Дейвид Брин
Брегът на вечността (136)

Вуббен

Той е паднал с откъснати и разсечени колела. От мозъчната му кутия тече смазваща течност. Валовете му са натрошени.

Вуббен лежи до своето божество и усеща, че животът изтлява.

Чудно е, че още е жив. Когато джофурската корвета жестоко разсече Светото яйце, той завиваше зад огромната му каменна страна. Но каналът около Гнездото проведе топлината от експлозията като река и го настигна въпреки безплодните му усилия да избяга.

Сега Вуббен лежи неподвижен и съзнава два факта.

Всички оцелели г’кеки ще се нуждаят от нов върховен мъдрец.

И още нещо.

„Яйцето все още е живо.“

Това е странно. Защо джофурите не са го довършили? Със сигурност са можели да го направят.

Навярно нещо е привлякло вниманието им.

Навярно щяха да се върнат.

Или някой ловко ги бе убедил да си идат?

Ритмите на Яйцето изглеждам притихнали и все пак по-ясни от всякога. Той се чуди дали това не е признак за приближаващата му смърт. Или навярно изгорените му спици — притиснати до каменната стена — долавят вибрации, които иначе не би могъл да усети.

Зове го кристална прозрачност, но Вуббен усеща, че животът упорито го тегли назад. Тъкмо това винаги е пречило на мъдреците и мистиците пълноценно да общуват със свещения овоид, разбира той. Смъртните същества — дори треките — трябва да се грижат за приемствеността, иначе играта на съществувание не може да се играе правилно. Но грижата също е пречка. Тя прави сетивата пристрастни. Прави те податлив за шума.

Вуббен с радост се освобождава от пречката. Това разчиства преградите, разкрива път, по който той полита като младеж, току-що хвърлил помощните колела и възторжено понесъл се по стръмна рампа, която никога преди не е виждал и чиито завои са прелестно остри.

Вуббен чувства, че светът около него става прозрачен. И с все по-голяма яснота започва да долавя връзките.

И в легендите, и в човешкия фолклор боговете говорят на своите пророци и на онези, които са на ръба на смъртта. Но огромният камък не произнася думи. И все пак Вуббен открива, че е способен да следи формата на Яйцето, неговата вибрираща цялост. То го привлича като фуния надолу към утробата на Джиджо.

Това е първата изненада. Съдейки само по формата му, Шестте раси приемат, че Яйцето е самостоятелно, овален камък, роден от вътрешната топлина на планетата, сега изцяло част от горния свят.

Очевидно обаче то запазва връзката си с долния.

Замъгленият ум на Вуббен съзира района под Склона… не като картина, а в неговия гещалт, като огромно царство, надупчено от дендритните мотиви на лавата като клони на магмена гора, хранещи и поддържащи жива планинска верига. Корените на дърветата потъват във втечнени потоци, невероятно дълбоки и широки — безгранични зали, в които под постоянния натиск на живата планета се напряга стопена скала.

И все пак дори тук доминират организираните мотиви. Вуббен се удивлява от техния източник.

„Отпадъци!“

Дълбоко под Склона има още по-голям и тежък камък… океанска плоча, силно блъскаща се в континента и после потъваща още по-надълбоко, привличайки древния базалт, за да потъне в пластовете на мантията. За Вуббен този процес не е пълна загадка. Виждал е илюстрации в библоски текстове. Потъващата океанска плоча оставя след себе си пяна от вода и леки елементи…

… и спомени.

Спомени от отпадъци! От древни сгради, устройства, машини, изхвърлени много отдавна, векове преди буюрите да спечелят правото да наемат този свят. Още преди техните предшественици.

Самите неща отдавна са изчезнали, стопени, размазани, атомите им са пръснати във всички посоки от налягането и топлината. И все пак нещо остава. Магмата не забравя.

„Отпадъците трябва да се почистват — мисли си той, смаян от значението на този факт. — Когато изхвърляме нашите кости и оръдия в Бунището, те би трябвало да се пречистват от огъня на Джиджо. Не би трябвало да остава нищо!“

И все пак… кой е той, че да възразява, щом Джиджо е решил да запомни по нещо от всяка раса наематели, известно време живели тук и използвали ресурсите и разнообразните му форми на живот, а после заминали си в съответствие с галактическия закон?

„Това ли си било? — пита Светото яйце той. — Дестилат от спомени? Кристализираната същност на видове, идвали тук и вече изчезнали?“

Необикновена мисъл, която обаче го натъжава. Уникалната раса на Вуббен е на ръба на унищожението. Той копнее за някакво спасение, за някакво убежище от забравата. Но, за да оставят такъв спомен, расите дълго време трябва да обитават тектоничен свят.

През по-голямата част от съществуванието си като раса от разумни същества неговият вид е живял в космоса.

„Значи в крайна сметка ти не се интересуваш от нас, живите същества — обвинява Яйцето той. — Ти си като онзи луд мулк-паяк от хълмовете: и твоите очи са обърнати към миналото.“

Отново не получава отговор, нито с думи, нито с образ. Вместо това усеща още по-силно чувство за свързаност, сега пълзящо нагоре, през канали от топлина, изкачващо се по бавни водопади от влага и свръхнажежена скала, докато умът му изплува в хладно мрачно царство — морските глъбини, най-уединеното място.

Бунището! Вуббен усеща около себе си огромната купчина отпадъци от по-нови вълни наематели. Яйцето изглежда свързано дори с останките от буюрите. Той чувства, че гробището от древни машини е било обезпокоено. Купчини боклук все още треперят от някакво скорошно натрапване.

Това не предизвиква гняв. Нито пък интерес. Но Вуббен усеща реакция като някакъв изумителен рефлекс.

Морето участва във всичко това. Смущението в купчините отпадъци е довело до изменения в структурата на вълните и приливите. На топлината и изпарението. Като спящ гигант, бавно реагиращ на едва доловим сърбеж. И на повърхността, и на океанското дъно закипява страшна буря, връщаща нещата по местата им.

Вуббен няма представа какво е раздразнило толкова Бунището. Навярно джофурите. Или фактът, че Шестте раси са престанали да хвърлят там отпадъци? Така или иначе, мислите му все повече забавят хода си, докато смъртта пълзи по крайниците му. С всяка изтичаща дура земните грижи означават все по-малко.

И все пак може да зададе на Джиджо още един въпрос.

„Само това ли сме за теб? — пита планетата той. — Сърбеж?“

Сега разбира, че Дрейк и Ур-Чоун са измамили всички, когато преди век са съобщили за „откровението“ си. Яйцето не е бог, не е съзнателно същество. Ро-кенн е бил прав да го нарече частица от пси-активен камък, по-компактен и структуриран от Спектралния поток. Дестилат, оказал се полезен за обединението на Шестте раси.

Полезен в много отношения… но недостоен за молитва.

„Чувствахме онова, което отчаяно искахме да почувстваме, защото алтернативата не беше приемлива — да проумеем факта, че ние, преждевремците, сме сами. Че винаги сме били сами.“

 

 

Това би могла да е последната мисъл на Вуббен. Но в този момент се появява нещо друго. Мъждукане на смисъл, което се слива с избледняващите невронни проблясъци. В този миг той усеща вълна на непреодолима увереност.

Под заспалите пластове лежат други. Пластове, които съзнават.

Пластове, които знаят.

Отчаянието не е последният му спътник. Вместо това в бърза последователност се редуват…

очакване…

задоволство…

разбиране за древен план, който търпеливо се осъществява…