Дейвид Брин
Брегът на вечността (109)

Вуббен

След известно време Вуббен най-после успя да успокои мислите си и позволи на тайуюш да изпълни душата му, като изличи всички тревоги и съмнения. Изтече още една мидура и той извървя поредния молитвен кръг. Съзерцанието му ставаше все по-дълбоко. След залеза на Лусен в небето изгряха безброй съзвездия и мъглявини. Блещукащото обиталище на боговете.

Докато заобикаляше откъм западната страна, вниманието му привлече нова премигваща светлина — неравномерни проблясъци, които не приличаха на звездно сияние. Все още в транс, Вуббен трябваше да положи усилия, за да повдигне и второто си очно стълбче и да разпознае в премигването кодирана реч.

Ново напрягане и още едно очно стълбче — и той го дешифрира.

„ДЖОФУРСКИ МИНИКОРАБ/СМЪРТНОКОРАБ В ДВИЖЕНИЕ — казваше фенерът на Маунт Ингул. — НАСОЧВА СЕ КЪМ ЯЙЦЕТО.“

Съобщението се повтори. Вуббен дори зърна далечна искрица, препредаваща думите от далечен връх. Но мозъкът му беше настроен на друга вълна и му попречи да осъзнае напълно значението на съобщението.

Той се върна към сетивния си фантазъм, който го теглеше навътре — впечатление, че е кацнал върху развяваща се лента, която бавно се спуска и издига като развълнувано море.

Усещането не бе неприятно. По-скоро отново се чувстваше малък и безразсъдно се носеше по висящия мост в платото Дуден, чуваше тракането на дъските под колелата си, пикираше и завиваше без предпазен парапет, а от двете му страни зееха смъртоносни бездни. Здравите му спици бръмчаха, докато летеше като куршум, широко разперил четирите си очни стълбчета за максимално равновесие.

Преживяваше мига цялостно — не като далечен мил спомен, а в цялата му прелест. Това беше най-близкото до рая усещане, което бе изпитвал на грубото кълбо на Джиджо.

Въпреки транса си Вуббен разбираше, че трябва да е пресякъл някаква граница. Сега наистина беше с Яйцето и усещаше приближаването на масивен обект откъм запад. Смъртоносно нещо, самодоволно и ужасно. Някак можеше да усети натиска на гравитационните полета, които откъсваха листа от дърветата, драскаха и проникваха в пръстта на Джиджо, нарушаваха покоя на древните скали. Дори интуитивно знаеше нещо за екипажа — многопръстенни същества, далеч по-самоуверени и единни от треките.

Странни пръстени. Егоистични и амбициозни.

Решени да сеят опустошение.