Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Длетото

Можеше да остане още долу. Но след три-четири мидури въздухът в кракомехурите му започна да застоява. Дори възрастният син кхюин трябва да диша поне десет пъти на ден. Затова, когато процеждащата се слънчева светлина стигна до мрачното му убежище, Длетото разбра, че трябва да напусне студеното речно дъно, подслонило го по време на дългата гръмотевична буря през нощта. Като забиваше и петте си лапи в тинестия бряг, той се бореше с течението на Гент и се изкачваше нагоре, докато най-после успя да издигне зрителния си купол над мазната водна повърхност.

Навън сякаш беше дошъл свършекът на света.

Легендарните кули на Овум бяха оцелели от времето на деконструкцията, после половин милион години бяха устоявали на вятър и дъжд. Нямаше ги сложните машини, построили този оживен галактянски град. Отдавна бяха отнесени от заминалите си буюри заедно с почти всички прозорци. И все пак, въпреки десетките хиляди зейнали отвори, оцелелите сгради представляваха истински лукс за шестте изгнанически раси — осигуряваха стотици жилища и работилници — всички свързани с прекрасни дървени мостове, рампи и камуфлажни покрития.

Сега от праха и саждите стърчаха само назъбени основи. Слънцето жареше от яростното небе и показваше колко напразни са били всички усилия да скрият града.

Докато вървеше по речния бряг, сега покрит с разбити каменни блокове, Длетото видя по-ужасен вид останки — трупове, носещи се в речните въртопи наред с разчленени части… крайници от двуноги, г’кекски колела и трекски пръстени. Типично по кхюински, той не потръпваше и не изпитваше отвращение, докато заобикаляше телата, а се надяваше, че някой ще организира събирането им за надлежното им рециклиране.

Повече го смути хаосът на кейовете, където няколко срутили се кули бяха паднали върху вълноломите и складовете. Нито един от корабите не изглеждаше невредим.

Спря до екипаж хууни, оглеждащи някога красивия си кораб. Изпита кратък прилив на надежда, когато видя, че лъскавият корпус е оцелял! После разбра — всички мачти и такелажа ги нямаше. От три от петте му кракоусти заклокочиха мехурчета на разочарование.

Едва вчера Длетото си беше купил билет за този съд. Сега спокойно можеше да изхвърли хартийката от влагоустойчивата си торбичка при другите останки, носещи се към морето.

Много от тези отпадъци бяха живи до предишната вечер, когато звездното небе засия от появилия се галактянски божествен кораб, пристигнал дори преди собствената си ударна вълна и съобщил за неочакваната си поява с рева на двигателите си. После се спусна в спокоен кръг над Овум, грациозно и невъзмутимо като едра хищна риба.

Гледката бе поразила Длетото с красотата и ужаса си.

После изкънтя усилен глас, обявяващ ритуален ултиматум на неясен, почти трекски диалект на галактически две.

Длетото вече беше преживял прекалено много приключения, за да остане да зяпа. Урокът, усвоен от собствен опит, бе прост — когато някой много по-голям и по-отвратителен от теб отправя заплахи, плюй си на петите! Той не доизслуша рева на чуждоземските думи, а се присъедини към бягството на благоразумните и се затича към реката.

Дори под десет метра кипяща кафеникава течност Длетото не можеше да се абстрахира от онова, което последва. Разрушителни взривове, ослепителни блясъци и писъци.

Особено от писъците.

Сега, под слънцето на новия ден, всички концептуални страни на ума му бяха поразени от опустошенията. Най-големият градски център на Склона, някога оживена общност на изкуство и търговия, сега лежеше в руини. Сградите в епицентъра на унищожението не само бяха съборени, но и превърнати във фин прах, който се стелеше на изток от вятъра.

Дали подобен ужас вече беше сполетял Тарек, където приятната зелена Рони се срещаше с ледения Бибур? Или Доло, чийто прекрасен бент подслоняваше процъфтяващия кошер на неговите лели и майки? Макар че бе израснал край човеци, сега Длетото откри, че шокът е изблъскал англическия от ума му. Защото логиката на личните му мисли течеше по-добре на галактически шест.

„Моето положение — то изглежда, безнадеждно.

До Маунт Гуен — вече няма път с океански кораб.

Със Сара и другите — сега не мога да се срещна.

Толкова за моето обещание… Толкова за моята клетва.“

От водите край него се показваха други кхюини — куполите им изскачаха на повърхността като коркови тапи. Неколцина смели сини вече бяха стигнали до разрушените улици преди Длетото и предлагаха силните си гърбове и лапи, за да помогнат на спасителните групи, търсещи оцелели сред съборените кули. Освен това видя няколко червени и гигантски сиви, които някак си трябва да бяха оцелели от нощта на ужасите без сладководно убежище. Някои изглеждаха ранени и всички бяха покрити с прах, но се захващаха на работа наред с хууни, човеци и други.

Кхюините се чувстват неспокойни, когато нямат някаква задача. На родния им свят сивите матрони безмилостно бяха експлоатирали този инстинкт. Но Джиджо беше променил положението и стимулираше друг вид вярност. Вярност към нещо повече от отделен кошер или царица.

Тъй като не виждаше възможност да изпълни предишната си цел и да настигне Сара, Длетото съвестно пренареди приоритетите си и си състави нов краткосрочен план.

Труповете не означаваха нищо за него. Не го трогваше мъртвото мнозинство на Тарек. И все пак той бързо раздвижи петте си крака и се втурна да помага на онези, у които оставаше искрица живот.

 

 

Оцелели и спасители се движеха сред развалините с подчертана предпазливост, сякаш всеки преобърнат камък можеше да крие опасност.

Подобно на повечето селища, този град беше миниран от клон на Гилдията на сапьорите, подготвили града за съзнателно разрушаване, ако настъпеше отдавна предричаният Съден ден. Но той не бе дошъл така, както го описваха свитъците. Нямаше ведри, безпристрастни представители на великите институти, които да заповядат евакуиране и организирано унищожаване, а после претегляне на цената на всяка раса според това докъде по Пътя на изкуплението е стигнала. Вместо това от небето се бе изсипал неочакван и жесток водопад от бушуващ огън, възпламенил някои от внимателно поставените взривове, за които сапьорите почтително се бяха грижили поколения наред… и оставил други да димят сред руините в очакване на някой непредпазлив крак.

Когато се беше взривила местната централа на сапьорите, от сградата се издигна огромно огнено кълбо, облизало търбуха на джофурската корвета и накарало я припряно да се оттегли. Дори сега, няколко мидури след атаката, закъснели взривове разтърсваха отделни части на града и прекъсваха спасителните работи.

Положението се подобри, когато в града допрепускаха урски доброволци от недалечен керван. С чувствителните си ноздри урсите надушваха и неексплодирали заряди, и жива плът. Те се оказаха особено добри в откриването на изпаднали в безсъзнание или изцяло затрупани човеци, чиято миризма намираха за лютива.

Мидурите усилен труд се сляха в мъгла. До късния следобед Длетото продължаваше да работи по разчистването на едно затрупано мазе. Ръководителят на спасителната група, хуунски капитан, умблираше ритмични команди.

— Хр-р-рм, теглете въжето, приятели!… Хайде пак, вече поддава!… И пак!

Длетото залитна, когато каменният блок най-после се освободи. Два чевръсти лорника и гъвкаво шимпанзе се шмугнаха в открилия се отвор и скоро извлякоха навън г’кек със смазани колела. Мозъчната му кутия обаче беше невредима и четирите му очни стълбчета изиграха танц на изумена благодарност. Оцелелият изглеждаше млад и силен. Колелата му можеха да се поправят, а спиците му щяха сами да се изтъкат.

„Но къде ще живее дотогава? — зачуди се Длетото. Знаеше, че г’кеките предпочитат градския живот, а не околната джунгла, в която бяха избягали мнозина от овумските жители. — Дали това ще е свят, в който си струва да се върне, или ще е пълен със създадени от джофурите вируси и ловни роботи, програмирани да изпълняват древна вендета?“

Групата се готвеше да поднови безкрайната си работа, когато се разнесе остър писък. Надаваше го трекът, определен да пази на пост — той стоеше върху една купчина останки и сетивният му пръстен гледаше едновременно във всички посоки.

— Гледайте! Всички същности, бдително насочете вниманието си в указаната посока!

Две пипала посочиха приблизително на юг и запад. Длетото повдигна тежката си коруба и се опита да проясни купола си, но той беше покрит с прах и нямаше вода да го почисти. „Защо кхюините не са благословени с по-добро зрение! За Ифни, в момента съм съгласен и на сълзопроводи.“

Над гората плуваше грубо сферичен предмет, движеше се бавно, сякаш бе облак. Длетото нямаше никаква перспектива и отначало не можеше да определи големината му. Навярно пристигаше гигантският джофурски боен кораб, вместо да прати малкия си брат! Дали джофурите се връщаха, за да довършат работата си? Спомняше си разкази за галактянски бойни оръжия, далеч по-ужасни от корветата от предишната нощ. Оръжия, способни да стопят континентална кора. Ако чуждоземните решаха да ги използват, реката нямаше да му осигури убежище.

Но не. Той видя, че сферичната повърхност се вълнува от лекия вятър. Приличаше на нещо, направено от плат, и бе много по-малко, отколкото си беше помислил.

Появиха се още две сфери. Длетото инстинктивно включи органичните филтри в купола си и ги разгледа на инфрачервена светлина. Незабавно видя, че всеки от летящите предмети носи под себе си нещо със силно топлинно сияние, закачено на кабели за самия глобус.

Други, които стояха наблизо — и имаха по-остро зрение — реагираха по няколко начина. Първо с тревога, после с озадаченост и накрая с нещо като весела почуда.

— Какво е това? — попита го червен кхюин, чийто купол бе още по-прашен от неговия.

— Струва ми се… — започна Длетото, но в този момент се намеси един от човеците, заслонил очи с двете си ръце.

— Това са балони! За Дрейк и Ур-Чоун… това са балони С горещ въздух!

Малко по-късно дори кхюините можеха да различат фигурите, увиснали под големите торби с газ. В плетени кошници стояха урси и се грижеха за огньове, които от време на време избухваха с внезапна, почти вулканична топлина. И Длетото разбра кой е дошъл, появил се сякаш от залязващото оранжево слънце.

Ковачките от Пламтящата планина трябва да бяха видели вчерашната трагедия от планинското си светилище. И идваха да помогнат на съседите си.

По някакъв странен начин това му се струваше светотатствено. Защото Свещените свитъци винаги бяха говорили за гибел, идваща от страшното открито небе.

Сега изглеждаше, че безоблачната шир може да донесе и спасение.