Дейвид Брин
Брегът на вечността (28)

Аскс

Ако ние/аз имахме пъргави крака за тичане,

сега аз/ние щяхме да ги използваме, за да избягаме.

Ако ние/аз имахме остри нокти,

аз/ние щяхме да изровим дупка и да се скрием вътре.

Ако ние/аз имахме криле,

аз/ние щяхме да отлетим.

Тъй като тези полезни умения ни липсват, пръстените членове на нашата съставна купчина едва не гласуват завинаги да се оттеглят, да се затворят за света, да отхвърлят обективната вселена и да изчакат непоносимото да отмине.

То няма да отмине.

Това ни напомня нашият втори познавателен пръстен.

Много от мазните пътеки от мъдрост, които покриват старата ни сърцевина, са направени след четене на учени книги или след продължителни дискусии с други мъдреци. Тези пътеки от философски восък потвърждават мнението на нашия втори пръстен. Колкото и трудно да е за треките да го приемат, космосът не изчезва, когато се обърнем навътре към себе си. Изглежда, логиката и науката доказват противното.

Вселената продължава да съществува. Важните неща продължават да се случват едно след друго.

И все пак е трудно да накараме нашите треперещи сетивни пръстени да се обърнат към гигантския кораб, който неотдавна се спусна от небето и сякаш изпълва долината.

Още по-трудно е да гледаш към люка — отвор, широк колкото най-голямата сграда в Тарек.

А най-трудно е да съзреш най-ужасната от всички възможни гледки — онези братовчеди, от които ние, треките, преди много време сме избягали.

Ужасни и силни — могъщите джофури.

Колко величествени изглеждат тези блестящи пръстени, които се олюляват на фона на осветения портал и безмилостно гледат към наранената поляна, смазана под ужасната тежест на кораба им. Поляна, пълна с престъпници полузверове, разнородна сган, примитивни наследници на бегълци.

Изгнаници, напразно смятали, че могат да избегнат неизбежното.

Нашите съграждани от Общностите страхливо шепнат, все още ужасени от поражението на по-малкия ротенски кораб — онази мощ, от която са се бояли месеци наред, сега е притисната до земята и е затворена в капан от смъртоносна светлина.

Да, пръстени мои, аз/ние усещаме, че някои от Шестте — бързите и благоразумните — се завъртат на пети и изчезват веднага след кацането на кораба. Тласкани от любопитство или благоговение, други глупаво се приближават към него. Навярно им е трудно да свържат фигурите, които виждат, с каквото и да било чувство за опасност.

„Безобиден като трек“ — казва поговорката. В края на краищата каква заплаха може да представляват заострените купчини мазни пръстени?

О, мои/наши бедни невинни съседи. Скоро ще разберете.