Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ъплифт (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Infinity’s Shore, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
NomaD (2019 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Брин

Заглавие: Брегът на вечността

Преводач: Крум Бъчваров

Година на превод: 1998

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1102

История

  1. — Добавяне

Сара

Очакваше да види по стените закачени ласа, юзди и седла. Може би една-две китари. Обаче тук, в Кси, имаше пиано.

Също като онова у дома в Доло, където Мелина често часове наред четеше на децата си. И избираше мъгляви книги, които като че ли никой друг нямаше желание да поръчва от Библоския архив — изпомачкани страници, носещи мириса на Великото отпечатване отпреди двеста години. Плюс книги с написана музика, които поставяше върху скъпоценното пиано, направено й от Нило като част от брачната зестра.

Сега, в голямата зала на илиите Сара прокарваше пръсти по белите и черни клавиши, галеше фините следи, оставени от зъбите на опитни кхюински резбари, представяше си майка си като малко момиче, отгледано в това тясно царство на коне и умопомрачителни илюзии. За Мелина напускането на Кси сигурно бе като заминаване за друга планета. Дали беше изпитала облекчение след клаустрофобичната теснота на буюрския тунел и как бе започнала новия си живот в снежния север? Дали бе продължила да копнее за скритите поляни? За възбудата от ездата? За пасторалната чистота на живот, неограничаван от мъже?

Дали й бяха липсвали багрите, по-ярки, отколкото в сън или кошмар?

„Кой те е научил да свириш на пиано, мамо? Кой е седял до теб на същата тази пейка, както самата ти седеше до мен и се опитваше да скриваш разочарованието си от несръчните ми пръсти?“

Върху полирания капак на пианото лежаха нотни листа. Сара ги прехвърли и си спомни древните композиции, които някога хипнотизираха майка й дури наред и предизвикваха ревността на малката Сара към тези ситни точици, осейващи петолинията. Точици, които Мелина превръщаше в прекрасни хармонии.

По-късно осъзна истинското вълшебство на музиката. Защото можеше да се възпроизвежда отново и отново. В известен смисъл писаната музика беше безсмъртна.

Типичният джиджойски ансамбъл — секстет, включващ представители от всяка преждевремска раса — импровизираше. Композициите никога не бяха съвсем същите като предишните и следващите. Тази специфика особено се харесваше на сините кхюини и хууните, които според легендата не бяха имали свободата да импровизират в строгото галактянско общество. Те изразяваха удивление, когато понякога човешките им партньори предлагаха да запишат някое успешно парче на трекски восък или на хартия.

„Защо? — питаха те. — Всеки миг заслужава отделна песен.“

Джиджойски начин на възприемане на нещата, съзнаваше Сара.

Тя докосна клавишите и изсвири гамата. Макар да бе загубила тренинг, упражнението беше като стар приятел. Нищо чудно, че Емерсън също търсеше утеха в музиката, която му напомняше за по-щастливи дни.

И все пак мислите й закипяха, когато премина на някои прости любими мелодии, като започна с „Für Elise“.

Според библоските антропологически текстове най-древните култури на Земята се характеризираха с импулсивна музика, също като джиджойския секстет. Но малко преди да открият собствения си път в космоса човеците също бяха преминали към писмени форми.

„Стремели сме се към ред и памет. Това трябва да е изглеждало убежище в хаоса, изпълвал мрачния ни живот.“

Разбира се, оттогава бе минало много време. Тогава математиката също беше преживяла велика епоха на откривателство. „Дали това е обща особеност? Дали съм избрала математиката поради същата причина, поради която Мелина е обичала този инструмент? Защото въвежда в хаоса на живота елемент на предвидимост?“

Върху стената падна сянка и Сара се върна в действителността. Обърна се и видя кафявите очи на Форуни, старата водачка на конния клан.

— Извинявай, че ти попречих, мила — каза сивокосата жена. — Но като те гледах, почти повярвах, че Мелина се е върнала при нас и свири със същата изразителност, както някога.

— Боя се, че не приличам много на майка си. И не свиря така добре.

Старицата се усмихна.

— Добрият родител иска рожбата му да го превъзхожда — да постигне онова, което самият той не е в състояние. Но мъдрият родител оставя детето само да избере в какво да изпъкне. Ти си избрала област на дълбока мисъл. Зная, че тя много се е гордеела с теб.

Сара й благодари за любезността с кимване, но афоризмите не я утешиха. „Ако действително зависеше от мен, не мислиш ли, че щях да съм красива като Мелина? Загадъчната жена, която удивляваше хората с много изящни дарби?

Математиката сама ме избра… привлече ме с хладната си безкрайност и загатване за универсална истина. Но кой се вълнува от моите уравнения? Кой наблюдава лицето и фигурата ми с нескривана наслада?

Мелина умря млада, но заобиколена от хора, които я обичаха. Кой ще плаче за мен, когато вече ме няма?“

Водачката на илиите сигурно разбра неправилно намръщеното й изражение, защото попита:

— Моите думи ли те разстроиха? За еретичка ли ме смяташ, защото вярвам, че поколенията се развиват? Нима това ти се струва странно разбиране за тайно племе, което се крие дори от цивилизация на бегълци?

Сара откри, че й е трудно да отговори.

„Защо децата на Мелина бяха толкова странни според джиджойските стандарти? Макар ереста на Ларк да изглежда противоположна на моята, ние имаме обща особеност — и двамата отхвърляме Пътя на изкуплението. В книгите, които ни четеше мама, често се говореше за надежда, породена от някаква форма на съпротива.“

— Вие и вашите урски приятелки сте спасили конете, когато са изглеждали обречени — отвърна тя накрая. — Вашият съюз е предшественик на онзи на Дрейк и Ур-Чоун. Вие сте общество от всеотдайни жени, които внимателно избират мъжете си сред най-добрите джиджойци. Живеете в прекрасно уединение и виждате човечеството откъм най-добрата му страна. Така че, не се изненадвам, че илиите са оптимисти до дъното на душата си.

Форуни кимна.

— Казвали са ми, че с проучванията си в областта на теорията на езика ти си стигнала до подобни заключения.

Сара сви рамене.

— Аз не съм оптимистка. Не в личен план. Но като цяло ми се струва, че мога да открия система в еволюцията на джиджойските диалекти, както и в новата литература на Склона. Не че това вече има значение, след като дойдоха чуждоземци, за да…

— Ти не смяташ, че ни е предопределено да станем като глейвърите и да получим втора възможност като изпаднем в забрава, нали? — прекъсна я старицата.

— Говориш за онова, което би могло да се случи, ако звездните кораби изобщо не бяха дошли. Вече спорих за това с Дединджър. Ако Джиджо беше оставен на мира, според мен щеше да има възможност за… — Тя поклати глава и промени темата. — Като става дума за Дединджър, успяхте ли да го откриете?

Форуни мрачно потръпна.

— Минало е съвсем малко време, откакто е избягал. Изобщо не си мислехме, че ще се окаже толкова изобретателен, за да е в състояние да оседлае и открадне кон.

— Имал е време да се научи. Поне с гледане.

— Ясно ми е, че сме проявили наивност. Отдавна не сме имали пленници в Кси. За съжаление следите не водят обратно към тунела, където можехме да го заловим в мрака. Поел е направо през Спектралния поток.

Сара се опита да си го представи — сам, на кон, пресичащ огромна пустиня от отровни скали и пронизителна светлина.

— Мислиш ли, че има шанс да успее?

— Искаш да кажеш дали можем да го хванем преди да умре там ли? — Форуни сви рамене. — Фалън вече не е толкова пъргав, колкото някога, но преди мидура потегли с няколко от най-умелите ни млади ездачки. Скоро би трябвало да върнат този фанатик… и тогава ще го пазим по-внимателно.

Форуни млъкна и погледна ръката си. Върху кожата й беше кацнало насекомо, което търсеше вената й. Сара разпозна вид комар, често срещан на Склона. Това бяха бавни насекоми, които лесно се смачкваха, но кой знае защо, Форуни го остави да забие тънкото си хоботче и да се нахрани. Когато свърши, насекомото изпълни кратък танц, изпълнен с резки, канещи движения.

Сара смаяно гледаше. Комарите рядко оцеляваха след кацането си върху човешка кожа, за да направят това.

„Ела с мен — като че ли казваше той с всяко завъртане на малкото си коремче и опашка. — Бързо ела с мен.“

Сара разбра, че това трябва да е поредното оцеляло създание на изчезналите буюри. Полезен куриер, ако човек знае как да го използва.

Форуни въздъхна.

— Уви, мила братовчедке, време е да тръгваш. Заедно с Кърт и другите трябва да побързате за там, където имат най-голяма нужда от вас.

„Каква нужда? — зачуди се Сара. — За какво ли може да е полезен човек като мен в такива времена?“

 

 

И отново поеха на юг, този път на коне. Отначало минаха по древния буюрски транзитен тунел, оцелял след повреждането на деконструктора. Но скоро видяха, че цели участъци от прохода са пропукани като обвивката на кхюинска ларва. После трябваше да яздят на открито, обливани от блестящите вълни на Спектралния поток. Илиите им раздадоха наметала с качулки, но цветовете сякаш пулсираха по огледалните плащове и търсеха дупки, през които да проникнат под тях.

Кърт и Джома яздеха отпред с Кефа, водачката. Старият сапьор се навеждаше напред на седлото си, сякаш това можеше да им помогне по-бързо да стигнат до целта си. След тях беше Прити, която яздеше магаре, по-подходящо за дребното шимпанзе.

Емерсън изглеждаше странно затворен, макар че от време на време се усмихваше на Сара. Не сваляше ръка от очите си, но постоянно въртеше глава и тя разбра, че ципестият симбионт не само смекчава ярките багри, а сигурно ги преобразува, превежда ги. Понякога звездният мъж замръзваше на седлото си… но Сара не можеше да каже дали от болка, изненада или възторг.

Най-отзад бе Улгор, урският предател. Той благоразумно не се беше опитал да избяга през отровната равнина заедно с бившия си съюзник Дединджър. Пазен от двама урси от Кси, той въртеше глава с все по-голямо нетърпение, колкото повече наближаваха Маунт Гуен, и урските му ноздри се разширяваха от мириса на дим и стопена скала. Вулканът постепенно се извисяваше и скриваше хоризонта на юг.

Сара се чувстваше изненадващо добре. Тялото й най-после бе свикнало със седлото. Когато пътят ставаше стръмен и ездачите скачаха от конете, за да ги поведат, вълни успокоителна топлина обливаха краката й и я изпълваха със сили.

„Значи в края на краищата даже отшелничка математичка като мен може да се научи. А може би тази еуфория е първоначален симптом на кислородна недостатъчност заради височината?“

Докато се изкачваха по един от безбройните хълмове край вулкана, и тримата урси неочаквано се хвърлиха напред. Забравили за различните си роли, те възбудено съскаха и вдигаха облаци пемза. Очертали се на фона на небето, дългите им шии едновременно се люлееха.

Накрая Сара и Емерсън стигнаха до билото и видяха огромен кратер — един от многобройните отвори на вулкана, който продължаваше да се издига още много левги на югоизток.

Но тъкмо този кратер беше хипнотизирал урсите. От отворите покрай назъбения кръг се издигаше пара. Сара предпазливо свали очилата си. Базалтът тук бе от по-груба порода. Бяха излезли от Спектралния поток.

— Това е било мястото на първата ковачница — благоговейно поясни Улгор и посочи с муцуна надясно. Сара видя прекатурени каменни блокове, прекалено грубо изсечени, за да са останали от буюрите. Тези порутени заслони бяха издигнати от първите урски ковачки, дръзнали да напуснат равнините в търсене на топлината на лавата с надеждата да се научат да леят огнената материя на джиджойския бронз и стомана. Сивите царици яростно се противопоставяли на тази авантюра — смятали това за светотатство — също както по-късно и Великото печатане на човеците.

Но с вековете светотатството се беше превърнало в традиция.

— Нависоко трябва да са открили по-добри условия — отбеляза Джома, защото пътеката продължаваше нагоре по склона. Един от урсите кимна.

— Но тъкно от това нясто фървите урси открили тайния фът фрез Сфектралния фоток. Тайната на Кси.

Сара кимна. Значи затова група урси бе осуетила плана на могъщите урунтаи да унищожат конете след пристигането на човеците. Ковачките от онези дни не се бяха интересували от игрите за власт на върховните лели на равнинните племена. За тях не беше имало значение как миришат земянитите или животните, които яздят, а само фактът, че притежават съкровище.

„Книгите, които земянитите печатали. В тях се разкривали тайните на металургията. Трябвало е да ги споделим с ковачките или да загинем.“

Значи постъпката им не се дължеше на чист идеализъм — да установят тайна колония в Кси. Човеците бяха платили своята цена. „Може и да сме най-добрите инженери на Джиджо, но не се занимаваме с ковачество. И вече зная защо.“

Макар да бе израснала сред тях, Сара все още се удивляваше колко различни са урсите един от друг. Техните характери и мотиви — от фанатици до прагматични ковачки — бяха също толкова разнообразни, колкото и при човешките същества. „Още една причина стереотипите да са не само вредни, но и глупави.“

Скоро пред тях се разкри прекрасна гледка. От лявата им страна лежеше Спектралният поток, вълшебно царство, макар и тъмносиньо заради разстоянието и очилата. Лабиринтът от пъстри каньони се простираше чак до ивицата блестяща белота — Равнината на острия пясък. Домът на Дединджър, където от груби пустинни обитатели набеденият пророк създаваше народ от саможертвени ревнители. Хора, които се смятаха за авангард на човечеството по Пътя на изкуплението.

В противоположната посока, на югозапад, отвъд пропастите в многократно нагъвалата се планина, Сара видя друго чудо — огромния океан, в който се осъществяваше обещаното възраждане на живота на Джиджо. Мястото, където почиваше прахът на Мелина. И на Джошу. Мястото, където планетата измиваше греха, като поглъщаше и стопяваше всичко, пратено й от вселената.

„Склонът е толкова малък, а Джиджо е толкова голям. Дали звездните богове ще ни съдят сурово за това, че тихо и кротко сме живели в едно от кътчетата на забранения свят?“

Винаги имаше надежда, че чуждоземците могат просто да си свършат работата, да си заминат и да оставят Шестте раси да продължат по избрания от съдбата път.

„Да — заключи тя. — Има две възможности — малка и голяма.“

Пътуването продължи, вече по-често пеш, и колкото по на изток отиваха, заобикаляйки южните части на Ръбатата планина, толкова по-величествена ставаше гледката. Сара отново забеляза възбуда сред урсите. Тук-там от отвори в земята се издигаха пари и караха конете да танцуват и сумтят. После на известно разстояние под пътеката видя червено сияние — лъкатушещ поток лава, стичащ се няколко хвърлея на стрела надолу по склона.

Навярно се дължеше на умората, редкия въздух или пресечения терен, но когато извърна поглед от огнената река, незащитените й очи се плъзнаха по планината и бяха сварени неподготвени от мощен проблясък. След прекараното в Кси време острата светлина я накара да потръпне.

„Какво е това?“

Проблясъкът се повтаряше на неравни интервали, сякаш далечният планински връх й говореше.

„Това вече трябва да е илюзия — помисли си тя. — Трябва да е… но пък е толкова далеч от Спектралния поток!“

Струваше й се… почти можеше да се закълне… че е видяла широко разперените криле на някаква гигантска птица или дракон, носещ се между…

Беше минало много време, откакто за последен път бе поставяла на изпитание издръжливостта си на ходене. Препъна се в някакъв камък, отчаяно се олюля в опит да запази равновесие, но не успя.

Извика, падна и се затъркаля по сипея.

— Сара! — извика някой. Прити изпищя безнадеждно.

Сара видя нещо през окървавените си пръсти. Бавно движеща се река, от която се разнасяше ужасна топлина. Имаше същия цвят като кръвта й… и тя шеметно се носеше към нея.