Дейвид Брин
Брегът на вечността (110)

Длетото

Високомерът на балона сигурно беше повреден. Или пък горивото свършваше. Така или иначе, автоматичните настройки ставаха все по непостоянни. Обезпокоителни звуци съпътстваха всеки взрив на топлина.

Накрая подаването на гориво напълно престана.

Езерото бе изчезнало зад него през отчаяните дури, когато следата на кораба повлече балона зад себе си покрай опустошената Поляна и в тесния проход към върховете на Ръбатата планина. С това се стопи и последният шанс на Длетото да дръпне въжето и да кацне в дълбоката вода. Сега около него се издигаха високи дървета — като зъби на гребен, който използваш, за да пощиш любимия си лорник от бълхи.

„А аз съм бълха.“

Ако допуснеше, че оцелее, когато някой горски гигант го свалеше от небето, някой можеше да чуе виковете му и да дойде. „Но какво ще си помисли, когато открие кхюин на дърво?“

Изразът бе популярна метафора за нещо невероятно — също като плуващ урс, скромен човек или егоистичен трек.

„Това очевидно е годината на противоречията.“

Висок клон одраска една от щипките му. Длетото се отдръпна толкова несъзнателно, че цялото му тяло се завъртя. След това държеше и петте си крака прибрани в корубата. И все пак всеки момент очакваше нов сблъсък.

Но вместо това гората внезапно свърши. Длетото неясно различи назъбени скали и мирис на сяра погали езика му. После усети издигане нагоре!

И топлина. Мустачките му се свиха, реагирайки на топлата струя.

„Разбира се — сети се той. — Продължи няколко левги на изток от Поляната и ще попаднеш в страната на гейзерите.“

Балонът се заиздига и увисналата му допреди малко торба се заизпълва с горещ въздух.

„Джофурският кораб трябва да ме е привлякъл в някой каньон. Да! Пътят на поклонението. Пътят, който води към Яйцето.“

Тялото на Длетото продължаваше да се върти дори докато газовата торба се издигаше. За други същества това може би щеше да е неприятно, но кхюините нямат предпочитана ориентация. За тях няма значение на коя страна „гледат“. Така че той беше готов, когато видя търсения обект.

„Ето го там!“

Корветата неподвижно висеше във въздуха и прожекторът й светеше надолу над място, което можеше да е единствено Гнездото.

„Какво ли замисля?“

Спомни си за Овум, където чуждоземците бяха решили да атакуват през нощта, за да всеят колкото могат повече ужас и заради визуалния ефект. Възможно ли беше намерението им отново да е такова?

„Но джофурите със сигурност не биха навредили на Яйцето!“

Длетото никога не бе проявявал никакъв пси-талант. И все пак сега му се стори, че от вътрешността на крайниците му нагоре към лимфната помпа в центъра на тялото му плъзват усещания. Първо беше очакването. После нещо сходно на заинтригувано любопитство.

Накрая в бърза последователност изпита разпознаване, осъзнаване и кулминиращо чувство на разочарована досада. Всички тези впечатления продължиха само няколко мига и той някак разбра, че не идват от джофурите.

Всъщност каквото и да се бе случило пси-обида или неуспешно общуване — то, изглежда, разгневи онези на борда на крайцера и ги тласна към действие. Прожекторът се стесни от разсеян лъч до игла с ужасна яркост, която яростно се заби надолу. Звукът се разнесе чак след няколко дури… поредица от високи пращящи екоти. Длетото не можеше да види целта им, но от мястото на атаката изригна силен дим.

Остър писък неволно се изтръгна от отворите му и той конвулсивно напрегна крака. И все пак не усещаше болка, нито дори изненада. „Това е нещо повече — гордо си помисли Длетото. — Нещо много повече.“

Разбира се, джофурите спокойно можеха да превърнат беззащитното Яйце в стопена локва. Сега намерението им беше ясно. Този акт щеше да пречупи духа на Шестте дори повече от унищожаването на Овум.

Длетото насочи балона си нагоре с надеждата да пристигне навреме.