Дейвид Брин
Брегът на вечността (26)

Сара

Сара с умиление си спомняше за дивата среднощна езда, защото сега конете препускаха със скорост, от която изобщо не чувстваше задника си.

„А като си помисля, че като малка си мечтаех да яздя като героите от приключенските романи.“

Когато конете забавяха крачка, тя поглеждаше към загадъчните ездачки. Жените седяха на огромните митологични животни съвсем спокойно. Наричаха се „илии“ и дълго време бяха пазили съществуването си в тайна. Но сега нуждата ги принуждаваше да пътуват открито.

„Възможно ли е да го правят само за да ни отведат там, където иска да иде Кърт Сапьора? Като се има предвид, че мисията му е от жизнено значение, защо иска моята помощ? Аз се занимавам с теоретична математика и лингвистика. И дори в математиката съм изостанала с векове според земните стандарти. А в сравнение с галактяните съм просто интелигентна знахарка.“

Колкото по-надолу се спускаха, покрай толкова повече селища минаваха. Отначало това бяха урски лагери с подземни работилници и кошари, скрити от яростното небе. По-нататък видяха язовири, в които кошери на сини кхюини се грижеха за подводни ферми. Когато приближиха до една крайречна горичка, откриха, че „дърветата“ са изкусно сгънатите мачти на хуунски риболовни лодки и кораби хута. Сара дори зърна село на г’кекски тъкачи, в което яки дънери поддържаха рампи, мостове и въжени тротоари за интелигентния колесат клан.

На пръв поглед селищата бяха пусти. Но в курниците имаше кокошки и маскировъчните покрития бяха добре поддържани. „Пладне не е подходящо време за мотаене, особено когато в небето блуждаят зловещи призраци.“ Всеки, надигнал се от следобедна дрямка, би видял само неясни, скрити в прах препускащи фигури.

Но по-късно не успяха да останат незабелязани — представители и на шестте раси започнаха да излизат от убежищата си и с викове посрещаха зверовете и ездачите. Мрачните илии не им отговаряха, но Емерсън и малкият Джома махаха на удивените селяни. Това караше Сара да се смее и тя се присъедини към тях, за да превърне конната процесия в нещо като весел парад.

Когато конете вече бяха изтощени почти до смърт, влязоха в гора, в която ги очакваха две жени, облечени в кожени дрехи. Говореха мъчително познат на Сара диалект. Очакваше ги и топла храна — и дванайсет отпочинали коня.

„Къде са живели тези хора през цялото това време?“

Пустинният пророк Дединджър дойде при нея. Искаше да поговорят за тази загадка, но тя отбягна разговора. Обаянието на интелекта му не си струваше да търпи ужасния му характер. Предпочиташе да прекара малкото си свободно време с Емерсън. Макар и ням, раненият звезден мъж имаше добра душа.

На юг от Голямото блато нямаше много селища. Но тук процъфтяваха треките — от високи образовани купчини, известни с билковото си производство, чак до диви конуси от по пет, четири и дори три пръстена, хранещи се със загниваща материя така, както сигурно го бяха правили предците им на забравения им роден свят преди тяхната раса патрон да ги насочи по Пътя на ъплифта.

Сара си представяше геометрични дъги и отвличаше мислите си от жегата и умората, за да навлезе в свят от параболи и вълнообразни фигури, свят, неограничаван от времето и разстоянията. Когато вдигна поглед, вече се смрачаваше и от лявата им страна се виждаше широка река. По отсрещния й бряг блещукаха слаби светлинни.

— Кръстопътят на Трейболд. — Дединджър гледаше към селото, сгушено под камуфлажните лиани. — Жителите му най-после са сторили нужното… въпреки че това означава неудобства за пътници като нас.

Жилестият бунтовник изглеждаше доволен.

„Моста ли има предвид? — зачуди се Сара. — Нима местните фанатици са го разрушили, без да получат заповед от мъдреците?“

Дуер, нейният много пътувал брат, й беше описвал земите отвъд Гент като чудо на маскировката — селата напомняли на хаотично повалени дървета. Но в последно време дори това не можеше да задоволи пламенните последователи на свитъците.

Под последните избледняващи лъчи тя видя между двата пясъчни бряга окаян скелет от овъглени дънери.

„Точно като в Бинг. Какво толкова има в мостовете, че привличат фанатиците?“

Напоследък всичко направено от разумни същества можеше да е мишена на ревнителите.

„Могат да разрушат работилниците, бентовете и библиотеките. Ще последваме глейвърите в тяхната блажена забрава. Може да се окаже права ереста на Дединджър, не тази на Ларк.“

Сара въздъхна. „А моята винаги е била най-неправдоподобна.“

Въпреки че бе пленник, Дединджър изглеждаше уверен в крайния успех на каузата си.

— Сега нашите водачи ще загубят дни, докато се мъчат да наемат лодки. Няма какво повече да отлага Съдния ден. Ха! Сапьорите и техните приятели си мислят, че могат да променят съдбата!

— Млъквай — отсече Кърт.

— Знаеш ли, винаги съм смятал, че вашата гилдия ще е на наша страна, когато настъпи време да оставим суетата и да поемем по Пътя на изкуплението. Не е ли ужасно цял живот да си готов да взривиш всичко, само за да се откажеш в последния момент?

Кърт извърна поглед.

Сара очакваше ездачките да се отправят към някое рибарско село. Хуунските лодки може би щяха да са достатъчно големи, за да превозват по един кон оттатък реката, макар че така можеха да ги видят отдалеко. И още по-лошо, това щеше да даде време на урунтайските подкрепления или на консервативните последователи на Дединджър да ги настигнат.

Но за нейна изненада групата се отклони от крайречния път и пое на запад по тясна пътека през гъсти храсталаци. Две от илиите останаха назад, за да скрият всички следи.

„Възможно ли е селището им да е в тези гъсталаци?“

Но ловците и събирачите от няколко раси със сигурност обикаляха из този район. Нито един таен конен клан не можеше да остане скрит за повече от сто години!

Загубила ориентация в лабиринта от дървета, Сара внимателно следеше ездачката пред себе си. Нямаше желание да се загуби и да остане сама в мрака.

Пътеката се издигаше все по-нагоре и накрая стигна до хребет, от който се виждаха хълмове, разположени на равни разстояния един от друг — стръмни могили, заобикалящи долина, покрита с гъста растителност. Заради симетричността им Сара ги помисли за буюрски руини.

После нещо друго привлече вниманието й и тя забрави за археологията. Проблясък много левги на запад.

Широките склонове на планината се очертаваха на звездния фон.

От върха се стичаха червено-оранжеви нишки.

„Течаща лава.

Кръвта на Джиджо.

Вулкан.“

Сара премигна. Можеха ли вече да са стигнали до…

— Не — сама си отговори тя. — Това не е Гуен. Това е Огнената планина.

— Ех, защо Огнената планина не беше целта ни, Сара? Всичко щеше да е много по-просто — обади се застаналият до нея Кърт. — Уви, ковачките тук са консервативни. Те не понасят забавленията и развлеченията, упражнявани там, където отиваме.

„Забавления? Развлечения?“ Може би Кърт се опитваше да я обърка с гатанки?

— Вече не смяташ, че ще изминем целия път до…

— До другата голяма ковачница ли? Да, Сара. Ще го изминем, не се безпокой.

— Но моста го няма! После идва пустинята, а след това Спек…

Тя замълча, понеже групата пое надолу към обрасла с тръни клисура между хълмовете. Ездачките на три пъти слизаха от конете, за да разместват хитроумни прегради, които приличаха на скали или дънери. Накрая стигнаха до малка поляна, на която водачките им се срещнаха и се прегърнаха с друга група облечени в кожа жени. Там гореше огън… и се носеше гостоприемен аромат на храна.

Въпреки тежкия ден Сара успя сама да скочи от коня и да почисти умореното животно. Яде пак права — съмняваше се, че някога отново ще е в състояние да седи.

„Трябва да видя как е Емерсън. Да проверя дали си взима лекарството. Може би няма да е зле да му разкажа някоя история или да му попея, за да се успокои след всичко това.“

До нея се приближи дребна фигура, която издаваше нервно пухтене.

„Не-Ходи-Дупка — показа с движения на сръчните си ръце Прити. — Дупка-Страшна.“

Сара се намръщи.

— За каква дупка говориш?

Шимпанзето я хвана за ръка и я задърпа към няколко илии, които пренасяха багаж към нещо ниско и правоъгълно.

„Каруца“ — разбра Сара. Голяма, с четири колела вместо обичайните две. В нея бяха впрегнати отпочинали коне, но накъде ли щяха да се отправят? Със сигурност не през този гъсталак!

После видя за каква „дупка“ говори Прити — зейнала чернота в основата на коничен хълм. Отвор с гладки стени и равен под. По средата на тунела минаваше тънка светлолента.

Джома и Кърт вече бяха в каруцата. Зад тях седеше завързан Дединджър със смаяно изражение на аристократичното си лице.

Емерсън стоеше на входа на пещерата и надаваше викове като малчуган, който проучва пещера отначало с ехото на собствения си глас. Звездният мъж се усмихна и я хвана за ръка. Сара стисна дланта му и дълбоко си пое дъх.

„Е, обзалагам се, че Дуер и Ларк никога не са влизали в такова нещо. Може би все пак от трима ни моята история ще е най-интересна.“