Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Рети

Колкото повече научаваше за звездните богове, толкова по-непривлекателни й се струваха.

„По-тъпи са и от глейвърите, дето се тъпчат с лайна — мислеше си тя, докато вървеше по дългия коридор към корабния карцер. — Сигурно е защото използват разни компютри и хитроумни машини, дето им готвят храната, правят им въздуха, разказват им истории, убиват враговете им, завиват ги нощем в леглото и им предсказват бъдещето. Твърде много разчитат на тях и мозъкът им е престанал да работи.“

Рети беше станала по-цинична от онези първи дни, когато Дуер и Ларк я бяха довели от Ръбатата планина, измършавяла от глад ококорена дивачка, вълнуваща се и от най-простите предмети, произведени на така наречения цивилизован Склон — от грънците до тъкания плат и хартиените книги. Разбира се, това благоговение се бе изпарило веднага щом вкуси от истинския разкош в ротенската станция, където Кун и другите даники я бяха примамили със смайващи обещания.

„Дълъг живот, сила и красота… лекове за всичките ти болки и белези… чисто, безопасно място, където ще живееш под закрилата на нашите ротенски господари… и всички чудеса, вървящи с това да си божествена и да крачиш сред звездите.“

Там тя видя ротенските патрони на човечеството. Нейните патрони, казаха те. Омагьосана от благосклонните лица на Ро-кенн и Ро-пол, Рети се беше оставила да вижда в тях мъдри, любящи родители — за разлика от онези, които познаваше в дивото си преждевремско племе. Ротените й се струваха толкова съвършени, толкова благородни и силни, че почти се поддаде. Още малко оставаше да им отдаде сърцето си.

Но това се оказа лъжа. За нея нямаше никакво значение дали наистина са патрони на човечеството. Важното бе, че ротените не бяха толкова могъщи, колкото твърдяха. И това тя никога нямаше да им прости.

Каква полза от закрилник, който не може да те закриля?

Половин година Рети беше бягала и попадала от една банда некадърници при друга — от родното си племе при мръсните идиоти от Общностите на Шестте раси. После от Общностите при ротените. И когато джофурската корвета свали малкия разузнавателен кораб на Кун, сериозно се бе замислила дали да не се спусне в блатото с вдигнати ръце и да предложи услугите си на грозните пръстеновидни същества. Как само щеше да се ядоса Дуер!

По едно време, докато той газеше в тинята и разговаряше със своя луд мулк-паяк, момичето наистина бе тръгнало към рампата на приземения космически кораб с намерението да почука на вратата. Джофурите със сигурност бяха като всички останали и с готовност щяха да се отблагодарят за информация, която беше важна за тях.

В критичния момент я спря само зловонието им — смрад, която й напомняше за гнойни рани и гангрена… за щастие, както се оказа впоследствие, защото джофурите също не бяха способни да се защитят от неочакваното!

„Така че просто трябва да продължа да си търся друг начин да се махна от тази гадна планета. Хич не ме интересува какво си мисли за мене Дуер.“

Учител на Рети беше пустошта, чиито сурови уроци я бяха научили на нещо основно — да оцелява на всяка цена. Докато растеше, пред очите й едни същества изяждаха други, после на свой ред бяха изяждани от нещо още по-силно. Ларк говореше за „хранителна верига“, но Рети го наричаше „кой убива планината“. Всяко решение, което взимаше, означаваше опит за изкачване по-нависоко по тази планина с надеждата, че следващата крачка ще я отведе на върха.

Така че когато джофурите бяха победени и пленени от митичните делфини, й се струваше съвсем естествено бързо да се качи на борда на подводницата и да поиска убежище от своите „земни братовчеди“. „Ама я виж къде съм сега, погребана под купчина боклук на морското дъно. И се крия тук с банда бъбрещи земни риби, преследвани от всички чудовища и звездни богове в космоса.“

С други думи, отново в подножието на планината. Обречена винаги да е плячка, вместо ловец.

 

 

Някои неща все пак отчасти компенсираха всичко.

Делфините, изглежда, боготворяха човеците — по същия начин, по който даниките се отнасяха към своите ротенски патрони. Нещо повече, екипажът на „Стрийкър“ смяташе Рети и Дуер за „герои“ заради действията им в блатото срещу джофурската корвета. В резултат й беше осигурено свободно придвижване из кораба, включително паролата, даваща й достъп до забранения вход на карцера.

За кратко и двете врати на херметичния шлюз останаха затворени. Тя разбра, че часовите я проверяват с уреди. „Сигурно ми оглеждат вътрешностите, за да видят дали не нося лазер или нещо такова. — Рети си пое дъх и дълбоко въздъхна, за да се избави от инстинктивната паника от затварянето в тясно метално пространство. — Ще ми мине… ще ми мине…“

Този номер й бе помагал през годините, прекарани в примитивното й племе, когато сякаш от всички страни я притискаха насилие и жестокост.

„Недей реагира като дивачка. Щом други могат да живеят в кутии, можеш и ти… за малко.“

Най-после вторият люк се отвори и пред Рети се показа рампа, която стръмно се спускаше към помещение, пълно до гърдите с вода.

„Перу.“

Не обичаше общите отсеци, които бяха голяма част от този странен съд — полупълни с вода стаи със сухи коридори високо край стените, позволяващи достъп и на ходещи, и на плуващи същества. Водата беше топла и й напомняше за вулканичните потоци из Сивите хълмове, но някак газирана и при всяко движение се вдигаха малки мехурчета. С престорена спокойна увереност Рети приближи до двамата часови, подпомагани от сферичен робот, чиито трептящи антени внимателно я наблюдаваха. Единият от делфините бе в шестоног екзокостюм — без броня, — позволяващ му да ходи в сухите отсеци на кораба. Другият „фин“ носеше само хамут за инструменти и гледаше към няколко монитора, като плавно размахваше перки.

— Мога ли да ви помогна, госпожице? — попита той и плесна с опашка, за да сложи точка на изречението.

— Да. Дойдох пак да разпитам Кун и Джаз. Мисля, че ако опитам сама, ще успея да измъкна от тях нещо повече.

Часовият неуверено насочи към нея едното си око. Първият опит не беше минал добре — тогава Рети придружаваше лейтенант Тш’т, за да разпитат човешките пленници. Те бяха съсипани от умора и неотзивчиви, все още с превръзки и медицински пакети, залепени за многобройните им рани. Докато делфинският офицер се опитваше да разпитва Кун по въпроси, свързани с положението в Петте галактики, Джаз хвърли на Рети изпепеляващ поглед, измърмори „предателка“ и се изплю на пода.

„И кой си мислиш, че съм предала, Джаз? — помисли тя, като студено го наблюдаваше, докато той не издържа и извърна очи. — Даниките ли? Даже Кун не е изненадан, че минах на другата страна след начина, по който се отнасяше към мен. Или искаш да кажеш, че съм предала родния ни клан? Бандата мръсни диваци, които никога не са се държали мило с мен?“

Очите му показваха, че въпросът е личен. Тя беше помогнала да хванат, да го измъчват и да го използват за водач на Кун. Заключването му в тази метална клетка също бе нейно дело.

Тази мисъл малко я ободри. „Трябва да си признаеш, Джаз, най-после успях да ти направя впечатление.

Но скоро ще стане още по-кофти.

Ще те накарам да ми благодариш!“

Междувременно Кун разказа на Тш’т, че обсадата на Земята продължава, макар и донякъде облекчена от странния съюз с тенанините.

— Но за да отговоря на основния ти въпрос, институтите не са обявили амнистия. Няколко велики звездни клана са попречили на издаването на указ, позволяващ на вашия кораб да се върне.

Рети не беше сигурна какво означава това, но явно за делфините новината не бе приятна.

После неочаквано се появи вихреща се абстрактна фигура и се намеси нов глас:

— Лейтенант, моля, спомнете си инструкциите. Накарайте пленника да обясни как корабът му ни е проследил до този свят.

Рети забеляза по гладката сива кожа на делфина да пробягват тръпки, навярно от раздразнение от обидния тон на машината. Но Тш’т щракна с челюсти в пренебрежителен жест и екзокостюмът й заплашително се приближи до копката на Кун. Човешкият звезден пътешественик нямаше къде да отстъпва. По челото на даникския воин избиха капки пот, издаващи страха под престореното му спокойствие. Виждала го да командва, Рети изпитваше удоволствие от тази размяна на ролите.

И тогава се случи. Някаква част от екзокостюма се повреди или пък лейтенантът беше направила погрешна стъпка. Десният й преден глезен внезапно се огъна и огромната маса на делфина се прекатури напред.

Само светкавичните рефлекси позволиха на Кун да отскочи, за да не бъде смазан. Когато пристигнаха часовите, за да помогнат на Тш’т да се освободи, тя бе натъртена, ядосана и нямаше настроение да продължи разпита.

„Но аз имам — помисли си Рети, докато единият от пазачите на карцера се готвеше да я придружи по тесния коридор с цифри, гравирани на всеки люк. — Имам и план… и този път за Кун и Джаз ще е по-добре да правят каквото им кажа.“

— С-с-сигурна ли с-с-сте, че искате да влезете точно с-с-сега, госпожице? — попита часовият. — С-с-сега е нощният цикъл и пленниците с-с-спят.

— Тъкмо такива ми трябват. Скапани и сънени. Може да се разприказват повече.

Всъщност Рети изобщо не се интересуваше дали Кун ще назове имената на адмиралите на всички флоти в Петте галактики. Въпросите й щяха да служат само за прикритие на общуване на друго равнище.

Тя не си беше губила времето в стаята, която й дадоха — уютно местенце, по-рано обитавано от човек на име Дени Съдман, чиито дрехи точно й ставаха. Снимките по стената показваха млада жена с тъмна коса, за която й казаха, че преди години изчезнала на някаква чужда планета заедно с неколцина човеци и делфини от екипажа. Дени бе оставила на разхвърляното си бюро интелигентна машина, която говореше много по-приятелски, отколкото саркастичната Нис. Тя изглеждаше готова да помогне на Рети и й разказа всичко за земянитския кораб и заобикалящата го среда.

„Проучих проходите, водещи от този затвор до външния шлюз. Мога да кажа точно какви лодки и звездни машини държат там. И най-важното, тези земни риби ми вярват. Паролите ми би трябвало да ни помогнат да се измъкнем.

Трябва ми само пилот… и някой достатъчно силен и подъл, за да се бие, ако се натъкнем на проблем.“

И късмет. Рети грижливо беше обмислила нещата, така че нямаше голяма вероятност да попаднат на Дуер.

„Дуер знае, че не може да ми вярва… а не съм сигурна, че Джаз и Кун дори заедно могат да го победят.“

Така или иначе, тя предпочиташе Дуер да не пострада.

„Може би даже от време на време ще си мисля за него, докато живея в някоя далечна галактика.“

На Джиджо нямаше нищо повече, за което възнамеряваше да си спомня.