Дейвид Брин
Брегът на вечността (10)

Аскс

Можете да ме наричате Аскс.

вие, пъстроцветни пръстени, натрупани на висока, островърха купчина, изпускаща уханни миризми, споделящи хранителния сок, който се изкачва по общата ни сърцевина, или восъка на спомените, който се стича надолу от сетивния ни връх.

вие, пръстените, които изпълнявате различни роли в това общо тяло, топчест конус, висок почти колкото хуун, тежък колкото син кхюин и бавен по земята като престарял г’кек с пропукана ос.

вие, пръстените, които всеки ден гласувате дали да подновите нашия съюз.

От вас, пръстени, аз/ние искаме решение. Да продължим ли с тази измислица? С този „Аскс“?

Едносъставните същества — човеците, урсите и другите наши скъпи другари в изгнанието — упорито използват името „Аскс“, за да обозначават тази свободно свързана купчина мазни пръстени, сякаш ние/аз наистина имаме установено име, а не просто название за удобство.

Разбира се, всички едносъставни същества са луди. Ние, треките, отдавна сме се примирили да живеем във вселена, изпълнена с егоизъм.

Но не сме могли да се примирим — и това е причината за нашето изгнание на Джиджо — с перспективата да станем най-големи егоисти от всички.

Някога нашата/моята купчина от подути тръби играеше ролята на скромен селски аптекар, служещ на другите с нашите смирени секреции близо до крайбрежните блата на Далечното влажно светилище. После започнаха да ни/ми оказват почит и да ни наричат „Аскс“, главен мъдрец на трекския клан и член на Ръководния съвет на Шестте.

Сега стоим сред пустошта, която някога беше прекрасна празнична поляна. Сетивните ни пръстени и неврални пипала се отдръпват от гледки и звуци, които не могат да понасят. И така, ние на практика оставаме слепи. Мощните полета на два огромни като планини звездни кораба брулят съставните ни кръгове.

Но и съзнанието за тези кораби избледнява…

Ние оставаме в мрак.

Какво се случи преди малко!

Успокойте се, пръстени мои. Такова нещо се е случвало и преди. Прекалено силният шок може да извади трекската купчина от строя и да предизвика празноти в спомените за близкото минало. Но има и друг, по-сигурен начин да разберем какво се е случило. Невралната памет е повърхностна. Много по-добре е да разчитаме на бавния/надежден восък.

Обмисляме пресния восък, стичащ се по общата ни сърцевина, все още гладък и горещ, впечатан със събития, неотдавна развили се на тази злощастна поляна, на която преди се издигаха пъстри павилиони и веселите ветрове на Джиджо развяваха знамена. Типичен празник, годишен събор на обединението на Шестте раси, който отбелязва техния столетен мир. Докато…

Това ли е споменът, който търсим?

Почакайте… звезден кораб пристига на Джиджо! Не се прокрадва тайно през нощта като нашите предци. Не лети надалеч като тайнствен зангски глобус. Не, това е арогантен крайцер от Петте галактики, командван от сдържани чуждопланетни същества, наречени ротени.

Проследете този спомен за това как за първи път зърнахме ротенските господари, най-после появили се от металното си леговище, толкова красиви и благородни в сиянието си, излъчващи величествено обаяние, заслонило дори техните човешки слуги. Колко прекрасно е да си звезден бог! Дори богове, които са „престъпници“ според галактическия закон.

Нима те далеч не ни затъмниха, нас, нещастните варвари? Както слънцето затъмнява лоена свещ?

Но ние, мъдреците, осъзнахме ужасяващата истина. След като използваха познанията ни за Джиджо, за да ограбят този свят, ротените не можеха да си позволят да оставят свидетели.

И нямаше да ни пощадят.

Не, това е прекалено отдавна. Опитайте пак.

Ами тези други синкави следи, пръстени мои? Червен огнен стълб, изригнал в нощта? Взрив, опустошил нашето свято поклонение? Спомняте ли си вида на ротенско-даникската станция, нейните подпори, изкривени и обвити и пушеци? Изгорялата и съкровищница от биопроби? И най-ужасното — смъртта на един от ротените и един от небесните човеци?

Призори Ро-кенн и нашите върховни мъдреци си размениха долни обвинения и ужасяващи заплахи.

Не, това също се случи преди ден. Погладете восъка, който е още по-пресен.

Тук откриваме широк пласт от ужас, зловещо блестящ по мазната ни сърцевина. Цветовете/тъканта му сливат гореща кръв с леден огън и отделят мирис на горящи дървета и овъглени тела.

Спомняте ли си как Ро-кенн, оцелелият ротенски господар, се закле да отмъсти на Шестте раси и заповяда на смъртоносните си роботи да ни нападнат?

„Убийте всеки, когото видите! Смърт за всички, видели нашата тайна!“

Но после — чудо! Взводовете на храброто ни опълчение. Те се изливат от заобикалящата ни гора. Джиджойски диваци, въоръжени само със стрели, сачмени пушки и смелост. Сега спомняте ли си как нападнаха връхлитащите демони на смъртта… и ги победиха!

Восъкът не лъже. Това се случи само преди мигове, докато тези стари трекски пръстени можеха само озадачено да зяпат ужасните останки от битката, удивени, че ние/„аз“ не сме се превърнали в купчина пламтящи тръби.

Макар че наоколо лежаха убити и ранени, победата беше очевидна. Победа за Шестте раси! Ро-кенн и богоподобните му слуги бяха обезоръжени и от разширените им очи струеше изненада от този обрат на постоянно търкалящия се зар на Ифни.

Да, пръстени мои, „аз“ зная, че това не е последният спомен. Той е отпреди много мидури. Очевидно след това трябва да се е случило нещо. Нещо ужасно.

Навярно даникският разузнавателен кораб се е върнал от изследователската си обиколка и с него е дошъл един от яростните небесни човеци, които боготворят ротенските си патрони. Или пък се е върнал главният ротенски кораб в очакване на съкровище от биоплячка, само за да завари пробите унищожени, станцията разрушена и другарите си взети в плен.

Това може би обяснява мириса на саждиво опустошение, който изпълва нашата сърцевина.

Но по-късни спомени няма. Восъкът още не се е втвърдил.

За треките това означава, че всъщност нищо не се е случило.

Засега.

Навярно положението не е толкова лошо, колкото изглежда.

Това е способност, която ние, треките, сме си върнали с идването си на Джиджо. Дарба, компенсираща многобройните неща, от които сме се отказали с изоставянето на звездите.

Дарбата на оптимистичното мислене.