Дейвид Брин
Брегът на вечността (20)

Каа

Изхвърлен от безмилостната съдба на брега на Ифни.

Изхвърлен на брега като кит, който никога вече няма да се върне у дома.

Изхвърлен на брега по пет начина…

Първо, откъснат от Земята от враждебни извънземни, изпитващи смъртна омраза към земянитите изобщо и конкретно към екипажа на „Стрийкър“, макар Каа никога да не беше разбирал защо.

Второ, далеч от галактиката на Земята и отвян от курса по каприза на хиперпространството — макар и мнозина от екипажа все още да обвиняваха Каа и да го наричаха „пилотска грешка“.

Трето, звездният кораб „Стрийкър“ бе намерил убежище на забранен свят, оставен да си отдъхне от разумен живот. Според някои — идеалният рай. Според други — капан.

Четвърто, когато уморените двигатели на кораба най-после спряха, „Стрийкър“ се оказа в призрачно царство дълбоко в най-тъмното кътче на планетата, далеч от въздух и светлина.

„А сега и това — помисли си Каа. — Изоставен дори от корабокрушенски екипаж!“

Разбира се, когато го помоли да остане в малък аванпост заедно с още трима доброволци за компания, лейтенант Тш’т не го бе казала точно така.

— Това ще е първата ти важна задача, Каа. Възможност да покажеш на какво с-с-си с-с-способен.

„Да — помисли си той. — Особено ако не ме прониже хуунски харпун, и не ме повлекат зад някой от техните кораби.“

Това се беше случило едва предишния ден. Той следеше един от местните платноходи и се опитваше да разбере с каква цел и закъде плава, когато младият му помощник Мопол се хвърли напред и яхна пенливата следа на дървения кораб… любимо развлечение на Земята. Само че тук това бе толкова тъпо, че Каа изобщо не се беше сетил да го забрани предварително.

По-късно, когато се върнаха в убежището си, Мопол се опита да си намери извинение.

— Освен това не с-с-съм причинил никаква вреда.

— Никаква вреда ли? Та ти им позволи да те видят! — сгълча го Каа. — Не видя ли, че започнаха да хвърлят копия във водата точно когато те измъкнах оттам?

Гладкото тяло на Мопол зае упорита поза.

— Те никога не са виждали делфин. С-с-сигурно с-с-са с-с-си помислили, че с-с-сме някакви местни риби.

— Така и трябва да с-с-си остане, чуваш ли ме?

Мопол изсумтя двусмислено съгласие, но епизодът разтревожи Каа.

По-късно, докато размишляваше за собствените си прегрешения, той работеше сред облаци дънна тиня и свързваше оптични влакна с кабела, който подводницата „Хикахи“ бе оставила на връщане към скривалището на „Стрийкър“. Новоинсталираната му камера би трябвало да му позволи по-лесно да следи хуунската колония, чиито скрити под камуфлажни покривала докове и къщи се намираха край съседния залив. Вече можеше да докладва, че хууните крият селището си от небето, а не от морето. Тази информация можеше да се окаже важна.

И все пак никога не го бяха учили да шпионира. Той беше пилот, по дяволите!

Не че бе успял да натрупа сериозен опит в началото на мисията на „Стрийкър“. Тогава главният пилот Кийпиру винаги получаваше трудните и бляскави задачи. Когато Кийпиру изчезна на Китръп заедно с капитана и неколцина други, Каа най-после получи възможност да упражни уменията си — за добро или лошо.

„Но сега «Стрийкър» не отива никъде. Неподвижният кораб не се нуждае от пилот и предполагам, че могат да ме жертват.“

Каа свърши работата си и тъкмо прибираше работните ръце на хамута си, когато нещо сребристосиво светкавично проблесна край него и силно раздвижи водата. Плитчините се изпълниха с делфински смях.

* Признай го, звездни търсачо!

        * Ти не ме чу и не ме видя

                * да се издигам от мрака! *

Всъщност Каа от известно време знаеше, че младежът се приближава, но не искаше да обезсърчава Заки в упражняването на изкуството на тайното промъкване.

— Използвай англически — отсечено нареди той.

Ситни конични зъби проблеснаха под косите слънчеви лъчи, когато младият делфин се завъртя, за да се обърне към Каа.

— Тринарният е толкова по-лесен! От англическия ме боли глава.

Малцина човеци биха могли да разберат репликите, разменени между двата неоделфина. Подобно на тринарния, този подводен диалект се състоеше главно от отсечени стонове и прещраквания. Но граматиката му беше сходна с тази на стандартния англически. А граматиката определя начина на мислене — или поне така учеше Крейдейки, когато този майстор на изкуствата кининк живееше сред екипажа на „Стрийкър“ и му предаваше мъдростта си.

„Крейдейки го няма вече от години, изоставен заедно с господин Орли и другите, когато избягахме от бойните флоти на Китръп. Но ни липсва всеки ден. Той бе най-добрият от нашия вид.“

Когато Крейдейки говореше, всеки забравяше, че неоделфините са примитивни, недовършени същества, най-младата и най-несигурна разумна раса в Петте галактики.

Каа се помъчи да отговори на Заки така, както смяташе, че би го направил капитанът.

— Болката, която усещаш, с-с-се нарича „концентрация“. Тя не с-с-се постига лесно, но е дала възможност на човешките ни патрони с-с-съвсем с-с-сами да с-с-стигнат звездите.

— Да. И виж какво им донесе това — отвърна Заки.

Преди Каа да успее да отговори, младежът изпълни спирала на предпазливост, за да провери за опасност. Това нарушаваше правилата за сигурност, но с изтичането на всеки следващ джиджоски ден строгата дисциплина изглеждаше все по-маловажна. Това море бе прекалено приятелско, за да насърчава прилежанието.

Каа последва Заки до повърхността. Издишаха и поеха сладкия въздух, носещ далечен мирис на дъжд. Говоренето на англически с генно изменените им дихателни отвори извън водата изискваше друг диалект, характерен със съскане и цвъртене, който повече звучеше като човешка реч.

— Добре — каза Каа. — Докладвай с-с-сега.

Другият делфин отметна глава.

— Червените раци не подозират нищо. С-с-съсредоточили с-с-са с-с-се върху рачешките си ферми. С-с-съвсем рядко някой от тях вдига поглед, когато с-с-се приближим.

— Те не с-с-са раци, а кхюини. И ви дадох с-с-строга заповед. Не трябваше да с-с-се приближавате толкова, че да ви видят!

Хууните се смятаха за по-опасни, затова Каа беше запазил тази част от задачата за себе си. И все пак разчиташе Заки и Мопол да са дискретни, докато разузнават кхюинското селище в покрайнините на рифа. „А може би съм сгрешил.“

— Мопол искаше да опита деликатесите на червените, затова извършихме диверсия. Подбрах ято зеленоопашати риби — онези, дето имат вкус на с-с-саргасови змиорки — и ги подкарах право през кхюинската колония! И знаеш ли какво? Оказа се, че раците имали автоматични мрежи, които използват тъкмо за такива случаи! Щом ятото с-с-се оказа в с-с-селището им, те ги пуснаха и го хванаха цялото!

— Имали с-с-сте късмет, че не с-с-са хванали и вас. Какво е направил този път Мопол?

— Докато червените бяха заети, нападна рачешките ферми. — Заки се изкикоти от удоволствие. — Между другото, запазих ти един. С-с-страхотни с-с-са.

Заки носеше на хълбока си минихамут само с една манипулаторна ръка, която се сгъваше, докато плуваше. По неврален сигнал механизмът се плъзна в зашитата му торбичка и той извади малкото гърчещо се същество и го подаде на Каа.

„Как да постъпя?“ Каа погледна рака. Ако го приемеше, само щеше да насърчи недисциплинираността на Заки. Но ако го отхвърлеше, щеше да изглежда досаден.

— Ще почакам да видя дали няма да ви с-с-стане нещо — каза той на младежа. Не трябваше да експериментират върху местната фауна със собствените си тела. За разлика от Земята, екосистемите на повечето планети представляваха смесица от видове от Петте галактики, донесени от раси, наемали света понякога в продължение на десет милиона години. До този момент много от местните рибовидни се бяха оказали ядивни и вкусни, но всяка следваща жертва можеше да им отмъсти като ги отрови.

— Къде е с-с-сега Мопол?

— Върши, каквото ни нареди — отвърна Заки. — Наблюдава как червените раци с-с-си взаимодействат с хууните. Видяхме ги да влачат към пристанището две шейни, натоварени с водорасли. После с-с-се върнаха с товар дърво. Нали разбираш… насечени дънери.

Каа кимна.

— Значи наистина търгуват, както подозирахме. Хууните и кхюините заедно обитават забранен с-с-свят. Какво ли означава това?

— Кой знае? Ако не бяха загадъчни, нямаше да с-с-са извънземни. Може ли вече да с-с-се връщам при Мопол?

Каа не хранеше илюзии за това какво става между двамата млади космонавти. Това навярно пречеше на работата им, но ако повдигнеше въпроса, Заки щеше да го обвини във фалшива свенливост или още по-лошо, в „ревност“.

„Само да бях истински водач — помисли си той. — Лейтенантът изобщо не трябваше да ми поверява командването.“

— Да, върви — отвърна Каа. — Но с-с-само вземи Мопол и с-с-се върнете в с-с-скривалището. С-с-става късно.

Заки високо издигна тяло върху опашката си.

* Да, о, възвишени!

        * Твоята заповед ще бъде изпълнена,

                * както всички приливи и отливи се покоряват на луните. *

С тези думи младият делфин удари с опашка и потъна в морето. Скоро се виждаше само лъскавата му гръбна перка.

Каа се замисли за двусмисленото нахалство на последния тринарен израз на Заки.

От човешка гледна точка — според причинно-следствената логика, на която расата патрон учеше своите клиенти делфини — океанът прииждаше и се отдръпваше в зависимост от гравитационното привличане на слънцето и луната. Но имаше и други древни начини на мислене, използвани от китообразните предци много преди човеците да променят гените им. В онези дни нямало никакво съмнение, че приливите и отливите са най-мощната сила. Според старата примитивна религия те контролирали луната, а не обратно.

С други думи, тринарният израз на Заки бе дързък и граничеше с неподчинение.

„Тш’т допусна грешка — горчиво си помисли Каа, докато плуваше към убежището. — Изобщо не трябваше да ни оставят сами тук.“

По пътя пак се сблъска с най-голямата тукашна опасност. Не хуунски копия или кхюински щипки, нито дори извънземни бойни крайцери, а самата Джиджо.

„Никога не трябва да се влюбваш в това място.“

Ароматът на океана го зовеше, както и кадифената тъкан на водата. Тя го мамеше с начина, по който рибите изразяваха уважението си към него като бягаха, но не прекалено бързо, че да не може да ги хване, ако поиска.

Най-изкусителни бяха нощните пулсиращи екоти, които проникваха през стените на заслона им — далечни, едва доловими ритми. Мрачни и в същото време напомнящи за песните на китовете у дома.

За разлика от Оакка, зелено-зеленият свят — или от ужасния Китръп — тази планета, изглежда, имаше гостоприемно море. Море, в което делфините можеха да плуват в мир.

И навярно да забравят.

 

 

Когато Каа влезе през малкия херметичен шлюз, Брукида го очакваше. Самият заслон представляваше надуваем балон, полунапълнен с вода и закотвен за океанското дъно. До едната стена беше устроена лаборатория за геолога металург, възрастен делфин, който слабееше все повече с отдалечаването на „Стрийкър“ от дома.

Пробите на Брукида бяха взети, когато „Хикахи“ проследи един хуунски платноход отвъд континенталния шелф до дълбока цепнатина. Там корабът бе изхвърлил товара си! Докато буретата, бъчвите и сандъците потъваха в мрака, няколко от тях бяха погълнати в зейналата паст на подводницата и взети за анализ.

Брукида вече беше открил „аномалии“, както се изразяваше, но сега го бе възбудило нещо друго.

— Докато те нямаше, получихме с-с-съобщение. На път за „С-с-стрийкър“ Тш’т е открила нещо удивително.

Каа кимна.

— Още бях тук, когато ни с-с-съобщи, не с-с-си ли с-с-спомняш? Намерили са древен с-с-склад, оставен от незаконни заселници, когато…

— Това е нищо. — Каа отдавна не беше виждал стария учен толкова оживен. — После Тш’т отново с-с-се обади и каза, че с-с-са с-с-спасили група хлапета от удавяне.

Каа премигна.

— Хлапета ли? Искаш да кажеш…

— Не човеци или фини. С-с-само почакай да чуеш какви с-с-са… и как с-с-са с-с-се оказали под водата.