Дейвид Брин
Брегът на вечността (63)

Дуер

Калнокракия изглеждаше по-обезумял от всякога.

Като премигваше в облак от бръмчащи комари, Дуер наблюдаваше лудия нур, приклекнал над някакво безпомощно създание, което беше хванал край брега. Стискаше плячката с предните си лапи и показваше острите си зъби на обреченото животно, имало нещастието да се окаже близо до него. Калнокракия не проявяваше интерес към двата покрити със сажди звездни кораба, кацнали точно зад дюната.

„И защо да се интересува? — помисли си Дуер. — Всеки галактянин, който го зърне, просто ще го помисли за поредната джиджойска гадинка. Да ти е сладко, Калнокраки. Ти поне не трябва да се криеш под горещия пясък!“

Скривалището беше изключително неудобно. Някаква сянка осигуряваше туниката му, опъната на две стрели и покрита с пясък. Но трябваше да споделя този тесен заслон с Рети — меко казано, неудобна комбинация. Още по-неприятни бяха някакви съвсем малки мушички, които сякаш намираха човешкия дъх за неустоим. Едно по едно насекомите прииждаха към импровизираната дупка, от която се виждаха само лицата на Дуер и Рети. Насочваха се към устите им и неизбежно попадаха вътре. Рети кашляше, плюеше и ругаеше, въпреки молбите на Дуер да запази тишина.

„Тя не е обучавана за такива ситуации“ — помисли си той, като се мъчеше да проявява търпение. По време на чиракуването му майстор Фалън често го оставяше в ловно укритие дни наред, а после тайно се промъкваше обратно, за да го наблюдава. За всеки звук, който издадеше Дуер, Фалън прибавяше по още една мидура, докато младежът научи стойността на тишината.

— Иска ми се да престане да си играе с храната — измърмори Рети, като хвърляше яростни погледи към Калнокракия. — Или да донесе малко и на нас.

Коремът на Дуер също къркореше, но той отвърна:

— Не мисли за това. Опитай се да поспиш. След залез-слънце ще помислим как да се измъкнем.

Тя за първи път изглеждаше готова да последва съвета му. Рети като че ли се проявяваше в най-добра светлина, когато положението станеше най-тежко.

„С това темпо ще стане светица преди всичко да е свършило.“

Той погледна наляво към блатото. Двата чуждоземски кораба лежаха в мочурищата само на два хвърлея на стрела разстояние. Това правеше двамата човеци лесни мишени, ако се размърдаха. Нямаше и никаква гаранция, че през нощта положението ще се промени.

„Чувал съм, че звездните богове имали устройства, които надушвали топло тяло, движещо се в мрака, и други, засичащи метал и оръдия.“

Измъкването оттук нямаше да е лесно. Навярно дори щеше да е невъзможно.

Едно щеше да е да се предаде на Кун. Рети навярно щеше да успее да придума звездния пилот да пощади живота на Дуер. Може би.

Но новодошлите, които бяха свалили кораба на Кун… Дуер усети как настръхва, докато наблюдаваше заострените купчини от блестящи гевреци да разглеждат повредения си кораб, заобиколени от летящи роботи.

„Защо да се страхувам? Приличат на треки, а треките са безвредни, нали?

Но не и когато връхлетят от космоса, мятайки мълнии.“

Искаше му се по-внимателно да е слушал религиозните служби като дете, вместо да се занимава с друго, докато четяха Светите свитъци. Някои откъси бяха написани от пръстеновидните след пристигането на тайнокораба им — текстове, съдържащи предупреждения. Изглежда, не всички купчини мазни пръстени бяха доброжелателни. „Какво име използваха?“ Дуер се помъчи да си спомни думата, означаваща трек, който не е трек, но не успя.

Понякога му се искаше повече да прилича на брат си и сестра си — да е способен да мисли задълбочено, да помни големи пасажи от книгите, на които да се позовава. Ларк или Сара със сигурност биха използвали по-добре това принудително бездействие. Щяха да претеглят алтернативите, да преценят възможностите и да разработят някакъв план.

„Но единственото, което правя сега аз, е да дремя и да мисля за храна. И да копнея да се почеша.“

Все още не бе достатъчно отчаян, за да тръгне към сребристия кораб и да се предаде. Само гледаше как чуждоземците и техните помощници продължават да се занимават с повредения корпус.

Клюмаше в полудрямка и се бореше с един особено досаден сърбеж, бодливо усещане в главата си. Чувството се беше усилвало от момента, в който за първи път „пренесе“ даникския робот през реката. Винаги когато се бе просвал изтощен на отсрещния бряг, събуждането напомняше на излизане от яма. И с всяко следващо пресичане беше ставало още по-лошо.

„Поне няма да се наложи пак да го правя.“ Сега роботът също се криеше, безполезен и безсилен, след като корабът на Кун бе свален и господарят му беше взет в плен.

Сънят на Дуер бе неспокоен и тревожен — и от мъчителните болки, и от кошмари.

Винаги беше сънувал. Като дете често се сепваше в мрака и пищеше, докато не вдигнеше на крак цялата къща, от Нило и Мелина чак до шимите и слугите, които се събираха край него, за да го успокояват. Не помнеше кошмарите, които толкова го бяха ужасявали, но продължаваше да сънува странно живи и ясни сънища.

„Но вече не си струва да пищя.

Освен ако не броя Единствения по рода си.“

Дуер си спомни стария мулк-паяк от планинското киселинно езеро, който един съдбовен ден по време на първата му самостоятелна обиколка из Ръбатата планина го бе заговорил направо в мислите му.

— лудият паяк, който беше опитал всякакви измами, за да примами Дуер в паяжината си и да го включи в своята „колекция“,

— същият паяк едва не улови Дуер през онази ужасна нощ, в която Рети и нейната „птица“ попаднаха в неговия лабиринт от разяждащи лиани… преди цялата мрежа да избухне в адски пламъци.

Той неспокойно си представи живите кабели, изграждащи тялото на паяка, гърчещи се и пълзящи все по-близо, за да затворят ужасния си капан. И как изпускаха тежки отровни пари и течности, които парализираха кожата.

Чувстваше пясъчната дупка около себе си като спирала от клупове, стягащи го в здрава прегръдка, едновременно ужасна и нежна.

„Никой друг не би могъл да те оцени така, както аз — напяваше ведро търпеливият Единствен по рода си. — Ние имаме обща съдба, безценни мой, мое съкровище.“

Дуер се чувстваше като в капан, по-скоро пленник на неспокойния сън, отколкото на обгръщащия го пясък.

— Ти си само… плод… на въображението ми… — промълви той.

Разнесе се напевен смях и мелодичният глас отвърна:

„Винаги си твърдял така, макар че предпазливо ме избягваше. До нощта, в която едва не те хванах.“

— Нощта, в която ти умря! — отговори Дуер. Думите бяха само полъх на дъха му.

„Вярно е. Но наистина ли смяташ, че това е бил краят ми?

Моят вид е много стар. Самият аз съм живял половин милион години, които прекарах в бавно разяждане и разтопяване на твърдите останки от буюрите. През това време мислех дълги мисли и нямаше как да не науча всичко, което може да се научи за смъртта.“

Дуер разбра — всеки път, когато беше помагал на даникския робот да пресича реките, играейки ролята на проводник за пулсиращите му полета, те някак си го бяха променяли вътрешно. Бяха го направили по-чувствителен. Или го бяха подлудили. Така или иначе, това обясняваше ужасния сън.

Той понечи да отвори очи, но умората го притискаше и единственото, което успя да направи, бе да примижи към блатото.

До този момент винаги беше гледал към двата чуждоземски кораба — по-големият с форма на сребриста пура и по-малкият, напомнящ на бронзов връх на стрела. Но сега Дуер разгледа околността. Самото блато, а не блестящите натрапници.

„Те са просто отпадъци, безценни мой. Не обръщай внимание на преходните изкуствени неща, кратки фантазии на ефимерни същества. Планетата ще ги погълне с малко търпелива помощ от онези като мен.“

До този момент вниманието му бе отвличано от корабите и не беше забелязал знаците. Недалечна квадратна форма, чиято симетричност бе почти скрита от високата растителност. Поредица пълни с жабуняк хлътвания на еднакво разстояние едно от друго, изчезващи някъде в далечината.

Това беше древен буюрски обект, разбира се. Навярно отдавна разрушено пристанище или крайморски курорт, чиито руини бяха оставени на милостта на вятъра и дъжда.

„С помощта на приятел на наранената планета“ — с нова гордост се разнесе гласът.

„Ние, които помагаме за изличаване на белезите.

Ние, които подкрепяме разяждащата сила на времето.“

Да, ето там! Между сенките на собствените си мигли Дуер различи сред блатните растения стройни форми, като нишки, втъкани сред корените и листата, извиващи се из тинестите плитчини. Дълги тръбовидни очертания, които едва доловимо се движеха. Но с търпение можеше да проследи промените.

„О, на какво търпение можеше да се научиш, ако беше дошъл при мен! Вече щяхме да сме едно с Времето, любими мой, мой единствени.“

Не бе само усилващото се раздразнение от досадния глас — в крайна сметка Дуер знаеше, че си го въобразява. Осенилата го мисъл най-после му даде сили да се отърси от съня и вече буден, той отново се взря в бледите извиващи се следи във водата. Бяха истински.

— Това е мулково блато — прошепна ловецът. — И още е живо.

Рети се размърда и сприхаво попита:

— И какво от това? Още една причина да се махнем от това гадно място.

Но Дуер се усмихна. Освободил се от мъчителната полудрямка, той откри, че мислите му придобиват внезапен обрат.

Нурът все така си играеше с плячката си — право на хищника според природния закон. Преди поведението на Калнокракия го беше дразнило. Но сега го прие като предзнаменование.

Всичките му неуспехи и рани — и обикновеният здрав разум, — изглежда, го подтикваха да избяга от това смъртоносно място.

Но сега в ума му бе кристализирала нова идея, ясна като водите на недалечната Цепнатина.

„Няма да бягам — реши той. — Всъщност не зная как се бяга.“

Ловец — той беше роден и обучен за ловец.