Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Алвин

Делфините не са дали име на тази планина от изоставени звездни кораби. Тази купчина останки от изчезнала цивилизация, разпадащи се на дъното на Бунището.

Хък иска да я наречем Атлантида. Но за пръв път намирам, че на предложението й му липсва въображение.

Предпочитам онова митично място, толкова зловещо описано от великия Кларк. „Седемте слънца.“ Там, където героят с моето име открива древни руини, отдавна забравени от титани, изоставили остарелите си слуги.

Останки от могъщо минало, изчезнало между града и звездите.

 

 

Вече не прекарваме заедно много време. Ние четиримата от пристанището Ууфон. Ние четиримата другари и търсачи на приключения. Разделихме се в различни посоки, водени от собствените си мании.

 

 

Ур-ронн прекарва времето си там, където може да се очаква. Тя постоянно е в машинното отделение и страстно изучава конструкцията на звездния кораб, сдушила се с Ханес Суеси. Имам впечатлението, че тези делфини не са толкова добри в деликатната ръчна работа, колкото урсите, така че Суеси очевидно се радва на присъствието й.

Това също е най-сухото място на борда на този пълен с вода крайцер. И все пак ми се струва, че Ур-ронн пак щеше да кисне там, даже това да означаваше да гази във вода до коленете. Там е мястото на една ковачка.

Суеси се надяваше, че ще можем да предложим начин да избавим „Стрийкър“ от дебелата въглеродна обвивка. Устните предания разказват за звездни сажди, обременили всеки тайнокораб, пристигнал на Джиджо покрай Измунути. Но никога не съм чувал някой от клановете да се е опитвал да ги махне. Защо им е било на предците ни да си правят този труд, щом са потопили ковчезите си веднага след кацането?

Във всеки случай, защо просто не ремонтират някой от старите кораби в Бунището и да го използват, за да избягат?

Ур-ронн казва, че Суеси и доктор Баскин обмисляли идеята. Но пък и тези кораби са си боклуци. Ако можеха да летят както трябва, буюрите щяха да са ги взели със себе си.

В замяна на помощта си Ур-ронн се надява да получи известно съдействие… за да изпълни задачата, възложена ни, когато нашата малка „Ууфонска мечта“ за първи път потъна в морето под Крайната скала. Уриел ни беше помолила да открием таен склад с оборудване, който можел да помогне на върховните мъдреци да се справят с нашественическите звездни кораби.

След като вече знаем повече за тези нашественици — ротенски крайцер, последван от джофурски боен кораб — ми се струва невероятно този склад да помогне срещу сили, толкова божествени и величествени. Така или иначе, Уриел и нашите родители сигурно са решили, че сме загинали след откъсването на въздушния маркуч на „Ууфонска мечта“.

И все пак Ур-ронн е права. Клетвата си е клетва.

Разбирам защо доктор Джилиън Баскин предпочита да не се свързваме с роднините си. Но трябва да я убедя да опитаме.

 

 

Клещовръх прекарва повечето от времето си с киквите онези шестоногите амфибии, които преди смятахме за господари на този кораб. Те обаче са нещо, почитано още повече в Петте галактики — истински предразумни същества. Клещовръх, изглежда, има родство с тях, тъй като неговата червена кхюинска раса също е била адаптирана да живее там, където вълните се срещат със скалистия бряг. Но това може би е само малка част от причината за влечението му към киквите.

Той говори за построяването на нов батискаф, с който да проучи Бунището. Не само тази планина от мъртви звездни кораби, а някои от огромните разрушени градове, пълни с чудеса, изхвърлени от заминалите си буюри.

Очевидно онзи кратък период, през който беше капитан на „Ууфонска мечта“, му е доставил удоволствие. Само че този път се надява да има нов екипаж. Сръчните, покорни и обичащи водата кикви може би са идеални за целта в сравнение с един прекалено висок хуун, досаден г’кек и мразещ водата урс.

Клещовръх навярно все още се надява да открие истински чудовища.

 

 

Хък не иска да повярва, че нещо важно може да стане без нея. Веднага щом се върнахме с лейтенант Тш’т, тя взе участие в сериозната работа по разпита на джофурите, пленени при катастрофиралия разузнавателен кораб.

Според шпионските и приключенските романи изкуството на разпита до голяма степен се състои в умението да използваш езика. Да накараш другия да се изпусне за нещо, което изобщо не е възнамерявал да издаде. Това е тъкмо онова качество, което Хък си мисли, че притежава. И какво от това, ако джофурите не са като треките? Тя е сигурна, че ще може да пречупи упоритото им мълчание и да ги накара да пропеят.

Така че представете си удивлението й, когато влезе в стаята им и самият й вид ги подлуди. Те се хвърлиха към сдържащото поле и се опитаха да я хванат! Помещението се изпълни с мирис на чиста омраза.

Много странно, но това се оказа полезно! Защото нацупената немота на джофурите внезапно изчезна и те започнаха да бърборят. Речевите им потоци на галдве и галпет бяха изпълнени предимно с кипяща ярост. Но скоро се включи онази измамна машина Нис и с помощта на инсинуации и намеци…

Хък завъртя и четирите си очни стълбчета и зяпна вихрещата се холограма, когато компютърът спомена, че джофурите можели да получат този вкусен г’кек, ако му съдействат! Скоро сред клетвите за отмъщение и възклицанията за възмездие започнаха да се изплъзват късчета полезна информация като например името на кораба им и рангът на техния Капитан-водач. И още един изключително важен факт: джофурският кораб бил пристигнал на Джиджо сам.

Хък казва, че през цялото време знаела, че Нис блъфирала за това, че ще им я предаде. Всъщност приятелката ми се държеше толкова триумфално, сякаш планът е бил неин.

Въздържах се да спомена за зелената пот, която покриваше очните й качулки. След разпита Хък се нуждаеше от баня.

 

 

За разлика от другите, аз не мога да се избавя от съмненията си.

„Правилната страна ли избрахме?“

О, изглежда, имаме всички основания да свържем съдбата си с тези бегълци. Човеците са членове на Шестте и това прави делфините нещо като наши братовчеди. Вярно е, че „Стрийкър“ повече прилича на нашите преждевремски тайнокораби, отколкото на онези арогантни крайцери в Ръбатата планина. Във всеки случай аз съм закърмен със земянитски приказки. Чувствата ми са на страната на жертвата.

И все пак трябва да запазя безпристрастно поне едно ъгълче от ума си. В крайна сметка дължа лоялност на семейство, род и клан… и на върховните мъдреци на Общностите на Джиджо.

Някой от нас четиримата трябва да помни истинските ни задължения. Може да дойде време, когато те да влязат в противоречие с тези на домакините ни.

 

 

С какво се занимавах през цялото време?

Учех се да преглеждам корабната база данни и да извличам исторически обобщения за случилото се след Великото отпечатване. Дестилираната информация е истинска наслада за любител на данните като мен.

И все пак още не мога да изхвърля от главата си онзи голям, забулен в мъгла куб. Понякога копнея да се прокрадна в онази студена стая и да задам въпроси на библиотечния клон — хранилище, толкова огромно, че в сравнение с него Библоският архив би могъл да е читанка за двегодишно хлапе.

 

 

Запознах се с Рети — раздразнително, гордо човешко момиче, чието незаконно племе от диваци в нормални времена би разтърсило Общностите със сензационен скандал. Разговарях също с Дуер Ловеца. Спомням си как преди няколко години посети Ууфон. Дуер разказваше за приключенията си, докато лекарката Маканий лекуваше раните му, и накрая потъна в изтощен сън. Скоро Рети също заспа. До нея лежеше малкият й „съпруг“, отпуснал мъничката си глава на гърдите й.

 

 

През повечето време работата ми бе да умблирам.

Да, точно така. Да умблирам на нур.

Собствената ми любимка Хуфу не знае какво да прави с новодошлия — онзи, който наричат Калнокракия. Когато за пръв път го видя, тя изсъска… и той й отвърна точно като всеки обикновен нур. Това беше толкова нормална реакция, че започнах да се съмнявам в собствената си памет. Наистина ли бях чул и видял Калнокракия да говори?

Задачата, която ми поставиха, е да поддържам доброто му настроение, докато реши отново да проговори.

 

 

Би трябвало да съм благодарен на Джилиън Баскин, Тш’т и делфините.

Те ни спасиха от бездната… макар че ако не се бяха намесили, може би изобщо нямаше да паднем.

Те излекуваха счупения ми гръбнак… макар че той се строши, когато те разбиха „Ууфонска мечта“.

Те превърнаха обикновеното приключение в епос… но не ни пускат да се приберем вкъщи, защото се страхуват, че ще ги издадем.

Добре де, по дяволите! Ще умблирам на тъпия нур. Той и без това се облизва и се държи така, като че е зажаднял за звук след месеците, прекарани само в човешка компания.

Отблизо обаче усещам в него разлика. И преди от време на време ми се е случвало да видя същото в очите на няколко странни нура, излежаващи се по ууфонските кейове.

Мазна арогантност.

Някакво лениво самодоволство.

Впечатлението, че замислят някаква страхотна шега.