Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Сара

Да предположим, че двамата най-внимателни наблюдатели на света присъстват на едно и също събитие. Те никога няма да се съгласят какво точно се е случило. Нито пък могат да се върнат и да проверят. Събитията могат да се записват, но миналото не може да се повтори.

„А бъдещето е още по-мъгляво — територия, за която измисляме истории и планираме стратегии, които никога не се осъществяват според първоначалния замисъл.“

Извлечени от трудове отпреди контакта на древната Земя, любимите уравнения на Сара представяха времето като измерение, сходно с няколкото оси на пространството. Галактянските специалисти се подиграваха на тази идея и наричаха релативистичните модели на Айнщайн и други учени „наивни“. Но Сара знаеше, че изразите съдържат истина. Трябваше. Бяха прекалено красиви, за да не са част от универсален план.

Това противоречие я отвлече от математиката към въпросите на езика — как речта ограничава ума така, че някои идеи се раждат лесно, докато други не могат да се изразят. Земянитските езици — англически, росически и ниханически — изглеждаха особено склонни към парадокси, тавтологии и „доказателства“, които звучаха убедително, но се оказваха противоположни на действителния свят.

Но хаосът се беше промъкнал и в галактянските диалекти, използвани от другите изгнанически раси на Джиджо още преди пристигането на земянитските заселници. За някои библоски лингвисти това говореше за деволюция, за отстъпване на звездната образованост пред дивачеството и в крайна сметка за предразумно сумтене. Но предната година на Сара й бе хрумнало друго обяснение, основаващо се на информационната теория отпреди контакта. Откритие, толкова интригуващо, че тя беше напуснала Библос, за да работи върху него.

„Или просто си търсех извинение да си ида?“

След като Джошу умря от шарка — и майка й от удар, проучването на неизследвана област й се струваше съвършеното убежище. Уединена в самотната дървесна къща само с Прити и книгите си, Сара си мислеше, че се е откъснала от външния свят.

„Но вселената знае как да разбива стените.“

Тя погледна лъскавата тъмна кожа и енергичната усмивка на Емерсън и се изпълни с нежност и гордост. Освен с немотата си, звездният мъж вече по нищо не приличаше на онзи полутруп, който беше открила в мулк-блатото край Доло и когото бе върнала от смъртта.

„Може би трябва да се откажа от интелектуалните си преструвки и да се заема с онова, което умея.“ Ако Шестте раси започнеха да се бият помежду си, щеше да има повече нужда от медицински сестри, отколкото от теоретици.

Мислите й блуждаеха, хаотично орбитиращи около тънката светла линия по средата на тунела. Нейната неизменност като че ли укоряваше Сара за тайната й ерес, за странната богохулствена вяра, която на Джиджо изповядваше навярно единствено тя.

Остарялата идея за прогрес.

 

 

Останала без дъх от поредното тичане, Сара отново се качи на каруцата и видя, че Прити нервно пухти. Наведе се да провери раната на малкото шимпанзе, но Прити се отскубна и се покатери върху пейката, засъска и озъбена се вгледа напред.

Жените, които управляваха конете, също изглеждаше смутени. Сара дълбоко пое дъх и усети аромат на ливади, примесен с остра металическа миризма… нещо съвършено чуждо.

А това там не беше ли мъждукаща светлина, там, където светлолентата изчезваше в далечината?

Скоро слабото сияние стана очевидно. Емерсън свали рюка над очите си, после отново го вдигна.

— Събуди се, чичо! — каза Джома и разтърси Кърт за рамото. — Май стигнахме!

Но блясъкът още дълго остана далечен. Дединджър нетърпеливо мърмореше и Сара за първи път бе съгласна с него. Очакването пътуването им да завърши правеше останалата част от тунела почти непоносима.

Конете, без да ги карат, ускориха ход. Кефа и Нули затършуваха под пейката си и раздадоха на всички тъмни очила. Само Емерсън не се нуждаеше от тях, защото рюкът правеше изкуствената защита ненужна. Сара разгледа очилата.

„Дневната светлина сигурно ще ни се струва непоносима след като се измъкнем от тази дупка.“ И все пак очите им бързо щяха да се приспособят към горния свят. Тази предпазна мярка й се струваше излишна.

„Най-после ще разберем къде се е крил през всички тези години конният клан.“ Нетърпението й се смесваше с тъга, защото никаква действителност — дори някакво божествено галактянско чудо — не можеше да се сравнява с фантастичните картини от романите отпреди контакта.

„Загадъчен портал към някаква успоредна реалност? Царство, носещо се в облаците?“

Тя въздъхна. „Вероятно е някоя затънтена планинска долина, където селяните са прекалено невежи, за да правят разлика между магаре и кон.“

Древният проход започна да се издига. Светлолентата постепенно избледняваше, външната светлина започна да се разлива по стените като течност от някакъв далечен резервоар. Скоро Сара можеше да различи формите. Назъбени очертания.

Премигна от удивление, когато осъзна, че се приближават към групи от тройни челюсти, напомнящи на гигантска урска уста, със зъби, достатъчно големи, за да пронижат цялата каруца!

Поведението на илиите я поуспокои. Кефа и Нули, изглежда, не се страхуваха от назъбения отвор. И все пак, когато видя, че зъбите са метални — покрити с люспеста ръжда, — Сара не успя да се убеди, че това е само мъртва машина.

„Огромно буюрско устройство.“

Никога не беше виждала подобно нещо. Почти всички огромни сгради и машини на педантичните буюри бяха изхвърлени в морето през последните им години на Джиджо. В бездната бяха потънали цели градове, а на мястото на останалите бяха посети мулк-паяци.

„Защо тогава деконструкторите не са унищожили това нещо?“

Зад огромните челюсти се виждаха дискове, осеяни с блестящи камъни. Сара разбра, че това са диаманти, големи колкото главата й. Каруцата се раздруса, когато Кефа насочи конете по лъкатушна пътека през грамадното гърло на машината, заобикаляйки дисковете.

И изведнъж Сара се сети:

„Та това е деконструктор! Сигурно е разрушавал тунела и се е повредил. Но защо никой не си е направил труда да го поправи или да го махне оттук.“

После видя причината.

„Лава.“

Езици и поточета замръзнал базалт се промъкваха през десетки цепнатини, където се бяха втвърдили преди половин милион години. „Бил е развален от изригване на вулкан.“

Много по-късно миньори от някоя от Шестте раси сигурно бяха разчистили тясна пътека в търбуха на мъртвата машина, пробивайки последния участък, разделящ тунела от повърхността. Сара забеляза следи от кирки. Сигурно бяха използвани и експлозиви. Това можеше да обясни факта, че гилдията на сапьорите знаеше за подземния проход.

Искаше й се да прецени реакцията на Кърт, но точно в този момент каруцата излезе иззад последния остър завой и се заизкачва по стръмна рампа към порой от светлина.

Сара припряно си сложи очилата, защото светът избухна в цветове.

Вихрещи се пронизителни цветове.

Цветове, които пищяха.

Цветове, които пееха с толкова яростни мелодии, че ушите й запулсираха.

Цветове, които я накараха да сбърчи нос. Полазиха я почти болезнени тръпки. Пътниците едновременно простенаха, когато каруцата стигна до най-високата точка на рампата и навън се разкри гледка, по-чужда и от сънуван пейзаж.

Въпреки тъмните очила всеки връх и долина блестяха в повече нюанси, отколкото Сара можеше да назове.

Замаяна, тя подреди впечатленията си. От едната страна се намираше гигантският деконструктор със зъби от корозирал метал, потънал във вълни от замръзнала магма. Вълни, които се простираха до хоризонта — пласт след пласт сияен камък.

Най-после знаеше отговора на въпроса си.

Къде на Склона която и да било голяма тайна можеше да се запази в продължение на повече от век?

Дори Дединджър, пророкът от Пустинята на острия пясък, високо изпъшка — толкова очевидно беше.

Намираха се на последното място на Джиджо, на което някой би търсил живи същества.

В самия център на Спектралния поток.