Дейвид Брин
Брегът на вечността (66)

Нило

Докато се връщаха, Ариана Фу мислеше за рисунките си на малката космическа капсула, докарала на Джиджо Непознатия. Междувременно Нило се пенеше и мърмореше, че се били забавили и че работниците му нямало да спазят графика, а щели да се излежават като хууни по време на следобедна дрямка.

По време на кризата търговията беше замряла и складовото дърво бе пълно, но Нило не искаше да спира производството на хартия. Какво щеше да представлява Доло без пъшкащото водно колело, думкането на пулпиращия чук или сладкия аромат, който се носеше от съхнещите на слънце нови листове?

Кърмчията весело умблираше и напяваше постоянен ритъм за екипажа, придвижващ с прътове малкия кораб. Нило протегна ръка, за да провери за дъжд — преди малко бяха капнали няколко капки и на юг бе изтътнала тревожна гръмотевица.

Блатото остана назад, поточетата отново се сляха в река. Скоро младежите щяха да се хванат за греблата и да се понесат по езерото зад долоския язовир.

Умблата на кърмчията се извиси и проточи като тревожен стон. Неколцина от екипажа се наведоха и погледнаха водата. „Наистина изглежда малко бърза“ — помисли си Нило. Последните блатни растения останаха назад и покрай тях започнаха бързо да прелитат дървета.

— Всички на греблата! — извика младият женски хуун, който командваше екипажа. Все още неукрепнали след неотдавнашното си израстване, тръбните й шипове неспокойно потръпваха.

Корабът се разтърсваше и летеше по течението. Нило си спомни за бързеите на много левги надолу край Тарек — беше минал през тях, когато придружаваше отпадъчното буре на жена си до морето.

„Но тук няма бързеи! Изчезнали са след напълването на езерото още преди векове!“

Напълно объркан, майсторът на хартия се хвана с две ръце за парапета. Навлизаха в странен участък на реката. Участък, който не би трябвало да е тук.

Носеха се по тесен канал. От двете му страни се виждаха обичайните брегове — но дърветата постепенно отстъпваха мястото си на водни растения, а корабът се спускаше все по-надолу и по-надолу, увлечен от непреодолима сила.

„Вече трябваше да сме в езерото — мислеше си Нило. — Къде е отишло езерото?“

Водата кипеше сред пръснати камъни и рязко променяше курса си. Плаването бе истинско изпитание за моряците, но Нило не забелязваше водещата се борба, макар единствено от нея да зависеше дали ще оцелее. Поглед му блуждаеше по тинестата равнина, която доскоро е била езерно дъно. По средата й безпрепятствено се носеше река Рони — също както преди идването на земянитите.

„Язовирът… Язовирът…“

Двама сини кхюини простенаха. Бяха от местния кошер, чиито рибарници и кошари за омари спокойно се бяха простирали над бента. Сега от тях не бе останало нищо. Корабът продължаваше да лети надолу.

Нило премигна.

Бентът все още стоеше — почти непокътнат. Но „почти“ не бе дума от голяма полза за един бент. Сърцето на майстора едва не спря, когато той видя зейналата в единия край дупка — съвсем близо до любимата му мелница.

Единственото, което можеше да чуе, беше ужасният рев на водопада пред тях.