Дейвид Брин
Брегът на вечността (173)

Емерсън

Двигателите му пеят на език, който все още разбира.

Когато работи с калибраторите, сякаш е намерил предишната си същност. Господар на машините. Механик. Човекът, който кара звездни кораби да летят.

После нещо му напомня за нещо. Проблясва писмена информация или механичен глас изрежда списък от параметри. Прити не може да му превежда — езикът на знаците не е в състояние да предаде тънкостите на хипервълновата трансформатика.

Колегите на Емерсън уважават усилията му. Те са доволни и изненадани от способността му да им помогне.

Но сега той разбира, че се отнасят към него и със снизхождение.

Нещата никога няма да са същите.

Дългата му смяна свършва. Суеси му заповядва да си почине. Затова той се качва горе заедно с Прити и посещава глейвърите, защото усеща някаква близост с тези същества, почти също толкова неми, колкото и самият той.

Алвин и Хък си разменят обиди и остроумия на англически, неговия роден език, но той може да долови само общия дух на приятелство. Те са мили, но Емерсън не намира утеха и в това.

Той търси Сара и я открива в последната от чертожните зали, заобиколена от екипа на Джилиън. Огнени изображения на гигантската звезда изпълват средата на помещението. През пламтящата й обвивка са начертани различни орбити. Някои минават близо и използват дъги, за да изстрелят „Стрийкър“ към точката на прехвърляне — изкривена фуния в пространството. Тактиката изглежда предизвикателна даже за пилот като Каа. И все пак този подход е прекалено очевиден.

Врагът несъмнено очаква точно такава маневра.

Други орбити са безсмислени и заобикалят червения гигант, за да се отдалечат от точката на прехвърляне. Да се отдалечат от единствения изход от тази ужасна част на забранената галактика.

Истинско самоубийство ще е да позволят на врага пръв да достигне дотам.

От друга страна, със скоростта, с която ги настига джофурският боен кораб, „Стрийкър“ няма друг избор. Сара и Джилиън навярно имат намерение да се насочат към дълбокия космос и да се скрият сред скалите, които са били планети преди Измунути да избухне и да погълне собствените си деца.

Емерсън наблюдава Сара, потънала в работа. Изглежда, никой не забелязва, че родената на Джиджо дивачка ръководи действията на високо образовани космонавти. В такива моменти идеите могат да струват много повече от опита.

Накрая противоречието го кара да се усмихне и да възвърне донякъде доброто си настроение. Той е опитен оптимист.

В края на краищата какво значение са имали преди шансовете?

Зад мостика има наблюдателен купол, достъпен единствено по вита стълба със стъпала, разположени прекалено близо едно до друго. Малкото помещение е останало от някогашния собственик на „Стрийкър“ преди земянитският клан да купи корпуса и да го преоборудва за използване от делфини. Нужна е сръчност, за да влезеш в странно оформената каюта. Тайното място на Емерсън.

Дебел, изпъкнал навън илюминатор от здрав кварц осигурява изглед навън. Звездният свод се разкрива пред очите му и почти го обгръща с вечна нощ. Сега Измунути е скрита от носа на кораба, но огромни валма от местния спирален ръкав искрят като диаманти. Сферичните гроздове са като диатоми, фосфоресциращи в огряно от луната море. След свестяването си на Джиджо той никога не е очаквал отново да преживее това. Голото противопоставяне. Ум и вселена.

Тя се излива в него — океан от красота. Твърде много. До болка.

Разбира се, Емерсън е прекарал половин година в учене на всички видове страдание, докато болката не му стана нещо като приятел. Негов съюзник в търсенето на спомени. И докато съзерцава звездния огън, това отново се случва.

Спомня си миризмата точно след катастрофата на Джиджо — пламтящите дрехи, угасяването им в мрачното блато, смътното съзнание за неотдавнашна битка. Диверсия — саможертва, за да позволи на приятелите си да избягат.

Но това не беше истината.

Това бе само прикритие.

Всъщност Старите го отведоха от стария тенанински изтребител и го сондираха. Дни и седмици наред те човъркаха ума му, после го изхвърлиха с малка капсула. Тръба, която го притискаше…

Емерсън простенва и си спомня края на полета — падането на Джиджо и ужасното блато, в което го беше намерила Сара.

Представя си Старите. Или част от тях. Студени очи. Сурови гласове, заповядващи му да забрави. Да забрави… и все пак обречен да живее.

„Аз… зная… лъжата… ви…“

Заповедта се съпротивлява. За миг болката е по-силна от всякога.

Болката е фундаментална, като заобикалящия го черен вакуум.

Като лепкави космически лъчи.

Като всички безбройни квантови пластове, поддържащи всеки кварк и лептон от измъченото му тяло.

Той едва може да фокусира очите си, примижавайки през дестилираната болка, която превръща звездите в остри игли.

Но после се появява образ. Лъкатушещ… приближаващ се…

„Плуващ“ — осъзнава Емерсън. Носещ се към него, сякаш срещу мощно течение. Образ от паметта му, но вместо да носи още мъки, споменът помита пред себе си всякакво страдание. Силните перки го обливат с успокояващи вълни.

Погледът му фокусира делфийско лице.

„Капитан…

… Крейдейки…“

Лицето е покрито с белези и има дълбока рана зад лявото си око. Рана, прекалено напомняща тази на Емерсън, за да е съвпадение.

Обяснението го заобикаля със звук.

* Измамници и долни лъжци

        * без капка въображение

                * жестоко крадат идеи! *

Емерсън веднага разбира тринарния хайку. Старите някак бяха прочели ума му и бяха научили за раната на Крейдейки. Беше им се сторила подходяща за целите им и я бяха копирали върху човешкия си пленник. Какъв по-добър начин да го освободят, сигурни, че няма да ги издаде?

Но това все още оставя открит въпроса „защо“? Защо изобщо да го освобождават, ако това означава да го осъдят на здрачно съществувание?

Какъв мотив биха могли да имат?

„Всяко… нещо… с… времето… си…“

Думите предизвикват усмивка, защото ги разбира по начин, който може би никога е нямало да му хрумне преди.

Прост, изчистен смисъл.

Емерсън се вглежда назад из галактиките, сега избавени от болка. Болка, която вече знае, че през цялото време е била илюзия. Резултат от преувеличеното самомнение, което враговете му са използвали срещу него.

Всъщност океанът на нощта е прекалено огромен, прекалено зает, за да участва в страданието му. Еволюиращата вселена не може да се занимава с проблемите на отделен индивид, представител на разумен живот от ниска категория.

И защо да си прави този труд?

Каква привилегия е изобщо да съществуваш! Във великата счетоводна книга той дължи на космоса всичко, а космосът не му дължи нищо.

Емерсън успява да сподели последен миг на общуване със своя капитан и другар — без да се интересува дали усмихнатият делфин е призрак, мираж или някакъв чудотворно действителен образ. Той знае само, че думите на Крейдейки са истина.

Няма мъка — нито рана, нито удар на жестоката съдба — която да не може да се превърне в песен.

За миг Емерсън усеща музиката във всеки звезден лъч.

* Когато зимният

        тайфун те брули

* с песъчинки,

        остри и блестящи,

 

и вселената

        коварна

* хвърля те във

        Време на промени,

 

* в мига,

        в който секва дъхът ти

и кръвта ти

        навън се излива,

 

* потърси звездния риф,

        скъпи приятелю,

за да дариш

        другиму дар,

 

* за да намериш начин

        да се отплатиш

* за всички услуги

        получени.

 

* Защото след време,

        * възможности бляскат,

                * далеч по Брега на вечността.*