Дейвид Брин
Брегът на вечността (83)

Каа

Подводният заслон бе тесен за петте делфина, събрали се пред малкия холоекран, за да наблюдават пряко предаваното нападение. Образите от далечната битка бяха мъгляви, но въпреки това вълнуващи.

Докато Брукида, Заки и Мопол се блъскаха от лявата му страна, Каа остро съзнаваше присъствието на Пипоу отдясно. Тя нарушаваше мисловното и хормоналното му равновесие — особено когато случайно течение я докоснеше до него. За Каа това иронично доказваше сложната природа на разума му — факта, че се ужасява от близостта на индивида, когото най-много копнее да вижда.

За щастие спектакълът на екрана отвличаше мислите му — предаван по тънка фиброоптична нишка от шпионска камера, намираща се на стотици километри на песъчливия бряг над Цепнатината. Тежки, ниски облаци скриваха слънцето. Но с подсилване на контраста зрителят все пак можеше да различи в синята вода сенките, които се приближаваха към брега.

Внезапно от вълните изскочиха бронирани фигури — шестоноги чудовища с хоризонтални цилиндрични тела, силно разширени отзад. Те се понесоха напред и нагазиха в блатото, като стреляха с лазери. Придружаваха ги три малки летящи робота.

Лагерът на врага представляваше проста платнена палатка откъм подветрената страна на разбит космически кораб. Охраняваше я само един стражеви робот, който яростно се издигна при появата на чудовищата… после се превърна в димящ въглен и потъна в блатната пяна. Оцелелите джофури можеха само безпомощно да стоят, докато атаката ги помиташе. Очните им клетки мрачно пулсираха на върха на заострените им пръстени и гледаха в почуда, неспособни да проумеят това унижение. Величествени същества, взети в плен от обикновени делфини.

От най-младата раса на вълконския клан на Земята.

Каа се радваше, като гледаше как другарите му си разменят ролите с омразните купчини мазни гевреци. Джофурският съюз безмилостно преследваше „Стрийкър“ по звездните пътища. Тази малка победа му доставяше почти също толкова удоволствие, колкото и битката на света Оакка, където вражеската база беше нападната в тил и това даде възможност на „Стрийкър“ отново да поеме на път.

„Само че тогава не трябваше да наблюдавам отдалече. Пилотирах кораба, за да прибера инженер Данайт и през цялото време ме обстрелваха.“

В онези дни все още бе Каа Късметлията.

Заедно с Пипоу и другите той гледаше как лейтенант Тш’т сочи с металните ръце на екзокостюма си и заповядва на членовете на групата да подберат пленниците към брега. От вълните изригна китоподобно чудовище, което разтвори мощните си челюсти.

Въпреки гъстите облаци нападателите трябваше да побързат с тази фаза от битката, за да не бъдат засечени.

Един от джофурските пленници се препъна във водата. Съставните му пръстени запулсираха, заплашвайки да разкъсат слузестия си конус. Радостен от объркването на враговете, Мопол весело зацвъртя, размаха перки и опръска ниския таван на заслона.

Пипоу прати на Каа кратко сонарно изщракване, за да привлече вниманието му към поведението на Мопол.

* Разбираш ли какво исках да кажа? * — попита на тринарен тя.

Каа утвърдително кимна. Всички признаци на болестта бяха изчезнали, заменени от примитивна възторженост. Мопол несъмнено копнееше да участва в атаката и да измъчва мъчителите.

Пипоу естествено беше раздразнена от това, че й се бе наложило да измине целия този път през непознати води, в които се спотайваха страшни звукови сенки, само за да регистрира случай на кингриична треска. Името водеше произхода си от архаична дума, означаваща „симулация“. Делфинските космонавти знаеха многобройни изобретателни начини да причиняват симптоми на хранително отравяне, за да имитират болест и да се отклонят от служебните си задължения.

— И аз с-с-си помислих с-с-същото още отначало — бе й казал Каа. — Маканий реши да прати сестра просто за всеки с-с-случай.

Това изобщо не умилостиви Пипоу.

— Задачата на командира е да мотивира — упрекна го тя. — Ако работата е тежка, ти трябва да мотивираш подчинените си още повече.

Каа все още трепереше от думите й. И все пак те също го озадачаваха, защото Мопол нямаше очевидна причина да се прави на болен. Въпреки другите си недостатъци той не беше мързелив. Така или иначе, условията в този аванпост бяха по-приятни, отколкото на „Стрийкър“, където през повечето време трябваше да дишат неприятната окси-вода и сънят им бе нарушаван от странните звукови ефекти на високото налягане в заобикалящата ги бездна. Тук вълните бяха като коприна и рибата беше вкусна, а задачата им да шпионират бе разнообразна и забавна. Защо й беше на Мопол да симулира, щом това означаваше да бъде затворена в компанията само на стария Брукида?

На екрана шестима напълно объркани джофури бяха качени на борда на подводницата, докато на брега лейтенант Тш’т се съветваше с двама местни човеци, облечени в кални дрипи млад мъж и още по-младо момиче изглеждаха изтощени до смърт. Мъжът накуцваше, носеше лък и колчан със стрели, а спътничката му държеше малък счупен робот.

Брукида нададе вик, разпознал шпионската сонда, създадена от самия него преди няколко месеца бе я направил във формата на джиджойска птица.

Младежът посочи една дюна и каза нещо, което камерата не можеше да предаде. Почти незабавно трите земянитски бойни робота се понесоха към възвишението и предпазливо закръжиха над него. Секунди по-късно от дупка в склона изригна пясък и оттам изскочи голям робот, видимо повреден от сериозни сблъсъци. Той колебливо спря, сякаш неуверен дали да се предаде, или да се самоунищожи. Накрая машината се плъзна към брега, където делфински воини в екзокостюми носеха на носилки още двама човеци. Тези мъже също бяха целите в кал. Но под мръсотията се виждаше, че дрехите на по-едрия са галактянско производство. Плененият робот зае позиция до него и го придружи на борда на подводницата.

Последна се качи Тш’т заедно с двамата млади човеци. Младежът се забави за миг, благоговейно загледан в херметичния шлюз, зяпнал като някакво хищно животно. Но момичето излъчваше радост и очевидно изгаряше от нетърпение да влезе вътре.

После на брега остана само лейтенант Тш’т. Гледаше към едно малко създание, което лениво се изтягаше на брега, ближеше лъскавата си козина и се преструваше, че цялото време на света е негово. Делфинът се обърна към странното същество по говорителите на екзокостюма си:

— Е? Ако ще идваш, това е последният ти шанс.

Каа все още не разбираше. Две седмици беше шпионирал хуунски платноходи от пристанището Ууфон и бе виждал подобни дребни фигури, които подскачаха по такелажа. Неведнъж му бяха напомняли на титлали — галактянска клиентна раса, чиито патрони тимбримите бяха най-добрите приятели на Земята.

„И кой би могъл да ме обвинява? С хууните те се държат като интелигентни животни, а не като разумни същества. Според дневника на младия хуун Алвин джиджойците наричаха тези създания «нури». А нурите изобщо не можеха да говорят.“

Но онзи на брега говореше! При това с тимбримски акцент.

„Възможно ли е шестте раси да са живели тук, без да знаят, че сред тях има още една банда преждевремци? Възможно ли е титлалите през цялото време да са се правили на тъпи, без да се издадат?“

Дребното същество изглеждаше готово да изпита търпението на делфина… докато внезапно от люка на подводницата не се намеси нов глас. Окото на камерата се завъртя натам и показа висока фигура, тромава и бяла, с люспести ръце и мехоподобен орган, пулсиращ под долната челюст и издаващ нисък, вибриращ тътен.

„Алвин“ — разбра Каа. Младият автор на спомените, които го бяха държали буден до късно няколко нощи наред, докато четеше разказа за странната изгнаническа цивилизация.

„Сигурно умблира на титлала.“

След секунди лъскавото същество вече се бе настанило върху екзокостюма на лейтенанта и Тш’т побърза да се качи на борда. Ухиленото изражение на нура като че ли казваше: „Е, добре де. Щом толкова настоявате…“

Люкът се затвори и подводницата светкавично се отдалечи и потъна във вълните. Но камерата продължи да предава.

Най-после останал сам, малкият разузнавателен робот на „Стрийкър“ завъртя окото си към дюните. Песъчливият терен се носеше по екрана, докато машината търсеше удобна позиция — някакво идеално място, от което да наблюдава двете развалини, някога малки космически кораби, сега лежащи в тинята, обгърнати от разяждащи лиани.

Джилиън Баскин и корабният съвет несъмнено сериозно се интересуваха кой е следващият, който ще посети това място.