Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Сара

Сара се страхуваше, че може да ослепее или да полудее без тъмните очила, раздадени от ездачките илии. Няколко блуждаещи проблясъка бяха достатъчни, за да пронижат нервите й с неестествени цветове, които пищяха за внимание, викаха я, молеха я да свали стъклата, да погледне… и навярно да се загуби в свят от местеща се светлина.

Дори виждани в тъмносини тонове, скалите наоколо изглеждаха изпълнени с тайнствен смисъл. Сара си спомни как легендарният Одисей, когато минавали покрай легендарните сирени, наредил на хората си да напълнят ушите си с восък, а после се завързал за мачтата, за да може само той да чува зова на изкусителните, докато екипажът отчаяно гребял покрай ярките, мамещи плитчини.

Дали щеше да я заболи, ако свалеше очилата и погледнеше вълнообразния пейзаж? Дали приятелите й, макар и хипнотизирани, щяха да я спасят? Или гледката завинаги щеше да погълне ума й?

Хората рядко споменаваха за Спектралния поток — бяло петно на картите на Склона. Дори коравите мъже, които скитаха из пустинята на острите пясъци и пронизваха пясъчни ленивци под кухите дюни, стояха на почтително разстояние от тези отровни земи. Област, както се предполагаше, лишена от всякакъв живот.

Сара си спомни за един ден преди почти две години — тогава майка й вече умираше в къщата край хартиената мелница и водното колело тихо и скръбно напяваше. Когато се беше приближила до стаята на Мелина, Сара чу Дуер с притаен глас да говори за това място.

Разбира се, нейният по-малък брат имаше право да патрулира навсякъде, дори извън Склона, и да следи за нарушения на Съглашението и Свитъците. Сара почти не се изненада, когато разбра, че е посещавал тези отровни земи с влудяващи багри. Но от доловените през отворената врата откъси й се стори, че Мелина също е виждала Спектралния поток — преди да дойде на север, да се омъжи за Нило и да отгледа децата си край спокойната зелена Рони. Майка и син бяха разговаряли тихо, с поверителност, типична за край смъртен одър, и по-късно Дуер никога не бе споменавал за това.

Но най-много я разтърси замечтаният глас на майка й.

— Дуер… припомни ми пак за цветовете…

Конете, изглежда, не се нуждаеха от очила, а двете ездачки равнодушно носеха своите, сякаш по-скоро за да предотвратят добре познато им дразнене, а не ужасна опасност. Изпълнена с облекчение след излизането им от буюрския тунел, Кефа шепнеше на Нули и Сара за първи път чу двете илии да се смеят.

Сега мислите й бяха по-свързани и изненадата започна да отстъпва място на любопитството. „Ами хората, които са по рождение далтонисти?“ Въздействието сигурно включваше нещо повече от обикновени честотни вариации на електромагнитния спектър, както урските очила навярно имаха и друга функция, освен да правят цветовете по-тъмни. Трябваше да има още някакъв ефект. Поляризация на светлината? Или пси?

Рюкът на Емерсън му вършеше същата работа като очилата, но изведнъж звездният мъж свали ципестия симбионт, погледна с незащитени очи и потръпна, видимо разтърсен от сетивно претоварване, сякаш в окото му се бе забила хуунска чесалка. Сара понечи да се наведе към него — но първоначалната му реакция продължи само миг. Секунда по-късно Емерсън й се усмихна с измъчена наслада.

„Е, нищо не можеш да направиш“ — помисли си тя, повдигна очилата на челото си…

И първо се изненада, че няма болка. Ирисите й се приспособиха, така че силата на светлината бе поносима.

Обаче усети пристъп на гадене, когато светът като че ли се помръдна и разтвори… сякаш гледаше през пласт след пласт застъпващи се образи.

Теренът представляваше напластени потоци лава, ерозирали каньони и издигнати плата. Само че сега изглеждаше като еднообразен гоблен, върху който някакъв луд г’кекски художник с блестящи бои и плътни нишки е избродирал призрак. Всеки път щом Сара премигнеше, впечатленията й се променяха.

— Извисяващите се плата бяха вълшебни замъци, чиито плющящи знамена образуваха сияещи валма от мъгла…

— Прашните долини се превръщаха в искрящи басейни. Реки от живак и потоци от кръв сякаш течаха нагоре като преливащи въртопи от неподдаващи се на смесване течности…

— Нагънатата като спомен недалечна скала напомняше на буюрска архитектура — кулите на Тарек, — само че с пусти прозорци, заместени от милион прекрасни сияйни светлини…

— Погледът й се насочи към прашния път и към вдигащия се под колелата на каруцата вулканичен прах. Но на друга плоскост прахът като че ли се превръщаше в блестящи звезди…

— После прехвърлиха нисък хълм и пред тях се разкри най-невероятният мираж… няколко тесни долини, всяка заобиколена от стръмни склонове — като океански вълни, замръзнали с разпенени гребени. Долините под тях изглеждаха зелени, покрити с невероятни ливади и абсурдни дървета.

— Кси — съобщи Кефа и весело зашепна с онзи акцент, който се беше сторил на Сара зловещо познат…

… и тя внезапно разбра защо!

Изненадата я накара да пусне очилата на очите си.

Замъците и звездите изчезнаха…

… но ливадите останаха. Можеше да види четирикраки фигури, които пасяха истинска трева и пиеха от съвсем истински поток.

Кърт и Джома въздъхнаха. Емерсън се засмя, Прити плесна с ръце. Но Сара бе прекалено зашеметена, за да промълви дори звук. Защото вече знаеше истината за Мелина Южнячката, жената, която преди много време беше дошла край Рони, както се предполагаше, от далечната Долина, за да стане съпруга на Нило. Мелина, веселата ексцентричка, която отгледа три необикновени деца край непрестанно тътнещата долоска мелница.

„Майко… — вкаменена от удивление си помисли Сара. — Това трябва да е бил твоят дом.“

 

 

Останалите ездачки пристигнаха след няколко мидури заедно с урските си спътници, мръсни и уморени. Илиите разседлаха верните си коне преди да се освободят от собственото си снаряжение и да се хвърлят в топлия вулканичен поток под извисяващите се скали, където почиваха Сара и другите гости.

Докато наблюдаваше Емерсън, Сара се увери, че поне още една част от мозъка му трябва да е невредима, защото звездният човек гледаше голата женственост на ездачките с обичайното мъжко внимание.

Тя сподави пронизалата я ревност — разбираше, че собственото й тяло изобщо не може да се сравнява със загорелите атлетични фигури на тези жени.

Емерсън погледна към нея и лицето му потъмня още повече от изчервяване, толкова срамежливо и разкаяно, че Сара се засмя на глас.

— Гледай, но не пипай — каза тя и вдигна пръст. Той не можеше да разбере всички думи, но проумя нежното предупреждение.

Ухилен, звездният мъж сви рамене, сякаш казваше: „Кой, аз ли? Даже не бих си и помислил!“

Пътниците от каруцата вече се бяха изкъпали, макар и по-стеснително. Не че голотата беше табу по Склона. Но илиите се държаха така, сякаш не знаеха — или не се интересуваха — за простия факт, че всички човешки момичета още в училище получават основна информация за другия пол. Че мъжкият Homo sapiens реагира с примитивна възбуда, сложно вплетена в зрителните му нерви.

„Навярно защото нямат мъже“ — помисли си Сара. Наистина, тя виждаше само жени, които си вършеха работата сред плевниците и заслоните. Имаше и урси от приятелското племе Улащу, които се грижеха за безценните си симлови и магарешки стада в периферията на оазиса. Двете разумни раси не се избягваха — Сара зърна приятелски срещи. Но в това тясно царство всеки имаше свой любим участък.

Улащу познаваха Кърт и сигурно бяха прекарали известно време във външните райони на Склона. Всъщност някои илии също навярно от време на време ходеха там и се движеха сред нищо неподозиращите селяни от Шестте раси.

„Мелина е имала добро прикритие, когато е пристигнала в Доло с препоръчителни писма и с бебето Ларк. Всички са решили, че идва някъде от Долината. Типичен предварително уреден втори брак.“

Нило като че ли никога не се бе притеснявал, че най-големият му син има неизвестен баща. Мелина фино обезкуражаваше въпросите за миналото си.

„Но такава тайна…“

Групата на Улащу водеше пленник. Улгор, урският номад, сприятелил се със Сара в Доло, само за да заложи капан, довел до пленяването им от фанатиците на Дединджър и възродените урунтаи. Сега бяха разменили ролите си. Трите очи на Улгор гледаха стъписано удивителния оазис.

„Колко биха мразили това място урунтаите! Техните предшественици са взели всичките ни коне, за да ги избият до крак. По-късно урските мъдреци се извинили — когато Дрейк Стари унищожил Урунтай. Но как може да се поправи смъртта?“

Не може. Но е възможно да се избегне пълното изчезване. Докато наблюдаваше кобилките и жребчетата да подскачат след майките си под ярката надвиснала скала, Сара се чувстваше почти радостна. Този оазис можеше да остане скрит дори за всевиждащите шпионски очи на чуждоземските звездни господари, смутени от заобикалящата го земя на илюзии. Навярно Кси щеше да оцелее, когато разумният живот от останалата част от Склона бъдеше изличен.

Отведоха Улгор при пустинния пророк Дединджър. Двамата не си казаха нито дума.

Отвъд жените, които се плискаха в потока, и отвъд пасящите стада се простираше блестящ пейзаж, където всяка вълничка и издатина се превръщаха в хиляди невероятни неща. „Царство на илюзията“ беше подходящо име за Спектралния поток. Човек несъмнено свикваше с него и с премигване се избавяше от дразнещите химери, които никога не се оказваха полезни или информативни. А може би илиите не се нуждаеха от мечти, тъй като живееха в сърцето на фантазиите на Джиджо.

Ученият в Сара се чудеше защо илюзията въздейства еднакво върху всички раси и как такова чудо би могло да се появи по естествен път. „В Библос не се споменава за нищо подобно. Но когато «Убежище» е напуснал Земята, човеците са разполагали със съвсем малка част от галактическия справочен материал. Навярно това е често срещано явление, откривано на много светове.“

Но колко по-удивително щеше да е, ако Джиджо е направил нещо уникално!

Тя погледна към хоризонта и остави ума си свободно да асоциира формите от искрящи цветове, докато не я сепна мек женски глас.

— Имаш очите на майка си, Сара.

Тя премигна и се върна към действителността. До нея бяха застанали двама души, облечени в кожените си дрехи на илии. Единият бе първата стара жена, която виждаше тук.

Другият беше мъж.

Сара се изправи и премигна, познала мъжа.

— Ф-фалън?

Някогашният главен следотърсач бе остарял от времето, когато обучаваше Дуер на изкуствата на пустошта. Но все още изглеждаше як и се усмихваше широко.

— Но аз си мислех, че си мъртъв! — възкликна Сара.

Той сви рамене.

— Хората си мислят, каквото им скимне. Никога не съм казвал, че съм умрял.

Коана от дзен, ако Сара изобщо беше чувала такава. Но после си спомни какво й бе казала старицата. Макар и скрита от блясъка на пустинята, тя като че ли беше поела от багрите на Спектралния поток.

— Казвам се Форуни — представи се жената. — Аз съм старша ездачка.

— Познавала си майка ми?

Старицата хвана ръката й. Маниерите й напомняха на Сара за Ариана Фу.

— Мелина ми беше братовчедка. Липсваше ми през всички тези години — макар че от време на време ни пишеше за забележителните си деца. Вие тримата доказвате правотата на избора й, въпреки че изгнанието трябва да е било тежко за нея. Нашите коне и сенки трудно се напускат.

— Заради Ларк ли е заминала майка ми?

— Ние знаем как да правим така, че да раждаме повече момичета. Когато се роди момче, го даваме на дискретни приятели на Склона и взимаме в замяна момиче.

Сара кимна. Размяната на деца бе разпространена практика и помагаше за заздравяване на съюзите между селища и кланове.

— Но майка ми не е искала да се откаже от Ларк.

— Точно така. Така или иначе се нуждаехме от агенти там и можехме да разчитаме на Мелина. Тя замина и решението й се оказа правилно… макар че тъгувахме, когато чухме за смъртта й.

Сара кимна, после попита:

— Защо сте само жени?

Старицата присви очи — в ъгълчетата им имаше дълбоки бръчки от живот, прекаран в примижаване.

— Това се изисквало в договора, когато лелите от племето Урчачкин предложили на някои човеци и коне убежище на най-тайното им място, за да ги предпазят от урунтаите. По онова време нашите мъже смущавали урсите — толкова силни и буйни, за разлика от собствените им съпрузи. Струвало им се по-просто да уредят нещата само с жени. Освен това по време на пубертета някои от момчетата са склонни да отхвърлят обществените ограничения, независимо колко грижливо са отгледани. Все някога някой млад мъж щял да напусне земята на илиите без съответната подготовка — и това щяло да е достатъчно. В желанието си да си създаде име той можел да издаде тайната ни на Общностите.

— Понякога момичетата също се държат така — отбеляза Сара.

— Да, но така сме имали по-голям шанс. Помисли си за младите мъже, които познаваш, Сара. Представи си как биха се държали те.

Тя си представи братята си да израстват в този малък оазис. Ларк щеше да е трезв и надежден. Но на петнайсет години Дуер бе съвсем различен от онова, което беше станал на двайсет…

— И все пак виждам, че не всички сте жени…

Старшата ездачка се усмихна.

— Нито пък оставаме девствени. От време на време водим тук зрели мъже — често главни следотърсачи, мъдреци или сапьори — мъже, които вече знаят тайната ни и са на достатъчна възраст, за да са улегнали и разумни… но стъпката им все още е запазила силата си.

Фалън се засмя, за да прикрие краткото си смущение.

— Моята стъпка вече не е най-добрата ми черта.

Форуни го стисна за ръката.

— Ще издържиш още доста време.

Сара кимна.

— Урско решение. — Понякога групи млади урси, които нямаха възможност да издържат собствени съпрузи, си взимаха общ и си го предаваха от торбичка на торбичка.

— След толкова много поколения самите ние може би сме придобили не малко урски особености — позасмя се старшата ездачка.

Сара погледна към Кърт Сапьора, който седеше върху един гладък камък и изучаваше древни, грижливо пазени текстове. Край него се излежаваха Джома и Прити.

— Значи сте пратили експедицията да доведе Кърт, защото сте искали още…

— Ифни, не! Кърт е прекалено стар за такива задължения, а когато водим нови партньори, го правим съвсем дискретно. Нима той не ти е обяснил за какво е всичко това? Своята роля в настоящата криза? Причината, поради която заложихме толкова много, за да доведем тук всички ви?

Сара поклати глава, а Форуни разшири ноздри и изсъска като урска леля, ядосана от глупави малчугани.

— Е, той си знае. Аз знам само, че трябва да ви придружим по останалата част от пътя колкото се може по-скоро. Тази нощ ще починете тук, племеннице. Но уви, семейните спомени трябва да почакат, докато кризата отмине… или докато не ни погуби всички.

Сара кимна, приела с примирение новината за предстоящата нова тежка езда, но все пак попита:

— Оттук можем ли да видим…

На набръчканото лице на Фалън се изписа нежна усмивка.

— Ще ти покажа, Сара. Не е далеч.

Сара хвана стария следотърсач за ръка, а Форуни ги помоли да се върнат скоро за празничен пир. Сара вече беше доловила ароматите от готварския огън, но мислите й бързо се насочиха към това, което щеше да види. Пресякоха малките чудни морави, после шубраците, в които пасяха симлите, и тръгнаха по стръмен проход между два хълма. Слънцето залязваше и на западния хоризонт вече можеше да се види най-малката луна Пасен.

После Сара чу музика. Познатите звуци на Емерсъновата цитра, които тихо се носеха пред тях. Не искаше да го прекъсва, но сиянието я привличаше — блясък, който се издигаше от Джиджо и изпълваше гледката отвъд оазиса.

Под първите лунни лъчи вълнистият терен изглеждаше преобразен. Ярките цветове бяха изчезнали, но въпреки това багрите странно въздействаха на въображението. Беше нужно усилие на волята, за да не поеме нататък по склоновете, привлечена от измамните океани и замъци, призрачните градове и звездните пейзажи, безбройните вълшебни светове, които пропитият й с модели мозък извайваше от опаловите лъчи и сенки.

Фалън я хвана за лакътя и я завъртя към Емерсън.

Звездният мъж стоеше на една издадена скала, подпрял цитрата пред себе си, и свиреше на четирийсет и шестте й струни. Мелодията бе странна. Ритъмът беше последователен, но не можеше да се разграничи — като математически поредици, които не искат да се слеят.

Силуетът му се очертаваше на фона на премигващия огън. Емерсън свиреше за вихъра на природата.

Огънят не бе въображаем — не беше плод на лесно заблуждаващо се око. Той се вълнуваше и извиваше в далечината по склоновете на могъщ връх, който се извисяваше чак до небето.

Жива лава.

Горещата кръв на Джиджо.

Нектар на възраждането на планетата.

Звездният мъж удряше с чукчетата по опънатите струни и свиреше за Маунт Гуен, изпълняваше серенада на вулкана, а той му се отплащаше с ореол от пречистващ пламък.