Дейвид Брин
Брегът на вечността (68)

Ханес

Понякога ужасно му липсваше младият му приятел Емерсън, чиито тайнствени умения бяха помагали на „Стрийкър“ да мърка като леопард, носейки се по космическите пътища.

Разбира се, Ханес се възхищаваше на способните фини от машинното отделение — отзивчиви, работливи колеги без каквито и да било признаци на деволюиране. Но делфините бяха склонни да си представят предметите като звукови фигури и често интуитивно правеха изчисленията си според начина, по който звучаха вибрациите на двигателя. Полезен метод, но не винаги сигурен.

От друга страна, Емерсън Данайт…

Ханес никога не беше познавал друг с по-ясно разбиране за квантово-вероятностното маневриране. Не тайнствената хиперизмерна теория, а практическите аспекти на гъвкавото движение в гънките на пространство-времето. Освен това Емерсън владееше перфектно делфинския тринарен… и по-добре от Ханес изразяваше сложните идеи на неоделфинския хибриден език. Полезно умение на този кораб.

Уви, сега в машинното отделение бе останал само един човек, който трябваше да се грижи за измъчените двигатели, отдавна плачещи за ремонт.

Разбира се, ако Ханес Суеси изобщо можеше още да се нарече човек.

„Нещо повече ли съм отпреди? Или по-малко?“

Сега той имаше „очи“ из цялото машинно отделение — камери с дистанционно управление, директно свързани с поставения му в керамична обвивка мозък. С помощта на роботи Ханес можеше да контролира Каркаетт и Чучки в отсрещния край на просторното помещение и дори малките групи, работещи върху извънземни кораби в огромното подводно сметище. И бе в състояние да предложи съвет и утеха, когато фините ставаха нервни или когато телата им се гърчеха в делфинска клаустрофобия.

За жалост, способностите на киборг не му помагаха да преодолее самотата.

„Не трябваше да ме оставяш сам — укори той липсващия дух на Емерсън. — Нали беше инженер, а не таен агент или звезден пилот! Не ти беше работа да се размотаваш навън и да вършиш геройски дела.“

Имаше си специалисти за такива задачи. На „Стрийкър“ бяха придадени неколцина „герои“ — индивиди със съответната подготовка и характер, позволяващи им да посрещат опасни предизвикателства и да импровизират във всякакви ситуации.

За съжаление, тях вече ги нямаше — капитан Крейдейки, Том Орли, лейтенант Хикахи и дори младия курсант Тошио — ужасна цена за бягството от Китръп.

„От друга страна — някой трябваше да ги замести“ — призна Ханес.

Всъщност Емерсън беше постигнал невероятен успех на Оакка, зеления свят, когато Съюзът на верните им устрои капан, докато Джилиън се опитваше да уреди мирното им предаване на представителите на Института по навигация.

Дори подозрителната машина Нис не смяташе, че неутралните галактянски бюрократи могат да изневерят на клетвите си и да нарушат обявеното от „Стрийкър“ примирие. Предполагаше се, че това не е възможно. Ако Емерсън самоотвержено не бе пресякъл джунглата, за да унищожи джофурската полева предавателна станция, „Стрийкър“ щеше да попадне в лапите на един фанатичен клан — тъкмо онова, което съветът Терагенс беше казал, че не трябва да допускат.

„Но ти позволи този успех да ти замае главата, нали? За кого се мислеше? За новия Том Орли ли? А след няколко месеца направи онова безумно изпълнение — да пикираш с набързо приготвен тенанински изтребител из Многоизмерната система и да стреляш безразборно, за да «прикриваш» нашето бягство. И какво постигна, освен че загина?“

Спомняше си гледката от мостика на „Стрийкър“ към вътрешната кухина на огромната ледена структура, голяма колкото слънчева система и построена от кондензирана първична материя. Назъбена пореста структура с бледа звезда в центъра. Изтребителят на Емерсън фучеше сред покритите с шипове простори и пръскаше ярки, но безполезни лъчи, а лапите водороден лед се приближаваха, за да го сграбчат.

„Глупав героизъм. Ако наистина искаха, Старите можеха да спрат «Стрийкър» също толкова лесно, колкото спряха теб.

Но те бяха решили да ни оставят да избягаме.“

Той потръпна при спомена как завърши смелата, но безсмислена „диверсия“ на Емерсън с взрив болезнена светлина, проблясък на фона на огромния сияен многоизмерен купол. А после „Стрийкър“ избяга по тунел между измеренията и се плъзна чак до забранената Галактика четвърта. И когато стигна там, заобиколи търговските пътища на една дишаща водород цивилизация и профуча покрай саждив свръхгигант, чиито изригвания най-после можеха да скрият следите на земянитите.

„Други тайно са идвали на Джиджо преди нас и Измунути е изличавала следите им.“

Трябваше да го направи и сега.

Но Ханес знаеше, че този път е различно.

„За главите на другите не е била обявена награда. А с наградата, предложена за «Стрийкър» от богатите патрони, може да се купи половин спирален ръкав.“

Ханес въздъхна. Неотдавнашната атака с дълбочинни взривове не беше точна, следователно ловците само предполагаха приблизителното им местоположение на морското дъно. Но преследването продължаваше. И той имаше да върши работа.

„Поне имам оправдание да избегна следващото заседание на проклетия корабен съвет. Бездруго това е фарс, тъй като накрая винаги правим каквото реши Джилиън. Но пък ще сме луди, ако не го правим.“

Каркаетт сигнализира, че мотиваторът е балансиран. С помощта на ръката на киборга Ханес нагласи калибрационните дискове на главния пулт, като се опитваше да подражава на сръчните движения на Емерсън. Биомеханичните устройства, които заместваха ръцете му, бяха превъзходен дар, но му липсваше осезаемото удоволствие от допира с върховете на пръстите.

„Старите бяха щедри… после ни обраха и ни изхвърлиха. Дадоха ни живот и след това го взеха. Можеха да ни предадат заради наградата… или да ни подслонят в многоизмерния си свят. Но не направиха нито едното, нито другото.“

Целта им не се поддаваше на човешко разбиране. Навярно всичко, случило се после, беше част от някакъв загадъчен план.

„Понякога си мисля, че човечеството щеше да е по-добре, ако просто си бе останало в люлката.“