Дейвид Брин
Брегът на вечността (71)

Ларк

Лицето на сержантката беше покрито с камуфлажна боя. По черната й коса все още имаше пръст и трева — бе се завирала из цепнатини и храсталаци. И все пак Ларк никога не беше виждал Джени Шен да изглежда по-добре.

„Хората се стремят да правят онова, за което са родени. В случая на Джени, това е да бъде воин. Тя би предпочела да живее по времето, когато старите и младите Дрейкове с кръв и огън са изковавали Великия мир, а не по време на самия мир.“

— Дотук добре — докладва младата разузнавачка от опълчението. Гащеризонът от мъглоплат скриваше очертанията й сред сенките, хвърляни от фенера. — Приближих се достатъчно, за да видя, че пратениците влизат в долината, за да отнесат на джофурите отговора на мъдреците. Долетяха два стражеви робота, за да ги разгледат, особено бедния Вуббен — подушиха го от колелата до очните стълбчета. После и шестимата пратеници поеха към Поляната, придружени от роботите. Това означава, че в тази част от района патрулират само един-два робота! Не бихме могли и да мечтаем за по-добра възможност за действие.

— Точно така — обади се Ран. Високият звезден пътешественик се бе облегнал на варовиковата стена и бе скръстил ръце. Не беше въоръжен, но се държеше така, сякаш това е негова експедиция. — Разбира се, че ще продължим. Друга възможност няма.

Въпреки престорената самоувереност на Ран планът всъщност бе на Ларк. Същото се отнасяше и за решението дали да продължат. Той щеше да носи отговорността, ако бъдеха пожертвани трийсет храбри живота… или ако постъпката им предизвикаше смъртоносното отмъщение на джофурите.

От друга страна, Шестте раси не можеха да платят цената, която искаха нашествениците. Докато мъдреците се мъчеха да преговарят за отстъпки, някой трябваше да види дали няма по-добър начин. Начин изобщо да не плащат.

От всички кътчета на пещерата — един от многобройните димящи лабиринти сред хълмовете — го наблюдаваха тревожни очи. Погледът на застаналата надалеч от Ран Линг беше сред най-безпощадните. Двамата звездни господари бяха скарани след съвместния им опит да разшифроват тайнствените инфоплочки — онзи кошмарен следобед, в който Ран извика „измяна!“ и после над платото Дуден се спусна ужасна златиста мъгла. Всеки от даниките имаше своя собствена причина да помага в тази отчаяна мисия.

Докладът на Джени не ободри Ларк. „Само един-два робота.“ Според помощниците на Лестър Камбъл имаше вероятност останалите машини да се крият под земята в очакване на приближаваща се заплаха. Погледнато откъм положителната страна, районът бе покрит с вулканични отвори и земята постоянно се разтърсваше. Светото яйце напяваше фини насочващи съзвучия — излъчвания, които караха амулета на Ларк да трепери до гърдите му.

Всички го гледаха в очакване на решението му — човешки, урски и хуунски доброволци, плюс няколко кхюина, които още не се бяха разболели.

— Добре — кимна той. — Да вървим.

Напрегната, решителна заповед. Усмихната, Джени тръгна да я предаде в пещерата.

На Ларк всъщност му се искаше да каже: „По дяволите, не! Да се махаме оттук. Ще почерпя всички, за да вдигнем наздравица за бедния Утен.“

Но ако споменеше името на приятеля си, напиращата в гърдите му мъка можеше да го накара да се разплаче. Затова зае мястото си в колоната фигури, които се тътреха по мрачния проход, слабо осветен от залепени на стените светлоленти.

Мислите му блуждаеха. Например чудеше се къде на Склона Шестте раси биха могли едновременно да вдигнат една и съща наздравица. Малко гостилници сервираха и алкохол, и прясна кръв от симла, тъй като човеците и урсите се отнасяха с презрение към навиците си на хранене. А повечето треки любезно отклоняваха предложенията да ядат пред представители на други раси.

„Знам един бар в Тарек… разбира се, ако Тарек вече не е задушен със златен дъжд. След Дуден джофурите може да се насочат към по-големите градове, в които живеят г’кеки. Всъщност защо г’кеките изобщо са пристигнали на Джиджо? Те могат да се движат по Пътя на изкуплението само ако е павиран.“

Ларк поклати глава.

„Дреболии. Мозъчните синапси продължават да действат дори когато единствената ти грижа е да следваш човека пред теб… и да не си блъснеш главата в някой сталактит.“

Когато поглеждаха към него, последователите му виждаха спокойна, уверена поза. Но неспокойният му ум постоянно беше изпълнен с порой от думи.

„В момента би трябвало да скърбя за приятеля си.

Би трябвало да наема трек и да уредя пищна погребална церемония, така че полираната коруба на Утен достойно да се присъедини към костите и вретената на предците му във Великото бунище.

Длъжен съм да направя официално посещение на сивите кхюини в онази прашна зала, от която някога са управлявали по-голямата част от Склона. Залата на деветдесетте издялани със зъби колони, в която те продължават да се преструват, че са запазили царственото си величие. Но как бих могъл да обясня на тези кхюински матрони, че са умрели двама от най-великите им синове — Харуллен, убит от чуждоземски лазери, и Утен, жертва на епидемия?

Как да кажа на тези сиви императрици, че могат да ги последват и други техни деца?“

Утен бе най-добрият му приятел, негов колега, споделял страстта му към приливите и отливите на крехката екосистема на Джиджо. Макар че никога не беше изповядвал ереста му, Утен бе единственото същество, разбирало защо преждевремските раси не би трябвало да са идвали на този свят. Единственият, разбирал защо някои галактянски закони са добри.

„Аз съм виновен за смъртта ти, приятелю. Но ако успея да изпълня всичките си други задължения, може би ще успея да уредя нещо, за да го компенсирам.

Справедливост.“

 

 

Останки осейваха земята в последната голяма пещера, пръснати тук по време на Заговора на ревнителите, когато група млади бунтовници бяха използвали същите тези коридори, за да поставят експлозиви под даникската изследователска станция и да изгорят приятелката на Линг Беш заедно с един от ротенските звездни господари. Последиците от това събитие продължаваха да се разпространяват като вълни след падането на голям камък в езеро.

Сега върху развалините на станцията лежеше джофурският боен кораб, но никой не предлагаше повторно да използват същата стратегия. Ако изобщо се допуснеше, че могъщ звезден крайцер може да бъде взривен, за това щяха да са нужни толкова огромни количества сапьорско тесто, че групата на Ларк щеше да пренася бъчви чак до следващия Ден на основателите. Във всеки случай нямаше доброволци, готови да се приближат до смъртоносното космическо чудовище. Планът на Ларк предвиждаше да стигнат на не повече от няколко хвърлея на стрела от него. И въпреки това пътят щеше да е тежък и изпълнен с опасности.

— Оттук нататък става прекалено тясно за сивите — каза Джени.

Урските партизани погледнаха към значително стесняващия се проход и едновременно усукаха дългите си шии, подушили миризма, която тяхната раса не обичаше.

Сивите кхюини приклекнаха, докато другите сваляха товарите от хитиновите им гърбове. Ако имаха достатъчно време, те можеха да разширят коридора с нокти и с твърдите си като диамант зъби, но Ларк смяташе, че е по-добре да ги прати обратно. Кой знае колко време им оставаше — нали джиджойските ветрове бързо разпространяваха заразата? Дали я причиняваше геноциден вирус? В разшифрованите инфоплочки Линг беше открила доказателства за това, макар че Ран продължаваше да отрича вероятността да е от ротенски произход.

Ръмжащият звезден пилот бе влуден от друг извлечен от плочките факт.

Сред екипажа от генни пирати беше имало шпионин. Някой, който грижливо бе водил дневник и беше записвал всяка простъпка на ротените и техните човешки слуги.

Агент на съвета Терагенс!

Очевидно управителният орган на Земята имаше информатор сред клана човешки фанатици, боготворящи ротенските господари.

На Ларк ужасно му се искаше да разпита Линг, но нямаше време за старата им игра на въпроси и отговори. Не и след като избягаха от ужаса на платото Дуден заедно с изпадналите в паника помощници на Лестър Камбъл през бамбуковия лабиринт.

После допрепускаха групи от урското опълчение, за да пазят треките, и насочиха групата на Камбъл към убежища на запад и юг.

Дори след като стигнаха в скривалището, нямаха време за разговори. Линг прекара времето си при лекарите, за да им преведе малкото, което беше прочела от записките на шпионина за кхюинската болест.

Междувременно Ларк се оказа заобиколен от бясна дейност и командваше все по-голям брой последователи.

„Това доказва факта, че отчаяните хора следват всеки, който има план. Дори толкова безумен като моя.“

Хуунски носачи поеха товара на сивите и керванът отново потегли. Най-отзад вървяха шест сини кхюини, толкова млади, че корубите им все още бяха влажни от ларвените обвивки. Макар и дребни за вида си, те се нуждаеха от помощ от страна на мъжете с чукове и лостове, които разбиваха варовиковите препятствия по пътя им. Планът на Ларк разчиташе тъкмо на тези млади доброволци.

Но той се надяваше, че невероятният му замисъл не е единствената им надежда.

Ларк погали амулета си. Камъкът бе студен. Засега Яйцето беше спокойно.

Стигнаха до разклонение, където по-рано ревнителите, натоварени с бъчви експлозивно тесто, бяха свили наляво към пещерата под ротенската станция. Но групата на младия биолог пое надясно. Разстоянието бе по-кратко, но пък пътят беше по-опасен.

Джими Блажения вървеше сред яките мъже и помагаше да разширяват пътеката, като се хвърляше срещу препятствията с такава ярост, че Ларк трябваше да се намеси.

— Спокойно, Джими! Ще събудиш рециклираните мъртви!

Това предизвика смях сред потните работници и кънтящи умбли сред неколцина хуунски носачи. Смели хууни. Ларк знаеше, че техният вид не обича затворените пространства. Обикновено спокойни под земята, урсите ставаха все по-нервни с всеки следващ признак за наближаването на водата.

Никой от тях не се радваше, че са близо до гигантския звезден крайцер.

Векове наред Шестте раси се бяха страхували от Деня, в който щяха да пристигнат кораби на Институтите, за да ги съдят за техните престъпления. И все пак, когато наистина бяха дошли, огромните крайцери не водеха възвишени магистрати, а крадци, следвани от брутални убийци. Докато ротените и техните човешки слуги бяха изглеждали лукави и коварни, джофурите бяха смразяващи.

„Те искат нещо, което не можем да им дадем. Ние не знаем нищо за «делфинския кораб», който търсят. И бихме предпочели да бъдем прокълнати, отколкото да им предадем своите г’кекски братя.“

И така Ларк, който беше прекарал живота си с надеждата да дойдат галактяните и да сложат край на незаконната колония на Джиджо, сега водеше последователите си в отчаян опит да победи звездните богове.

„След Великото отпечатване човешката литература е оказала силно влияние. Тя е пълна с окаяни каузи. Усилия, с които не би се заело никое рационално същество.“

Скоро се получи съобщение от разузнавачите пред тях.

„Наближаваме водата.“

Това гласеше съобщението, пратено от Джени Шен.

„Така — помисли си Ларк. — Оказах се прав.“

После прибави:

„Засега.“

Течността беше мазна и студена. От нея се носеше спарена миризма.

Но това не спря двамата млади сини кхюини да пропълзят в черната вода, като развиваха макара с кабел от мулкови нишки. Хууни с ръчни помпи надуваха въздушни мехури, докато Ларк се готвеше да влезе в тъмното влажно място.

„Да не би да си размислил?“

Джени провери предпазния му костюм от гущерови мембрани. Той можеше да го предпази от студа, но това най-малко тревожеше биолога.

„Свикнал съм да издържам на студ. Но дано въздухът да е достатъчно.“

Мехурите бяха непроверявано досега изобретение. Всеки от тях представляваше трекски пръстен с газ под налягане. Джени закрепи един за гърба му и му показа как да диша през месестата му изпъкналост — гумено пипало, което щеше да му осигурява свеж въздух и да отвежда стария.

„Лесно свикваме да зависим от отделяните от треките вещества, които правят местната храна ядивна, с дестилирания от треките алкохол, който повдига духа на празниците ни. Трекски аптекари ни приготвят лекарства със синтезиращите си пръстени. И все пак ме отвращава мисълта да пъхна едно от тези неща в устата си.“

Имаше вкус на лигава лоена свещ.

В отсрещната част на тясното пространство Линг и Ран бързо се приспособяваха към тази джиджойска новост. Разбира се, те не трябваше да превъзмогват културни задръжки, свързващи треките със смилането на мъртвите и гнилите отпадъци.

— Хайде де — смъмри го Джени с тих глас, който опари ушите му. — Само да не ми повърнеш в ръцете! Сега си мъдрец. Всички те гледат!

Той кимна — две отсечени поклащания на глава — и отново опита. Захапал със зъби тръбата, Ларк направи така, както го беше учила. Нахлулият в устата му кислород не смърдеше толкова гадно, колкото очакваше. Навярно съдържаше слаб релаксант. Аптекарите си знаеха работата.

„Да се надяваме, че техните звездни братовчеди няма да се сетят за това.“

Това предположение лежеше в основата на плана му. Джофурските командири може би бяха взели мерки срещу директно нападение изпод земята. Но навярно нямаше да очакват проблеми от пълния с вода подземен проход.

„Ротените ни подцениха. За Ифни и Яйцето, джофурите може да направят същото.“

Всеки от гмурците носеше и рюков симбионт, за да предпазва очите му и да му помага да вижда на слабата светлина на фосфорните фенери. Екипировката завършваше с ципести ръкавици и плавници.

Лекият смях на Линг го накара да се обърне. Тя сочеше към него.

— Да не мислиш, че изглеждаш по-добре? — отвърна той на тромавото създание, в което се беше превърнала: по-чудовищна и от ротен без маска. Хууните престанаха да разтоварват багажа до водата и се присъединиха към веселието с добродушни умбли, а техните нури се хилеха и оголваха острите си като игли зъби.

Ларк си представи сцената в света на светлината над пластовете скала. Джофурският крайцер бе възседнал планинската долина и препречваше естествения път на потока. Образувалото се в резултат езеро сега обхващаше повече от една левга.

„В момента трябва да сме на няколко хвърлея на стрела от брега. Чака ни доста плуване преди да стигнем до самото езеро.“

Но нищо не можеше да направи. Целта им беше трудно достижима във всяко отношение.

Мехурчета във водата. На повърхността се показа кхюински купол, последван от още един. Младите сини изпълзяха навън, като дишаха тежко от многобройните си кракоусти, и развълнувано докладваха на галшест:

— Пътят към откритата вода — той е чист. Добро време — това постигнахме. До целта — сега ще ви придружим.

Хууните и урсите възторжено извикаха, но Ларк не се радваше.

На тях не им предстоеше да изминат останалата част от пътя.

 

 

Водата преобразяваше кухините и пещерите. Плавниците им вдигаха облаци от тиня и във фосфорните лъчи се носеха безброй разсейващи точици. Верният рюк на Ларк правеше фокуси с поляризацията и отчасти проясняваше мъглата. И все пак се изискваше пълна съсредоточеност, за да избягва сблъсъците с назъбените варовикови скали. Водещото въже му помагаше да не се загуби.

Плуването в подземна пещера много напомняше по усещане на това да е младши мъдрец на Общностите — преживяване, към което никога не се беше стремил, нито пък го бе предвиждал в предишния си живот на учен еретик.

Колко тромави изглеждаха човеците до грациозните млади кхюини, които със светкавични движения на краката си се подпираха на неравните стени и чевръсто се оттласкваха напред.

Кожата му беше изтръпнала на местата, където го стягаха гущеровите ципи. Други участъци горяха от напрягането. По-обезпокоително бе усукващото се трекско пипало в устата му, което странно предусещаше нуждите му. То не му позволяваше да задържа дъх, както би направил човек, съсредоточен върху някакъв непосредствен проблем, а гъделичкаше гърлото му, за да предизвика издишане. Първият път той едва не повърна. (Ами ако наистина повърнеше? Нямаше ли и Ларк, и пръстенът да се задушат? Или трекът щеше да приеме „дара“ му като вкусна, предварително смляна награда?)

Младият биолог беше толкова съсредоточен върху водещото въже, че не забеляза прехода от скалистите катакомби към мрачна равнина от потънали ливади, дървета и носещи се останки. Но скоро тинестите участъци останаха назад и проникващата през входа дневна светлина освети Поляната на Събора — сега дъно на планинско езеро, — придавайки на познатите очертания зловеща неестественост.

Минаха покрай бамбукова горичка, чиито оцелели стволове бяха достатъчно високи, за да достигат до повърхността. Кхюините се събраха около една от тръбите и започнаха да смучат въздух, а когато се наситиха, поведоха Ларк и другите човеци към следващия участък.

Двамата звездни човеци плуваха отделно, той вдясно, тя вляво. Джени придружаваше едрия мъж — въпреки разликата в ръста, тя бе по-опитна да следи Ран. Ларк не се отдалечаваше от Линг и я наблюдаваше как плува край златистата стена.

Макар че имаше повече опит с галактянските божествени машини от другите джиджойци, сега биологът за първи път се приближаваше до крайцера, чието драматично появяване толкова брутално беше сложило край на Събора на обединението. Бе изглеждал толкова величествен и страшен! Могъщ и непобедим. И все пак сега беше безпомощен. Мъртъв или пленен.

Ларк колебливо разпознаваше някои особености като котвите, задържащи кораба от квантово-вероятностни смущения… каквото и да означаваше това. Самоуките техници, които работеха за Лестър Камбъл, не бяха сигурни дори за принципите на действие на звездните кораби. Що се отнася до самия върховен мъдрец, Лестър не бе участвал в свиканото от Ларк съвещание, а предпочете да остане да размишлява в палатката си, изпълнен с чувство на вина заради гибелта на платото Дудед.

Въпреки усещането за опасност Ларк откриваше някаква зловеща красота в това царство, в което слънчевата светлина проникваше на коси снопове, осеяни с искрящи частички — безмълвен, странно съзерцателен свят.

Освен това, макар и увито в гущеровите мембрани, атлетичното тяло на Линг постоянно привличаше погледа му.

Групата заобиколи звездния крайцер и плътна сянка внезапно скри слънцето. Можеше да е облак или планински скат. Но после Ларк разбра:

„Това е джофурският кораб.“

Колкото и да бяха замъглени от тъмната вода, куполообразните очертания го накараха да потръпне. Машината величествено се извисяваше на езерния бряг и можеше да погълне целия ротенски кораб.

Тогава му хрумна странна мисъл.

„Първо ротените ни изпълниха със страхопочитание. После видяхме как тяхното «величие» рухва пред истинска мощ. Ами ако това се повтори? Какво би могло да победи джофурите? Летяща планина, която да скрие в мрак целия Склон?“

Представи си последователни вълни от „кораби“, всеки по-голям от предишния, огромни като луните, после като целия Джиджо и — защо не? — като слънцето или дори могъщата Измунути!

„Въображението е най-удивителното нещо на света. То позволява на нищожния дивак да изпълни ума си с фантастични невероятности.“

Когато Линг заплува по-бързо нагоре. Ларк я последва… и спря. Младата жена прокара ръка по златистата преграда само на метри от зейнал отвор. Люк, разкриващ ярко осветена вътрешност. На портала стояха няколко фигури — трима човеци и ротенски господар, носещ обаятелната си симбиотична маска. Четиримата проучваха всеобхватния си златен затвор с уреди и на лицата им се бяха изписали загрижени изражения.

И бяха замръзнали в кристализирало време.

Отблизо жълтият пашкул напомняше на консервиращите балони, оставени от планинския мулк-паяк, онзи, чиято безумна събирателска страст едва не беше струвала живота на Дуер и Рети. Но този капан нямаше формата на правилен овоид. Той приличаше на полустопена свещ със застъпващи се златисти вълни около основата. Джофрите бяха щедри в дара си от замръзнало време, изливайки достатъчно, за да обгърне изцяло кораба.

„Като платото Дуден“ — помисли си Ларк.

Това изглеждаше съвършен начин ла унищожиш враговете си, без да използваш разрушителен огън. „Навярно джофурите не могат да рискуват да навредят на екосферата на Джиджо. Това би било тежко престъпление пред великите институти, също като генното пиратство и незаконното заселване.“

От друга страна, нашествениците не бяха проявили такива задръжки, когато опустошиха гората с кораба си. Така че златният капан може би имаше друга цел. Да плени, а не да убие? Навярно г’кекските обитатели на платото Дуден все още можеха да бъдат избавени от сияещата си гробница.

Тъкмо от тази мисъл бе изходил Ларк преди три дни. Набързо бяха провели експерименти, като разтопиха още от реликвите на мулк-паяка с помощта на нови трекски разтворители. Никои от запазените екземпляри бяха птици и влечуги, много отдавна попаднали в клопката на паяка.

След разтопяването на пашкулите всички те бяха мъртви.

„Навярно джофурите имат по-съвършени методи за съживяване — си бе помислил Ларк. — Или нямат намерение да връщат живота на жертвите си, а само да ги запазят като вечни трофеи.“

Но през нощта, насън, му беше хрумнала нова идея.

„Хиверните снасят яйцата си под дълбок сняг, който се стопява през пролетта. Така всяко от яйцата потъва в лепкава кал, която после се втвърдява. Но пръстта отново омеква през дъждовния сезон. Тогава ларвите на хиверните излизат.“

Когато се събуди, идеята вече се бе оформила изцяло.

„Космическият кораб има херметично затворен корпус също като яйцето на хиверна. Ротенският крайцер може да е в затвор, но екипажът му е невредим. Онези вътре навярно все още са живи.“

А сега доказателството беше пред очите му. Четиримата на портала очевидно знаеха, че златната преграда обгръща кораба им, и я проучваха с уредите си.

Само че имаше един проблем — не помръдваха. Изглежда, не съзнаваха, че ги наблюдават само от една хуунска дължина разстояние.

Линг надраска нещо върху покритата си с восък плоча и я вдигна пред Ларк.

„ВРЕМЕТО ВЪТРЕ Е РАЗЛИЧНО.“

Той взе собствената си плоча, закачена за кръста му.

„ПО-БАВНО ЛИ Е?“

Отговорът й го обърка.

„МОЖЕ БИ.

ИЛИ Е КВАНТИЗИРАНО.

ФАЗОИЗМЕСТЕНО.“

Обърканото му лице изразяваше повече от каквито и да било написани думи. Линг изтри плочата и отново написа: „ПРАВИ ТОЧНО КАТО МЕН.“

Той кимна. Тя размаха ръце и крака и се обърна с гръб към кораба. Ларк направи същото и погледът му се плъзна по опустошената Поляна. Всички дървета бяха съсечени от лазерни лъчи. Водата правеше всичко мъгляво, но му се стори, че вижда сред останките кости. Урски ребра и хуунски гръбнаци сред ухилени човешки черепи. Труповете не трябваше да се изхвърлят така. Не беше почтително нито към мъртвите, нито към Джиджо.

„Може би джофурите ще ни позволят да посеем мулк-паяк в това ново езеро — помисли си той. — Трябва да направим нещо, за да почистим тази бъркотия.“

Ларк се сепна от сръгването на Линг. „СЕГА ПАК СЕ ЗАВЪРТИ“ — пишеше на восъчната й плоча. Той отново повтори маневрата й… и зяпна от изненада.

Бяха се преместили!

Както и преди, на портала стояха статуи. Само че сега позата им се бе променила! Единият човек сочеше навън и на лицето му се бе изписало удивление. Другият като че ли гледаше право към Ларк.

„Направили са го, докато сме били с гръб към тях, така ли?“

Потокът на времето в златистата обвивка беше абсолютно неразбираем.

„МОЖЕ БИ ЩЕ УСПЕЕМ ДА ГО НАПРАВИМ“ — написа Линг.

Ларк срещна погледа й и забеляза, че очите й излъчват напрегната, изпълнена с надежда ирония.

Той кимна.

„Определено.“