Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Алвин

Раздрусващите костите удари с всяка следваща дура ставаха все по-ужасяващи и отекваха в нашия подводен затвор. Понякога прекъсваха за малко, но после се възобновяваха с нова сила и разтърсващият се под не позволяваше на мен, бедния хуун, да стоя на едно място.

Не ми помагаха нито патериците и шината, нито малкият автописар, изпълващ стаята със собствените ми думи. Като залитах през тях, аз търсех нещо здраво, за което да се хвана, а писарят продължаваше да сгъстява словесната мъгла, записвайки отчаяните ми проклятия на англически и галседем. Успях да открия скоба на стената и с всички сили се вкопчих в нея. Разтърсващите експлозии звучаха като гигант, тропащ с огромни ботуши все по-близо… и по-близо…

После, когато се уплаших, че някоя спойка ще се пропука и в подводницата ще нахлуят тъмните, тежки води на Бунището… тътенът неочаквано престана.

Тишината беше почти също толкова объркваща, колкото и ужасните взривове. Гръклянната ми торбичка безполезно гъгнеше. Изпадналата в истерия Хуфу дращеше раменете ми и чупеше люспите ми на парченца.

За щастие хууните нямат голяма дарба за паника. Може би реакциите ни са прекалено бавни или пък ни липсва въображение.

После вратата се отвори и при мен се втурна една от малките амфибии и изписука няколко кратки израза на опростен галдве.

Покана. Вихрещият се глас искаше отново да разговаряме.

 

 

— Навярно би трябвало да споделим познания — каза той, когато четиримата (и Хуфу) се събрахме.

Хък и Клещовръх, които можеха да гледат на всички страни едновременно, размениха многозначителни погледи с нас с Ур-ронн. Бяхме здраво разтърсени от доскорошното кънтене и друсане. За това не ни беше подготвил дори фактът, че бяхме израснали до вулкан!

Гласът като че ли идваше от пространство, в което се вихреха абстрактни линии, но аз знаех, че това е илюзия. Фигурите и звуците бяха прожекции, излъчвани от някаква същност, чието истинско тяло се намираше някъде другаде. Очаквах Хуфу всеки момент да скочи и да разкъса някоя завеса, разкривайки дребен мъж в смарагдовозелен карнавален костюм.

„За селяни ли ни мислят, че да се вържем на такъв трик?“

— Познания ли? — изсумтя Хък и отдръпна назад трите си очи като увити една в друга змии. — Искаш да споделим познания? Тогава ни кажи какво става! Мислех си, че ще се пръснем на парчета! Земетресение ли беше? Да не сме всмукани в Бунището?

— Уверявам ви, че не е така — разнесе се отговорът на равен галшест. — Източникът на взаимната ни тревога е горе, а не долу.

— Ексфлозии — промълви Ур-ронн, като изсумтя през гривата на муцуната си и удари със задното си копито. — Това не вяха зенетресения, а фодводни взривове. Чисти, силни и ного влизки. Вих казала, че някой тан горе не ви харесва ного.

Клещовръх рязко изсъска и аз погледнах към нашата урска приятелка, но вихрещият се глас призна:

— Много проницателно предположение.

Не можех да кажа дали беше впечатлен, или просто саркастичен.

— И тъй като нашата нестна гилдия на сафьорите не е в състояние да фостигне такъв фодвиг, това фредфолага, че инате други ногъщи врагове, ного фо-силни от нас, славите Шест.

— Отново основателно заключение. Вие сте много умна млада дама.

— Хр-рм — прибавих аз, за да не бъда изключен от сардоничната обида. — Учили са ни, че и най-простата хипотеза винаги трябва отначало да бъде проверявана. Затова нека се досетя — преследват ви същите, които са кацнали на Поляната на Събора. Онези генни пирати, за които Уриел получи съобщение преди да заминем. Така ли е?

— Чудесен извод, а може би дори верен… макар че спокойно може да е и някой друг.

— Някой друг ли? Какво искаш да ка-ка-а-жеш? — попита Клещовръх, като повдигна три крака и опасно се олюля на останалите си два. Хитиновата му коруба блестеше в тревожни тъмночервени багри. — Че чу-чу-чуждоземците на Поляната може да не са единствените ли? Че имате цял куп врагове?

Абстрактните мотиви се сгъстиха във вихър от преплетени линии. Възцари се тишина. Малката Хуфу, която още от самото начало изглеждаше очарована от гласа, сега забиваше нокти в рамото ми, хипнотизирана от спиралната форма.

— Колко врагове имате? — сподавено попита Хък.

— О, скъпи деца. Май поне половината от познатата звездна вселена е прекарала години, за да ни преследва.

Клещовръх изтрака с щипки и Хък изпусна ниска, тъжна въздишка. Собствената ми мрачна съзерцателна умбла изкара Хуфу от транса й и тя нервно изцвъртя.

Ур-ронн просто изсумтя, сякаш бе очаквала това. В края на краищата, нима те почти винаги не правят така, когато нещата като че ли не могат да станат по-лоши? Ифни има богато, макар и отвратително въображение. Многостранният зар на богинята на съдбата постоянно се търкаля.

 

 

— Е, струва ми се, това означава… хрм-м… че можем да забравим всичките си предположения, че вие, фувнтусите, сте древни джиджойци или местни същества от глъбините.

— Или останки от изхвърлени буюрски машини — продължи Хък. — Или морски чудовища.

— Да — разочаровано прибави Клещовръх. — Вие сте просто поредните луди галактяни-тяни-тяни.

Вихрещият се мотив изглеждаше объркан.

— А вие морски чудовища ли предпочитахте?

— Остави това — отвърна Хък. — Няма да разбереш.

Линиите се огънаха и се олюляха.

— Страхувам се, че може би си права. Вашата малка група ужасно ни озадачи. Толкова много, че неколцина от нас предположиха заговор — че сте пратени, за да всеете смут в редиците ни.

— Какво искаш да кажеш?

— Вашите ценности, вярвания и очевидна взаимна обич допринасят за разрушителна обвързаност, която смятаме за неизменно вкоренена в природата на действителността. Напомням ви, че този смут не е съвсем неприятен. Като мислеща същност, един от основните ми мотиви може да се нарече „копнеж за изненада“. А онези, с които работя, са не по-малко озадачени от непредвиденото чудо на вашата дружба.

— Радвам се, че ни намирате за забавни — също толкова сухо и саркастично, колкото преди малко и гласът, отбеляза Хък. — Значи вие сте дошли тук да се скриете като нашите предци?

— Има известни сходства. Но ние не възнамерявахме да останем. А само да направим ремонт, да съберем провизии и да изчакаме удобен прозорец в най-близката точка на прехвърляне.

— Значи Уриел и мъдреците може би грешат за кораба, който е пристигнал на Поляната, така ли? Че са банда генни пирати — това може да е било само за прикритие. Вие ли сте действителната причина за нашите неприятности?

— Неприятността е присъща на метаболизиращата същност. Защо иначе вие, млади любители на приключенията, толкова жадно я търсехте? Но във вашето оплакване има истина. Ние смятахме, че сме избягали от всичките си преследвачи. Корабът, който е кацнал в планината, може да е случаен или да е бил привлечен от комбинирането на неблагоприятни фактори. Във всеки случай, ако знаехме за вашето съществуване, щяхме да потърсим убежище на друга планета, навярно в някой мъртъв град на една от луните ви, макар че такива места не са толкова подходящи за сериозен ремонт.

Трудно ми беше да повярвам в това. Аз съм просто невеж дивак, но от класическите научни фантастики, с които съм израснал, можех да си представя, че работя в някой призрачен лунен град заедно с героя, чието име нося, и събуждам за живот могъщи машини, спали векове наред. Що за пътуващи сред звездите същества биха смятали мрака и солената вода за по-„подходящи“ от чистия вакуум?

Потънахме в мрачно мълчание, неспособни да продължим да се сърдим на създания, с такава готовност приемащи отговорността. Във всеки случай, не бяха ли и те бегълци от преследващите ги галактяни?

„Или от правосъдието“ — хрумна ми друга, тревожна мисъл.

— Можеш ли да ни кажеш защо всички са ви толкова ядосани? — попитах аз.

Вихрещата се фигура се превърна в тясна, въртяща се фуния, чийто тесен край изглеждаше малък и много далечен.

— Също като вас, ние се ровехме и проучвахме непосещавани места, въобразявахме си, че сме смели изследователи… — с безкрайна тъга отвърна гласът. — Докато не ни сполетя нещастието да открием точно онова, което търсехме. Неочаквани чудеса, за каквито не можехме и да сънуваме. Без да нарушаваме никакъв закон, ние искахме само да споделим откритието си. Но преследвачите ни изоставиха всякакви преструвки за законност. Като гиганти, борещи се за комар, те поведоха ужасна война помежду си за възможността да ни пленят! Уви, онзи, който спечели нашето съкровище, със сигурност ще го използва срещу всички други.

Ние отново зяпнахме, а Клещовръх прошепна с всичките си кракоусти едновременно:

— С-с-съкровище-ище-ище…?

Хък се приближи към вихрещия се мотив.

— Можеш ли да докажеш това, което ни каза току-що?

— Не в момента. Не и без да изложа народа ви на още по-голяма опасност.

Зачудих се какво би могло да е по-опасно от геноцида, за който Уриел бе говорила като за вероятен резултат от контакта с генните пирати.

— Въпреки това — продължи гласът, — навярно ще се окаже възможно да повишим равнището на взаимната си увереност. Или дори съществено да си помогнем. Взаимно.