Дейвид Брин
Брегът на вечността (146)

Рети

Събуден от половинмилионгодишен сън, древният кораб тракаше и виеше като ревящ в предсмъртна агония звяр.

Рети също крещеше, притиснала ушите си с ръце. Сякаш силни юмруци я блъскаха към високия стълб, за който се беше завързала. Въжетата и електрическият кабел се врязваха в кожата й с всяко следващо разтърсване.

От торбичката на пояса й се подаде главата на „аз“.

— жена! жена не плаче! не тревожи се, жена!

Но пискливите думи почти се загубиха сред въртопа от звуци. Скоро виковете му се сляха в урски вой.

Изпълнена с ужас, че е попаднала в капан, Рети се опитваше да разкъса въжетата с нокти и да се освободи.

Изобщо не забеляза прехода от вода във въздух. Малкият холосимулационен дисплей показваше бели гребени, стигащи до пясъчен бряг, после облаци.

Като пълзеше по твърдия метален под, Рети се мъчеше да стигне до херметичния шлюз и през мъглата от болка виждаше само онова, което бе непосредствено пред нея.