Дейвид Брин
Брегът на вечността (166)

Ларк

— Ръката ти, Ларк!

Той трепереше и се опитваше да овладее пристъпа, който започна внезапно и го накара да откъсне амулета от шията си. Стискаше го силно, макар че започна да изгаря плътта му.

Приклекнал зад няколкото странни обелиска — единственото им убежище в огромната джофурска контролна зала, — Ларк не смееше да извика от болка. Мъчеше се да не мърда, докато Линг с две ръце се опитваше да разтвори стиснатия му юмрук. Най-после камъкът се освободи и падна в скута му и после на пода, оставяйки смрад от изгорена плът. Дори сега топлината му продължаваше да се усилва. Двамата се опитаха да отстъпят назад, но температурата на парчето ставаше все по-висока, докато то се нажежи до бяло и беше трудно да го виждат.

— Не! — дрезгаво прошепна Ларк, когато Линг се наведе напред и протегна ръка към кожения ремък. За негова изненада тя успя да го хване и после два пъти да го завърти над главата си, сякаш мяташе с прашка парче от пламтящо слънце.

После го пусна и талисманът на Ларк описа дъга към средата на оживената зала.

Разнесе се стъписано свистене, придружено от вълни на толкова силна миризма, че той едва не повърна.

— По дяволите, защо… — започна Ларк, но Линг го дръпна за ръката.

— Трябва да отвлечем вниманието им. Хайде, сега е моментът!

Той премигна, удивен от силата на навика. Всъщност бе разярен, че Линг беше хвърлила амулета му, и дори трябваше да потисне желанието си да се хвърли след проклетия камък!

„Остави го и слава Богу“ — помисли си Ларк и й кимна.

— Добре, да вървим.