Дейвид Брин
Брегът на вечността (84)

Джилиън

Първоначалните упражнения са завършени. Топло усещане изпълва плуващото й тяло от главата до петите.

Сега Джилиън е готова за първото дълбоко движение. Това е „нарушкан“ — „морската звезда“ — изпъване на шията, ръцете и краката към петте равнинни точки на компаса.

 

 

Физическите упражнения лежат в основата на безтегловната йога, системата, която Джилиън е научила на Земята, докато двамата с Том усвояваха галактянските изкуства за оцеляване от Джейкъб Демуа. „Плътта участва във всичко, което правим — беше обяснил старият шпионин. — Ние човеците обичаме да си мислим, че сме рационални същества. Но чувствата винаги предхождат разума.“

Това е деликатна фаза. Джилиън трябва да отпусне напрегнатото си тяло и да позволи на самата й кожа да се превърне в чувствителна антена. И все пак не може да си позволи цялостно отпускане. Не и ако това означава да освободи мъката и самотата, насъбрали се в душата й.

 

 

Докато се носи в зоната с нулева гравитация, Джилиън оставя отпуснатото си в хоризонтално положение тяло да реагира на привличането на определени предмети, намиращи се извън резервоара — и в кораба, и навън. Тяхното въздействие прониква през стените и кара чувствителните й нерви да пулсират.

„Частите на Съдбата“ — така загадъчните Стари описваха тези неща по време на краткото посещение на „Стрийкър“ в Многоизмерната система.

Джилиън изобщо не видя онзи, който й каза тези думи. Гласът идваше от огромно разстояние, някъде надалеч в онази гигантска сграда от водороден лед. Многоизмерната система бе колосална и обхващаше цяла слънчева система, по средата на която сияеше малко червено слънце. Никакъв преследвач не би могъл да открие „Стрийкър“ в такова безкрайно пространство. Ако, разбира се, им бяха дали убежище.

— Вашият кораб носи тежък товар — беше казал гласът. — Никога не сме засичали такава съдбовна натовареност.

— Тогава разбирате защо сме дошли — отвърна Джилиън, докато стройният корпус на „Стрийкър“ минаваше покрай начупените повърхности на фантастичен кристал, редуващи се с големи колкото планети кухини, потънали в черни сенки. Корабът приличаше на зрънце цветен прашец, загубено в гигантска гора.

— Наистина. Вашата цел ни е ясна. В момента молбата ви се обмисля. Междувременно, можете ли да ни обвинявате, че отказахме поканата ви лично да дойдем на борда? Или дори да докоснем корпуса на кораба ви? Корпус, толкова наскоро докосван от ужасна светлина? Ние, които живеем тук, сме се оттеглили от кипежа на Петте галактики. От флоти, звездни битки и политически интриги. Не зная дали ще получите помощта, която искате — това тепърва ще се решава. Но не очаквайте топло посрещане. Защото вашият товар отново събужда много от жаждите, копнежите и досадните лудости на младостта.

Тя се опита да се престори на невинна.

— Надценявате значението на товара ни. Ние с радост ще го предадем на онези, които докажат безпристрастността и мъдростта си.

— Не говори така! — упрекна я гласът. — Не се опитвай да ни изкушаваш с отрови, които вече си пуснала сред нас!

— Отрови ли?

— Вие носите в трюма си благословия… и проклятие — заключи гласът. — Страхуваме се от онова, което вашето присъствие ще стори с нашия древен покой.

Както се оказа, престоят на „Стрийкър“ в убежището продължи само няколко седмици преди Многоизмерната система да започне да се разтърсва от гърчове, пращайки ужасни искри из огромната сграда, построена, за да подслони квадрилиони. Разхвърчаваха се на парченца кристални оранжерии, големи колкото земната луна, и излагаха биомасата вътре на пагубното въздействие на вакуума. Отчупваха се части с големината на Юпитер — и се пръскаха като картон. Като ледени висулки, съборени от яростен вятър, те се премятаха, после се сблъскваха с други издатъци и експлодираха в урагани от безмълвен прах. Междувременно бучеше какофония от гласове…

Бедните вълконски деца… трябва да помогнем на земянитите…

Не! Унищожете ги, за да можем да се върнем към спокойния си сън…

Възразявам! По-добре да изстискаме от тях каквото знаят…

Да. После ще споделим информацията с нашите по-малки братя от Съюза на изчакващите…

Не! С Наследниците…

С Абдикаторите!…

Джилиън си спомня как се дивеше на бурята от дребнавост.

Толкова за прехвалената безпристрастност на старостта.

Но после, когато всичко изглеждаше загубено, за кратко се намесиха състрадателни сили.

 

 

Това ледено царство не е мястото, което търсите.

Нуждаете се от съвет, безпристрастен и мъдър. Потърсете го от онези, които са още по-стари и мъдри.

Там, където вълните ситно се къдрят и отблъскват нощта.

 

 

Побързайте, деца. Използвайте тази възможност. Избягайте, докато още можете.

 

 

Внезапно пред земния кораб се отвори път за бягство — пролука в огромния лабиринт от водороден лед, зад която ги очакваше осеяна със звезди чернота. „Стрийкър“ имаше само секунди, за да мине през нея… прекалено неочаквано и кратко за Емерсън Данайт, който вече бе поел по пътя на саможертвата.

Бедният Емерсън. Обстрелван от яростни фракции, докато разузнавателният му кораб не бе погълнат от ужасна светлина.

 

 

Джилиън преживява всичко това не последователно, а като цяло и безвременно, както си спомня онзи единствен израз:

„Частите на Съдбата.“

Потънала в транс, тя може да усети привличащите я предмети. Същите, които им бяха причинили толкова неприятности в Многоизмерната система.

Те галят крайниците й — крайниците на „нарушкан“ — не с физическа сила, а с ужасния смисъл на съществуването си.

 

 

Изведнъж „нарушкан“ отстъпва мястото си на „абхуша“ — „показалката“ — и лявата й ръка се протяга към масивен куб — към портативния клон на Великата галактическа библиотека, заобиколен от студена мъгла на два коридора от нея. Джилиън прокарва мислени пръсти по една от страните му, на която е гравиран спирален символ. За разлика от оскъдно програмираните клонове, които можеха да си позволят вълконите, този бе създаден, за да служи на могъщ пътуващ сред звездите клан. Ако „Стрийкър“ се завърнеше вкъщи дори само с този трофей, скъпо струващото му пътуване щеше да е успешно.

Но кубът, изглежда е най-незначителният от товарите на „Стрийкър“.

 

 

„Абхуша“ се премества към дясната й ръка, която се обръща с дланта навън като цвете, стремящо се към топлина, за да се сгрее от древния студ на Библиотеката.

Към младостта, антитезата на старостта.

Джилиън чува как малката й помощничка Кипи обикаля из каютата си. Киквийската амфибия, обитателка на водния свят Китръп, използва и шестте си пъргави крайника, докато почиства. Придружава труда си с весела мелодия от синкопирани чуруликания и трели. Оказва се, че Джилиън лесно може да проследи повърхностните мисли на Кипи въпреки ограничения си пси-талант. Спокойно любопитство изпълва предразумния ум. Кипи, изглежда, е в безгрижно неведение, че младата й раса е попаднала в ужасна криза, обхващаща пет галактики.

## Какво следва? — чудя се какво?

        ## Какво следва?

                ## Какво следва? — надявам се да е нещо добро.

Джилиън споделя това трескаво желание. За доброто на киквите „Стрийкър“ трябва да намери кътче, в което продължават да живеят галактянските традиции. В идеалния случай някой силен, доброжелателен звезден род, способен да приеме в обятията си и да закриля младата раса амфибии, докато горещите ветрове на фанатизма бушуват по звездните пътища.

„Някоя раса, достойна за техен патрон… да им помага… така, както на човеците никой не е помагал… докато киквите започват сами да се грижат за себе си.“

Вече се е отказала от надеждата да приемат киквите в малкото семейство на Земята, състоящо се от човеци, неоделфини и неошими — първоначалната й идея, когато на Китръп „Стрийкър“ бързо качи на борда малка възпроизвеждаща се популация. Зрелите предразумни видове бяха рядкост, а този представляваше истинска находка. Но точно сега земянитският клан не можеше да пази сам себе си, а какво оставаше да поеме нова отговорност!

 

 

„Абхуша“ отново се измества и се превръща в „попош“. По едно от ходилата на Джилиън полазват тръпки и тя усеща ново присъствие в стаята. Самодоволна ирония придружава натрапника, нещо като прекалено обилно използван парфюм. Това е вихрещата се холограма на Нис, нарушила уединението й с типична липса на такт.

Когато тази злощастна експедиция напускаше Земята, Том беше решил, че е добра идея да вземат със себе си тимбримското устройство. Заради Том — защото толкова й липсва — Джилиън сподавя естественото си раздразнение от изкуственото същество.

— В момента подводницата с нашата диверсионна група е само на часове оттук — напевно произнася Нис. — Искате ли пак да прегледаме плана за разпита на пленниците, доктор Баскин? Или ще оставите тази работа на сюрия извънземни хлапета?

Нахалната машина изглежда афектирана още откакто Джилиън прехвърли на Алвин и Хък задачата да превеждат. Но до този момент всичко вървеше добре. Така или иначе, тя вече знае какви въпроси ще зададе на човеците и джофурските пленници.

Нещо повече, Джилиън има свой начин за подготовка. Както казваше Джейк: „Как може човек да предвиди, без преди това да си спомни?“

Тя се нуждае от уединение, без да й пречат Нис, Ханес Суеси или стотината нервни делфини, които постоянно й досаждат, сякаш им е майка. Понякога напрежението става по-ужасно от мрачната бездна, заобикаляща убежището на „Стрийкър“.

Ако отговори с думи, Джилиън ще излезе от транса си, затова използва „копу“, съпреживителен глиф. Нищо специално — тя не притежава вродения талант на тимбримите, — просто елементарно предложение Нис да си намери кътче кибернетично пространство и да прекара следващия час в самовъзпроизводствена симулация, докато тя не я повика.

Същността се пени и възразява. Следват още думи. Но Джилиън ги оставя да се носят край нея като морска пяна. Междувременно продължава упражнението и се прехвърля в друга посока на компаса. Посока, която изглежда спокойна като смъртта.

„Абхуша“ се завръща и тя се отправя към напомнящия на мумия на фараон труп в отсрещния ъгъл на кабинета си. Той е заобиколен от предпазни полета, които все още действат след три години и милиони парсеци и го съхраняват такъв, какъвто е. Какъвто е бил, откакто Том извади древното тяло от един огромен изоставен кораб, носещ се из Плиткия куп.

Том винаги беше проявявал дарбата да намира скъпи сувенири. Но този печелеше всички точки.

Херби.

Иронично име за Прародител… ако наистина бе такъв… навярно на два милиарда години и причина за бедите на „Стрийкър“.

Основна причина за войната и смута в десет спирални ръкава.

Можеха да се избавят от него още на Оакка — тя знае това. Според закона трябваше да предадат Херби на Библиотечния институт. Така щеше да е най-безопасно.

Но представителите на секторния клон бяха покварени. Мнозина от библиотекарите бяха нарушили клетвите си и започнаха да воюват помежду си — раса по раса, клан по клан — и всички искаха съкровището на „Стрийкър“ само за собствения си вид.

Бягството отново беше станало техен дълг.

„Нито една галактянска фракция не трябва да се добере до вашата тайна.“

Така бе наредил съветът Терагенс с едно-единствено далекообхватно съобщение, получено от „Стрийкър“. Джилиън знаеше думите наизуст.

„Проявяването на каквото и да било пристрастие може да доведе до катастрофа.

Може да означава пълно изчезване на земянитския клан.“

 

 

Частите на Съдбата притеглят крайниците й и ориентират плуващото й в безтегловност тяло. Джилиън е с лице нагоре и с отворени очи, но не вижда металните плочи на тавана. Вместо това погледът й се насочва към миналото.

Към Плиткия куп. Фаланга от искрящи сфери, измамно красиви като прозрачни луни или плаващи балони от сън.

После към засадата на Моргран… огнени експлозии сред могъщи бойни кораби, безбройни като звездите, всички стремящи се да получат възможност да хванат техния комар.

Към Китръп, където избяга комарът, където беше загубено толкова много, включително и по-добрата част от душата й.

„Къде си, Том? Жив ли си някъде в пространството и времето?“

После към Оакка, онова зелено предателско място, където институтите се бяха провалили.

И Многоизмерната система, където Старите доказаха, че за коварството няма възрастови граници.

Херби изглежда развеселен от тази мисъл.

„Старите ли? От моя гледна точка обитателите на онази гигантска снежинка са бебета като самата теб!“

Разбира се, гласът е плод на въображението и. Мумията може да е говорила по времето, когато в земния океан са живеели само бактерии… когато Слънчевата система е била на половината от сегашната си възраст.

Джилиън се усмихва и „абхуша“ се превръща в „кунтатта“ — смях сред буря от лепкави вакуумни лъчи.

 

 

Скоро тя трябва да се бори с все същото затруднение — как за пореден път да организира бягството им. Този път ще е нужен ужасно хитър номер, след като на Джиджо очевидно вече е кацнал джофурски крайцер и корпусът на „Стрийкър“ все още е покрит с плътен пласт сажди.

Трябва им чудо.

„Как са ни проследили? — чуди се тя. — Струваше ми се идеално скривалище. Всички пътища към Джиджо бяха квантово колабирали, освен един, а и той минаваше през атмосферата на гигантска въглеродна звезда. Всички преждевремски раси го бяха направили успешно и бяха пристигнали, без да оставят следи. Къде сме допуснали грешка?“

Обвиненията нямат място в безтегловната йога.

Те нарушават спокойствието.

„Съжалявам, Джейк“ — мисли си тя. И въздъхва. Знае, че трансът вече е свършил. Спокойно може да изплува и да се върне към работата си. Навярно „Хикахи“ ще донесе полезни новини от набега си на повърхността.

„Съжалявам, Том. Навярно ще дойде време, когато ще мога да прочистя ума си достатъчно, за да те чуя… или да пратя частица от себе си там, където си отишъл.“

Джилиън няма да си позволи да си представи по-вероятната възможност, че Том е мъртъв заедно с Крейдейки и всички други, които е била принудена да изостави на Китръп само с малка космическа лодка, която отново да ги върне у дома.

Процесът на изплуването продължава и връща медитативните си форми в първоначалните им абстракции, освобождавайки я в света на неприятните факти.

И все пак…

В хода на подготовката си за изплуване Джилиън внезапно осъзнава пето притегляне, което гали тила и гъделичка окципиталните й прешлени и фоликулите по средата на черепа й. Усещането е познато. Изпитвала го е и преди, макар и никога толкова силно. Присъствие, канещо я отдалеч, отнякъде извън покрития с белези корпус на „Стрийкър“. Отнякъде другаде на планетата.

В усещането има някаква ритмична, кънтяща твърдост, като вибриране на плътен камък.

„Ако беше тук, Крейдейки навярно щеше да го преведе, както направи с онези бедни същества, които живееха под земята на Китръп. Или Том — той щеше да измисли начин да го дешифрира.“

И все пак тя започва да подозира, че този път нещо е различно. И разбира…

Това не е присъствие на този свят, нито под него, а на самата планета. Аспект на самия Джиджо.

„Нарушкан“ я ориентира като игла на компас и тя внезапно изпитва странен, непровокиран от нищо смут. Трябва й известно време, за да анализира впечатлението. Но най-после го познава.

Колебливо — като отдавна загубен приятел, неуверен как ще го посрещнат — в сърцето й отново се промъква надежда.