Дейвид Брин
Брегът на вечността (31)

Емерсън

Никога не е обичал дупките. Тази едновременно го плаши и интригува.

Пътуването е странно. Вози се в дървена каруца, теглена от четири коня, проскърцваща по тунел с неравни стени, напомнящ на някакви безкрайни черва. Единствената светлина — бледа светлолента — сочи право напред и назад в двете срещуположни посоки.

Тази двойственост е като проповед. След влизането им в скрития горски вход времето загубва яснотата си — миналото и бъдещето се замъгляват. Също като живота му, след като се свести на този дивашки свят с дупка в главата и с милиони тъмни пространства, в които би трябвало да има спомени.

Емерсън усеща, че това място предизвиква дълбоко в черепа му асоциации. Връзки, които дращят и вият отвъд бариерите на амнезията му. Ужасни спомени се мержелеят точно извън обсега на ума му. Тревожни спомени за жалък ужас, които ръмжат и хапят всеки път, щом се опита да ги достигне.

Сякаш са поставени под стража.

Странно, това не му пречи да докосва преградите. Прекарал е прекалено много време в компанията на болката, за да се страхува от нея. Запознат с нейните особености и поведение, Емерсън смята, че вече я познава също толкова добре, колкото и самия себе си.

Всъщност по-добре.

Като преследвано животно, което се уморява да бяга и се обръща срещу преследвача си, той жадно тръгва по следата на страха и стига до източника му.

Чувството не е споделено от всички. Макар че конете се задъхват и копитата им кънтят, екотите са приглушени, почти като в смъртта. Спътниците му са нервно прегърбени на тясната си пейка и дъхът им се издига като пара в ледения въздух.

Кърт Сапьора като че ли не е толкова изненадан от всичко това, колкото Сара или Дединджър — сякаш старецът отдавна е подозирал за съществуването на подземен проход. И все пак очите му постоянно блуждаят, сякаш за да забележат някакво движение в мрака наоколо. Неспокойни изглеждат дори мълчаливите ездачки. Сигурно са минавали по този път и преди, но Емерсън усеща, че тунелът не им харесва.

Тунел.

Изговаря думата и гордо я прибавя към списъка си с възстановени съществителни имена.

Тунел.

Някога този термин е означавал нещо повече от обикновена дупка под земята — някога, когато работата му е била да настройва мощни двигатели, носещи се из космическия мрак. Тогава той е означавал…

Не му идват наум други думи. Убягват му дори образите, макар че колкото и да е странно, от някакъв ъгъл на мозъка му, увреден по-малко от центъра на речта, се изливат уравнения. Уравнения, които обясняват тунелите по чист, стерилен начин — като многоизмерни тръби, водещи покрай коварните плитчини на хиперпространството. Уви, за негово разочарование формулите нямат никаква сила да съживят спомените.

Те не носят издайническата диря на страха.

Запазил се е и безотказният му усет за ориентация. Емерсън го разбира, когато съзнава, че проходът минава под широка река, но не вижда просмукваща се вода. Тунелът е дело на галактяни, създаден, за да просъществува векове или еони — докато не дойде определеното му време за разрушаване.

На планетата това време много отдавна е настъпило. Проходът би трябвало да е изчезнал заедно с всички големи градове, когато Джиджо е бил оставен на угар. По някакво недоглеждане огромните разрушителни машини и живите киселинни езера са го пропуснали.

Сега отчаяни бегълци използват древния тунел, за да се скрият от враждебното небе, внезапно изпълнило се с кораби.

Макар подробностите все още да са му мъгляви, Емерсън знае, че от много отдавна е бягал от звездни кораби заедно с Джилиън, Ханес, Тш’т и екипажа на „Стрийкър“.

В ума му проблясват лицата, придружаващи всяко от имената. Споменът за страданието го кара да изсумти и да стисне клепачи. Лица, за които копнее… и които отчаяно се надява никога вече да не види. Той знае, че някак трябва да е бил жертван, за да помогне на другите да избягат.

Дали планът е успял? Дали „Стрийкър“ е избягал от онези ужасни кораби? Или Емерсън напразно е изстрадал всичко това?

Спътниците му дишат тежко и се потят. Изглежда, застоялият въздух им тежи, но за Емерсън това е просто друг вид атмосфера. През годините е дишал много видове. Тя поне подхранва дробовете…

… за разлика от вятъра на зелено-зеления свят, където дори спокойният ден може да е смъртоносен, ако шлемът ти се повреди…

А неговият шлем наистина се беше повредил, спомня си той, във възможно най-неподходящия момент, докато се опитваше да пресече сплъстена покривка от полурастения и отчаяно тичаше към…

Сара и Прити високо ахват, прекъсват мислите му и го карат да вдигне поглед, за да види какво се е променило.

Каруцата бързо навлиза в неочаквано разширение на тунела. Неравните стени се отдръпват настрани и потъват в дълбоките сенки, където се мержелеят десетки големи предмети — корозирали от времето тръбовидни коли. Някои са смачкани от скални свличания. Камари камъни препречват пътя на други.

Емерсън вдига ръка, за да погали ципестото, леко като воал създание на челото си. Рюкът потръпва при докосването му и се плъзва надолу, за да покрие с прозрачната си мембрана очите му. Някои цветове се замъгляват, други стават по-ярки. Древните коли заискряват като призраци, сякаш ги гледа не през пространството, а през времето. Почти е в състояние да си ги представи в движение, изпълнени с енергия, фучащи из мрежа, която някога е опасвала жива цивилизация.

Ездачките, седнали на най-предната пейка, дръпват юздите и гледат право напред, обгърнати от напрежение. Ципата на рюка показва на Емерсън нервното им, суеверно благоговение. За тях това не е безопасна гробница за прашни реликви, а страховито обиталище на призраци. На духове от епоха на богове.

Създанието на челото му го интригува. Как превежда чувствата този малък паразит — дори между толкова различни същества като човеците и треките — при това без никакви думи? Всеки, който отнесе такова съкровище на Земята, би бил богато възнаграден.

От дясната страна на Емерсън Сара успокоява шимпанзето — прегърнала го е. Малката Прити се е свила от страх от мрачната глуха пещера, но цветовете на рюка издават в поведението й нюанс на измама. Начин да разсее господарката си от собствените й клаустрофобични страхове.

Емерсън разбиращо се усмихва. Цветовете, които заобикалят Сара, показват онова, което вече знаят и голите очи — че младата жена копнее някой да се нуждае от нея.

— Няма нищо, Прити — утешава я тя. — Шт. Няма нищо.

Изразите са толкова прости, толкова познати, че Емерсън ги разбира. Чувал е същите думи, докато се е мятал в делириум през мрачните дни след катастрофата, когато нежните грижи на Сара го върнаха от изпълнената с черни огньове бездна.

Огромното подземие продължава напред и само светлолентата им помага да не се отклонят от курса. Емерсън поглежда назад и вижда малкия Джома, седнал на последната пейка. Мачка шапката в ръцете си, а чичо му Кърт се опитва тихо да му обясни нещо и сочи към тавана и стените — навярно размишлява какво ги поддържа… или каква експлозивна сила ще е нужна, за да ги разруши. До тях, със завързани ръце и крака, бунтовникът Дединджър излъчва чиста омраза към пещерата.

Емерсън изсумтява от раздразнение. Колко мрачни са спътниците му! Бил е на места, безкрайно по-страшни от тази безопасна гробница… някои от тях дори може да си спомни! Ако изобщо си спомня нещо от предишния си живот със сигурност, това е фактът, че веселото пътуване минава много по-бързо, независимо дали си в дълбокия космос, или на прага на ада.

Той изважда от торбата в краката си миниатюрната цитра, която Ариана Фу му е подарила в Библоския архив — онази прекрасна сграда с безкрайни коридори, пълни с хартиени книги. Без да си прави труда да взима чукчетата, поставя инструмента в скута си и дръпва няколко струни. Чистите звуци откъсват другите от тревожния им шепот и те поглеждат към него.

Въпреки немотата си, той е открил начини да подтиква и убеждава. Музиката идва от място, различно от това на речта, както и песните.

Свободни асоциации пресяват скритите в сенки архиви на паметта. Чекмеджета и шкафове, незаключени от травмите на живота. Емерсън открива мелодия за пътуване по друг тесен път. Път, чийто край има надежда.

Песента се излива сама. Гласът му е неукрепнал, но силен.

Имах магарица, казваше се Сал.

Двайсет километра по Ери канал,

карахме товари, бяхме си другари,

двайсет километра по Ери канал.

 

Съчки, пръчки, слама

въглища, сено,

вечно бяхме двама,

все едно, все едно…

В мрака не е лесно да разсее тревогите им. Усеща и смазващата тежест на скалата, и на безбройните изтекли години. Но запява по-високо и скоро гласът на Джома подема припева, колебливо последван от Сара. Ушите на конете потрепват. Те изцвилват и препусват в галоп.

Подземната зала отново се стеснява, стените рязко се доближават. Светлолентата потъва в тунела.

Песента на Емерсън за миг секва, прекъсната от проблясък на паметта. Внезапно той си спомня за друго рязко потъване… спускане през портал, отворил се във вакуумния мрак… после вселената го притиска отвсякъде…

и още нещо.

Редица от светлосини очи.

Старите…

Но песента има свой собствен живот. Тя непреодолимо се излива от някакво весело кътче на ума му и замъглява кратките ужасни видения, кара го да изпее следващия куплет с дрезгава, гърлена предизвикателност.

Ето го и моста, стигаме града,

чакат ни на гости, ала за беда…

Спътниците му се отдръпват от приближаващите се стени и притискат рамене един до друг. Проходът отново ги поглъща.