Дейвид Брин
Брегът на вечността (107)

Вуббен

Последния път, когато престарелите му колела се бяха въртели по тази прашна пътека, беше в компанията на дванайсет дванайсетици облечени в бели роби поклонници — най-добрите очи, умове и пръстени на шестте раси — изкачващи се покрай отвесните скали и вулканичните отвори в свещен опит да получат напътствие от Светото яйце. Известно време тази изпълнена с надежди, процесия бе карала стените на каньона да кънтят от вибрациите на единството — Общностите бяха обединени и мирни.

Уви, преди да достигне целта си групата попадна във въртоп от огън, кръв и отчаяние. Скоро мъдреците и техните последователи бяха прекалено заети със собственото си оцеляване, за да разсъждават за неизбежното. Но през последвалите седмици Вуббен не можеше да се отърси от усещането за недовършена работа. За нещо жизненоважно, прекъснато по средата.

Тъкмо това беше причината за самотното му пътуване, макар да означаваше, че крехките му колела ще минат прекалено близо до джофурския вражески кораб. Осите и валовете на Вуббен пулсираха от тежкото изкачване и той с копнеж си спомняше онзи смел кхюин, който го бе носил по целия път върху широката си сива коруба.

Но не можеше да не дойде. Въпреки слабостта и старостта си, Вуббен трябваше да дойде.

Най-после стигна до последния завой преди да навлезе в Гнездото. Спря да си поеме дъх и приглади раздърпаните си мисли в подготовка за очакващата го пътека. После избърса с мека кърпа зелената пот от четирите си очни качулки и стълбчета.

„Говори се, че г’кеките не можели да еволюират на планета. Нашите колела и тънки крайници били по-подходящи за изкуствените светове, където живеели богоподобните ни предци преди да направят огромен залог и да загубят всичко.“

Често се чудеше какъв ли е животът в някой огромен въртящ се град, чието вътрешно пространство е пресечено от безчет пътища като нишки на захарен памук. Интелигентни пътища, които се усукват, въртят и свързват по твоя команда, така че връзката между две точки може да е толкова права или възхитително извита, колкото ти се иска. Да живееш там, където притеглянето на планетата не те притиска безмилостно всяка дура от раждането, та чак до смъртта ти, смазвайки колелата и износвайки лагерите ти с жестоко триене.

Г’кеките трябваше да полагат повече усилия от всяка друга преждевремска раса, за да обичат Джиджо. „Нашето убежище. Нашето чистилище.“

Очните стълбчета на Вуббен неволно се свиха, когато Яйцето за пореден път извести за присъствието си. От земята като че ли се издигна вълна от вибрации тайуюш. Неравномерните трусове ставаха все по-силни, колкото повече се приближаваше до източника им. Сега той потръпна, когато нов вълнов фронт поглади напрегнатите му спици и накара мозъка му да отекне в твърдата си кутия. Усещането не можеше да се изрази с думи дори на галактически две или три. Пси-ефектът не предизвикваше образи или чувства. По-скоро като че ли постепенно се усилваше някакво очакване, бавно, но постоянно, сякаш най-после се осъществяваше отдавна очакван план.

Излъчването достигна кулминацията си… после бързо отмина, все още без свързаността, на която Вуббен се надяваше.

„Тогава нека започнем сериозно“ — помисли си той. Подпомагани от тънките тласкателни крака, двигателните му валове запулсираха, когато колелата му се извърнаха от отслабващото сияние на залеза и се насочиха към загадката.

Яйцето се извисяваше над него, заоблена скала, която се издигаше на половин хвърлей на стрела преди да изчезне от поглед. Въпреки че едновековните поклонения бяха изтъркали пътека от утъпкана пемза, на Вуббен му трябваше почти мидура, за да направи първата си обиколка около основата на овоида, чиято маса образуваше дълбока вдлъбнатина в склона на заспалия вулкан. По пътя той вдигна тънките си ръце и очни стълбчета в нежен благослов, за да подсили мислената си молба с езика на движението.

„Помогни на своя народ…“ — умоляваше го Вуббен, като се опитваше да настрои мислите си и да ги синхронизира с цикличните вибрации.

„Събуди се. Намеси се, за да ни спасиш…“

Обикновено опитът за съпричастност изискваше повече от един просител. Вуббен би обединил своя принос с търпението на хуун, упоритостта на кхюин, безкористната доброта на трек, както и с онази искрена воля за знание, която караше най-добрите урси и човеци толкова да си приличат. Но придвижването на такава голяма група в близост до джофурите можеше да бъде засечено. И без това не можеше да моли други да рискуват да ги заловят в компанията на г’кек.

С всяка обиколка около Яйцето той надигаше едно от очните си стълбчета, за да погледне към Маунт Ингул, чийто връх се виждаше отвъд ръба на кратера. Фхуун-дау беше обещал да разположи там хелиографска група, която да предупреди Вуббен в случай на приближаваща се заплаха — или ако настъпеха промени в напрегнатите отношения с чуждоземните. До този момент от западния връх не се забелязваха проблясъци.

Но го разсейваха и други неща, също толкова обезпокоителни за мислите му.

Лусен се издигаше в същата западна четвъртина на небето и по линията на терминатора й се виждаха ярки светлинки. Легендите разказваха, че това са куполни градове. Заминалите си буюри ги бяха оставили непокътнати, тъй като Лусен нямаше местна екосистема, която да рециклира и възстановява. Времето почти нямаше да ги докосне, докато тази угарна галактика и безбройните й звездни системи получеха нови законни наематели и спиралните ръкави отново се оживяха от търговия.

„Колко трябва да са изкушавали тези лунни градове първите г’кекски изгнаници, бягащи тук от изоставените си космически домове, само на няколко тайноскока пред преследващите ги, жадни за мъст пълчища. Най-после почувствали се в безопасност, след като преминали през бурите на Измунути — и тези куполи сигурно са ги мамели, напомняйки им за дома. С обещания за слаба гравитация и чисти, гладки повърхности.“

Но такива места не предлагаха сигурно дългосрочно убежище от безмилостни врагове. Повърхността на планетата беше по-подходяща за бегълци, тъй като животоподдържащата й система не се нуждаеше от компютърно регулиране. Сложната хаотичност на естествения свят го правеше идеално място за криене, ако изгнаниците бяха готови да живеят като диваци и да си изкарват прехраната като животни.

Всъщност Вуббен нямаше представа какво е минавало през ума на първите заселници. Свещените свитъци бяха единствените писмени сведения от онова време, а те почти не говореха за миналото — само проповядваха как да живеят в хармония на Джиджо и обещаваха спасение за онези, които следваха Пътя на изкуплението.

Вуббен бе известен с умението си да рецитира тези кухи текстове. „Но всъщност ние, мъдреците, още преди век сме престанали да разчитаме на свитъците.“

Възобнови самотното си поклонение и тъкмо започна четвъртата обиколка, когато усети нова вълна на тайуюш. Сега вече беше сигурен, че циклите стават по-последователни. И все пак изпитваше усещане, че дълбоко под повърхността лежи инертна много повече сила — сила, от която отчаяно се нуждаеше.

Хуунски и кхюински старци разказваха, че мотивите били по-мощни в отминалите дни на Дрейк Млади, когато Яйцето все още било топло, току-що изскочило от утробата на Джиджо. Непреодолими сънища изпълвали и шестте раси и убеждавали всички, освен най-консервативните, че е дошло истинско откровение.

Политиката също изиграла роля в приемането на огромното кълбо. Дрейк и Ур-Чоун направили пламенни заявления, тълкуващи новата поличба по начини, които помогнали за обединението на Общностите.

— Този мъдър камък е дар на Джиджо, предзнаменование, освещаващо мирните договори и потвърждаващо Великия мир — заявили те и постигнали известен успех. Оттогава надеждата станала част от реформираната религия. Макар и да почитали свитъците, самата дума рядко се използвала.

Сега Вуббен търсеше част от тази надежда за самия себе си, за расата си и за Шестте. Търсеше я в знаци, които големият камък можеше да даде за пореден път.

„Мога да го усетя! Само ако Яйцето се прояви достатъчно силно и достатъчно скоро.“

Но усилващата се активност като че ли следваше свой собствен ритъм, който го караше да се чувства като насекомо, танцуващо до някакво великанско същество.

„Навярно — предполагаше Вуббен — присъствието ми няма нищо общо с тези промени. Онова, което ще се случи сега, може да стане без никакво участие от моя страна.“