… радиовълни, отскачащи от далечни обекти и издаващи местоположението на натрапниците.

Но ехото се получава само ако има нещо, от което радиовълните могат да отскочат. Метал или някакъв друг твърд материал.“

Длетото бързо скри зъбите си. Иначе долната му част беше мека и представляваше многостранни плоскости, които може би отклоняваха лъчите в случайни посоки. А газовата торба би трябвало да изглежда не по-плътна от дъждовен облак!

И само ако урският високомер почакаше още малко преди да регулира височината на балона, изстрелвайки горещ пламък с рев, който щеше да изпълни нощта…

Гъделичкането достигна кулминацията си… после започна да отслабва. Секунди по-късно хлад погали долната страна на Длетото и той усети примамващата вода под себе си. Изпълни го колебливо облекчение, придружено от тревога, защото студеният въздух щеше да ускори скоростта му на спускане.

„Сега ли? Да дръпна ли въжето преди да изригнат пламъците и да ме издадат?“

Водата го зовеше. Длетото копнееше да измие праха от отворите си. И все пак се бавеше. Даже внезапното му спускане от небето да не привлечеше внимание, щеше да кацне в най-ужасното езеро на Джиджо, дълбоко в отбранителния периметър на джофурите, навярно патрулиран от всевъзможни машини. Може би роботите не го бяха забелязали до този момент, защото вероятността за поява на летящи кхюини изобщо не беше програмирана в тях. Но плуващият кхюин със сигурност бе.

Във всеки случай водата предизвикваше у него странно чувство. Под повърхността се забелязваха проблясъци — зловещи светлинки, които подсилваха решението му да изчака.

Всяка изтекла дура потвърждаваше избора му, докато разстоянието между него и гигантския крайцер се увеличаваше. Машината се появи зад балона като тъмна заобленост със светещи прожектори, отделена от вълнуваща се водна линия.

Внезапно отстрани на сферичния кораб заблестя ярка светлина и като че ли се насочи право към него.

„Край“ — помисли си Длетото.

Но това не беше топлинен лъч. Той започна да се разширява и се превърна в сияещ правоъгълен отвор. Врата.

„Адски голяма врата“ — разбра Длетото и се зачуди какво може да заема толкова огромно пространство в гигантския звезден крайцер.

Очевидно — друг звезден крайцер.

С ниско бръмчене от зейналия хангар се появи строен пурообразен корпус, който отначало се движеше бавно, а после ускори към Длетото.

„Добре тогава. Не смърт. Плен. Но защо да пращат толкова голямо нещо за мен?“

Навярно бяха видели обидния му жест и го бяха разбрали по-добре, отколкото очакваше.

За пореден път се приготви да дръпне въжето. Щеше да им се измъкне в последния момент… или пък щяха да го застрелят, докато падаше. А може би роботите щяха да го проследят — под водата или на сушата. И все пак му се струваше, че си заслужава да опита. „Поне ще утоля жаждата си.“

Зрението му отново беше проблем. Помъчи се да прецени скоростта на приближаване на корветата, но не успя. Ядосаните му мисли изоставиха англическия и се насочиха по по-лесните коловози на галактически шест.

„Тази гледка на ужас — виждал съм я и преди.

Тъкмо това видях за последно — изгарянето на град.

Град на престъпници — преждевремци — на моя народ.“

Краката му конвулсивно се свиваха, докато корабът се носеше към него, без да проявява…

„Какво по…“

… и продължи да лети, профучавайки покрай балона с рев от изместен въздух.

Длетото усети, че петте куки от урска стомана рязко дръпват корубата му. Една от тях се откъсна и раздра хитиновата броня като хартия, после бясно започна да се люлее, когато балонът бе всмукан в следата на крайцера.

Светът се превърна в мъгла и му показа какво е истински полет.

После джофурският съд изчезна към върховете на Ръбатата планина, пренебрегвайки балона и пътника.