Дейвид Брин
Брегът на вечността (145)

Джилиън

— Взрив!

Радистът на „Стрийкър“ възбудено извика:

— Една от бомбите ни току-що избухна, почти точно над джофурите!

Мостикът се изпълни с ликуващите викове на неоделфини.

— Пада им се на тия копелета — изцвъртя някой.

— Спокойно — нареди Джилиън. — Балонът най-много да им одраска боята. — Този момент беше критичен за изпълнението на идеята им. Тя дълбоко си пое дъх и заповяда: — Изстреляйте рояка! Издигни ни, Каа. Точно според плана.

— Слушам! — Докато пращаше команди по невралната си връзка, по гърба на пилота плъзнаха вълни на напрежение. „Стрийкър“ незабавно реагира. За първи път от година двигателите зареваха с пълна мощ. Звукът бе вълнуващ, макар че това със сигурност щеше да ги издаде, когато джофурите възстановяха сензорите си.

Телеметричните данни показваха, че мотиваторите работят добре. Джилиън погледна към мониторите от машинното отделение. Ханес Суеси сновеше назад-напред и контролираше работата на опитния си екип. Дори Емерсън Данайт изглеждаше потънал в работа и прокарваше дългите си тъмни пръсти по пулта за първичен резонанс, пред който беше преживял толкова много други премеждия. В този момент речта, изглежда, нямаше никакво значение.

Навярно и този път корабът щеше да чуе победния вик на Емерсън.

„Ако ремонтът е бил успешен. Ако частите от изхвърлените кораби работят. Ако номерът с примамките мине според плана. Ако врагът направи каквото се надяваме… ако… ако…“

Докато „Стрийкър“ се издигаше, кристалният купол на контролната зала променяше цвета си. Мастилената чернота на бездната бързо изсветляваше, първо в тъмносиньо, после в прозрачно бледозелено. Ревът на двигателите омекна, когато океанът на Джиджо неохотно го пусна от тежките си прегръдки.

„Стрийкър“ излетя от морето с експлозивна сила, вече носещ се по-бързо от куршум, следван от свръхнагорещена пара.

„От подводница отново се превърна в космически кораб. И ние пак сме на път.

Давай, «Стрийкър»!

Давай!“