Дейвид Брин
Брегът на вечността (120)

РЮК

— Какво става? — озадачено попита Ран.

Ларк вдигна ръка към челото си, където рюковият му симбионт очакваше следващата си задача, хранейки се с малки количества кръв от вените му. При допира той се плъзна върху очите му и преобрази цветовете в стаята.

Всичко незабавно се промени. До този момент все още треперещите страни на джофура бяха приличали на хаос от преливащи се нюанси. Но сега можеха да се видят редове от букви, пресичащи няколко от по-старите пръстени.

„ларк — започваше първият ред. — един пръстен отваря врати, използвай го, върни се при шестте…“

От дясната му страна се разнесе болезнен писък — не приличаше на звук, издаден от бозайник. Той се завъртя и извика:

— Спри!

Ран стоеше над един от нововленираните пръстени и вдигаше крак, за да го настъпи втори път. Малкото създание се разтърсваше и от цепнатината по едната му страна се процеждаше восъчна течност.

— Защо? — попита даникът. — Вие преждевремците подписахте смъртната ни присъда с тази примитивна ракетна атака. Защо да не си направим удоволствието?

Линг пламенно се противопостави на бившия си колега.

— Глупак! Лицемер! Одеве спря Ларк, а сега искаш да направиш същото? Не искаш ли да се измъкнеш оттук?

Тя се наведе над треперещия пръстен и нервно, колебливо протегна ръка.

Ларк се обърна към купчината… съставното същество, което по някакъв странен, частичен начин отново бе успяло да се превърне в Аскс. Докато четеше втория ред, буквите вече избледняваха.

„Иди при Фхуун-дау/Лестър, той/ти/те трябва…“

Този път писъкът беше човешки.

„Линг!“ Той се завъртя и се втурна да й помогне.

Тя държеше малкия ранен пръстен в едната си ръка, а с другата замахваше през рамо към Ран. Даникът я душеше отзад, обвил гърлото й с ръка, като притискаше гръкляна, а може би и артериите й.

Ран чу гневния вик на Ларк и се обърна, използвайки тялото на Линг като щит, без да престава да я души. Лицето му бе сгърчено от удоволствие. Биологът направи лъжливо движение надясно и после се хвърли към другата страна на звездния воин и го събори.

Боят можеше да е равностоен, ако Линг не беше загубила съзнание. Но когато тялото й се отпусна на земята, Ларк трябваше да се изправи срещу опитния и разярен Ран сам. Успя да му нанесе няколко удара, но скоро осъзна, че вече е престанал да атакува и само се опитва да попречи на даника да го удари на опасно място. Накрая отчаяно обви с ръце едрото му тяло.

Противникът му беше достатъчно самоуверен, за да изразходва силите си за подигравки.

— Дарвинистки дивак… — пъшкаше в ухото му Ран. — Деволюирала горила…

— Ротените… са… свине… — не му остана длъжен и Ларк.

Звездният воин изръмжа и се опита да му отхапе ухото. Ларк дръпна глава настрани точно навреме, после заби чело в лицето на Ран и му разби устните.

Внезапно над главите им се разнесе зловоние и изпълни ноздрите на младия биолог. За миг той се зачуди дали това не е телесният мирис на даника. Или миризмата на смърт.

Успя да освободи едната си ръка и го удари отстрани. Но болката изглеждаше далечна, ударите слаби и притъпени. Очите на Ларк се замъглиха от ужасната смрад… и той осъзна, че противникът му страда от същото.

„Даже повече.“

Секунди по-късно желязната хватка на Ран се отпусна. Задъхан, Ларк се отдръпна. И като през мъгла откри източника на зловонието. Раненият трекски пръстен се беше покатерил по рамото на даника и впръскваше нова доза отровно вещество право в лицето на звездния бог.

„Трябва да… го накарам… да престане“ — помисли си биологът. Прекомерното количество отрова можеше не само да приспи Ран, но и да го убие.

В живота обаче имаше по-важни неща. Като се бореше с изнемогата и изкусителното убежище на съня, Ларк се претърколи, за да потърси Линг с надеждата, че вече не е прекалено късно.